Време е да пенсионираме национализма. И националистите.

от -
352
Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия.

В статията „Време е да пенсионираме национализма“ младият историк Димитър Атанасов посочва свръхакцента в днешните дебати за историята върху директния континуитет като ненаучен подход, силно обикнат от Людмила Живкова и историците на късния социализъм. Авторът поставя още въпроси: 

  • несъстоялата се дискусия относно национализма у нас.
  • ефективен обмен на съобщения между двата спорещи лагера няма
  • версии на историята: неоромантическите „исторически истини“ и „лъжи“.
  • клишираният „гранд наратив“.
  • употребата на думата „робството“ и статуквото в обичайните знаци на господство и подчинение
  • Историческият извор е медия, а не времеви кладенец
  • Самуилова България не е ханството на Аспарух и Крум
  • Княжество България не е пряк наследник на средновековната държавност – референцията е начин за набавяне на авторитет.
  • Княжество България не е пряк наследник на средновековната държавност, а референцията е начин за набавяне на авторитет

 

Отговор на отговора[1] на статията на Ивайло Дичев „Вземете Македония от историците![2])

У нас дебатът, посветен на национализма, все още не се е състоял – публично известен факт, приеман от мнозина без безпокойство, но с известна доза гордост. За разлика от други национални исторически школи, българската не се била огънала под натиска на съвременните тенденции и останал вярна на „автентичното четене на историята“, завещано от „бащите-основатели“. Казано съвършено направо, сред нашего брата няма място за разни „лигави либерали“, а само за нетърпящо възражения самовъзвеличаване от типа на Бай-Ганьовското „Болгар, болгар!“.

По всичко личи, че в България все още надделява мисленето на културата и историята в националистически категории. Господства изолационистко-почвеническият прочит – „нашето“ притежава всичко позитивно в превъзходна степен. Сами сме изобретили и отгледали ценностите си. Историята ни е уникална, нея не може да разумее нито един чужденец, доколкото вложените в нея културни кодове „проговарят“ на равнището на биологията. На „кръвта“. Миналото на България е шеметно дълбоко, героично и трагично, но всякога българско. От Ранното средновековие до Късната постмодерност върви един и същи времеви континуум, в който се обръщат и преобръщат българи с неугасим дух, непобедими от обратите на съдбата и историческите превратности. „Хиляда и триста години минало незабравимо!“[3].

Само homo bulgaricus е в състояние да се съобщи без остатък с българската есенциалност – един мистериален процес, обичайно описван в множество клиширани метафори от кръга на спиритуално-надредното, в който националната принадлежност е инициация. По думите на Людмила Живкова „в сърцето на всеки българин живеят духът на Орфей, на Крали Марко, безсмъртният подвиг на Димитров!“[4]. Фолклорът ни е истинско богатство, а наше задължение е всякога да говорим за народното с интимно-присвояващото „ни“: народът „ни“, историята „ни“, традициите „ни“, менците „ни“. Земята – разбира се! И тя е същинска прелест. „Това е земя… на горди траки, земя на Самуиловите българи, земя, забулена в легенди, видяла пепелища и възродена в социалистическа България“[5]. „Така или иначе нещо е останало в генетичния ни фонд.“[6]. Става дума за „ние“ днес, а не за някакво колективно назоваване на група от хилядолетие-хилядолетие и половина назад във времето.

На всичкото това се гледа не като на ретрограден, безвкусен национализъм, чиято годност отдавна е изтекла, способен днес да провокира не повече от дребнави съседски свади. Големият дял от академичните лица, посветени професионално на историята, продължават да не виждат проблем в тази конструкция, доколкото за тях тя е напълно естествена. Естествена толкова, колкото са крушите на дървото, небето, езерото, дивият звяр в гората. За тях наистина днешните българи са генетически свързани с българските ханове, „защото ние сме потомци на Кубратовата държава и Кубратовия род. Държавата е била онзи фактор, който е сплотил и формирал народа ни. И това се е случило не само с българския народ, но и с почти всички народи, възникнали в ранносредновековна Европа“[7]. Съвременникът е нещо като екстракт от най-доброто от историята. У бай Пешо и у кака Мара са концентрирани мощни културни енергии, облагородявани повече от хиляда и триста години. „Днешната наша държава като обществено-политически организъм е стъпила върху тази повече от 13-вековна история, независимо дали това се харесва на някого.“[8]. България е „една от най-старите държави в Европа…“[9].

У специалистите-историци с научни титли в мнозинството им липсва и осъзнаване на факта, че налагането на подобни версии на историята обслужва политически каузи. Ненапразно публикацията на доцента в Софийския университет, заместник-декан на историческия му факултет – една от най-утвърдените в общественото съзнание фабрики за производство на исторически разказ – е поместена на уеб страницата на т. нар. Македонски научен институт. Организация, претендираща за научност, част от състава на парламентарна политическа партия, окупирала говоренето за нацията в екстремни тонове като своя идейна платформа, благодарение на която се радва на най-високо представителство. Партия, чиито непочтени практики, противоречащи и на закона, и на морала, са публично известни, а съвсем неотдавна излъчения от нея екип начело на Агенцията за българите в чужбина се оказа вкупом с обвинения за търговия с българско гражданство в големи мащаби. Из медиите бяха изнесени и сведения за плътната обвързаност на председателя ѝ с това, а в разказа си бивша служителка настояваше, че тези незаконни действия продължават години наред. Голяма част от обяснението на небивалата търпимост на компетентните институции към всичко това се укрива в мрежите на Държавна сигурност, чийто активен член въпросният председател е бил под псевдонима агент Иван.

По всичко личи, че Карл Ясперс[10] е надценил ролята на проблемната ситуация като подтик за мисловно задълбочаване. Дори подобно разклащане на картината на света не е в състояние да подрони основите на онова лековато, романтическо възприятие, според което минало и сегашно са слети в едно, а ние сме есенцията на предците си и нищо повече или по-малко. Подтикът е налице, но реакция липсва – обстоятелство, което поставя под въпрос почтеността на националистическата нагласа изобщо.

Ако търсим отговора на въпроса защо национализмът все още има верни последователи, следва да си зададем въпроса Ciu bono? (в свободен превод: „Кому стореното принася полза?“). Няма съмнение, че става дума за повече от инцидент – за система с много нива, в която са включени множество играчи от различен обществен калибър (партии, министри, депутати, лобисти, кръгове от фирми, факултети, преподаватели, учители, членска маса и др.), в която всички остават с впечатление, че са спечелили, че за тях национализмът придава на битието им, а не отнема. Тъкмо на това статукво, възпроизвеждащо се върху платформа на антиинтелигентност и антимисловност, основано на клиентелистки връзки, сляпо подчинение и агресия при нужда, но никога – на култура на диалога и честна игра, твърдя, че трябва да се тури край. Да, национализмът и неговите носители отдавна са за пенсия.

 

Историята като истина“ – основата на националистическия дискурс

Дискурсът на есенциално-националното настоява по особен начин на „истината“, привиждана като „историческата истина“ – всякога с членна форма, тъй като разказът за миналото не търпи плурализъм на гледните точки. Ненапразно в текста на Г. Николов, обект на настоящия опит за разсъждение, тя е повторена цели три пъти директно и още няколко – чрез думи със същото или сходно значение. „Истината“ се изговаря само от устата на професионални историци: „Господа, историята е наука!“[11]. Тази формула, прочее, трябвало да повтарят изследователите при всяка среща с „общественото мнение“ (навярно доцентът в СУ има предвид популярния потребител на исторически разказ).

Припомнянето на научния статус на историята и притеглянето ѝ към дисциплините, базирани на мисловни настройки, положени над реда на ежедневния разум, има няколко цели. Едно – да установи ясна дистанция между производителите на историческо знание и неговите консуматори. Историята е не само наука, тя е още сериозна работа. „Тя има свои изследователски закони, свои правила и други научни постулати. Професионалистите ги знаят.“[12]. Изглежда, че в неговата логика вярно е и обратното на последното цитирано съждение – непрофесионалистите не са осведомени за нормите на научното изследване. Наративът за миналото не е поезия или друг тип художествена изява, а игра с ясно очертан периметър на позволено и забранено. История се разказва хладно-безстрастно, подобно на изписването на химична формула. Покръстването на българите е факт толкова, колкото е твърдо установено взаимодействието между натрий и хлор до получаването на готварска сол.

Второто намерение – да бъдат стабилизирани знаците на престиж и да се бетонира овластената позиция на говорителя. Обладаващият специално знание е всякога обект на уважение. Него следва да слушат непросветените. Вещият владее умовете на слушателите си. И телата им. Знанието е не само сила, но и власт. Символична, но и реална.

Изравняването на историческото и истината е дефект, създаден още от позитивната историопис. Така, както в естествените науки съществуват безсъмнително установими фактически ядра, така и в знанието за миналото следва да бъде изнамерена някаква аналогична основа. Историята е всякога „отвъд“ и никога „тук“. Тя е била „някога“, а сега е неналична, недостъпна, изчезнала яко дим, оставила следи. Драски, по които съдим какво и как е станало. „Миналото е чужда страна“ – както заявява Лоуентал[13]. Трансцендентният характер на миналото създава проблем с достъпността му, но за тази апория бързо е открито решение – историческите източници биват логически уеднаквени с тези на емпирично познание. Следствие от налагането на това схващане е осмислянето на автентичния материал като прозорец към миналото в буквалния смисъл на думата, а историята – като сетивно достъпна „тук и сега“.

Тази философска идея поставя в скоби: едно – ролята на историческия извор като медия. Като носител на информация, който сам по себе си оформя-деформира нейните смисли. Две – позицията на изследователя, чиято функция бива редуцирана до установяване на хронологически ред в изворните свидетелства, преразказването им на съвременен език и кредитирането на онези сведения, които изглеждат най-слабо манипулирани. Приоритет се дава на домашните извори, защото се смята, че те няма как да опишат разгръщането и историческия живот на всевечните културни кодове на общността по начин, въвеждащ съвременния им читател в заблуждение.

Навярно така трябва да се обясни особеното ударение на Георги Николов по посока на „древните български летописи“[14] – те задължително са древни, защото древна и дълбока е националната „ни“ култура; няма начин да не са български – всички други лъжат, а една от причините е, защото ни завиждат. Поради това българинът, герой на бойното поле, е бил и жертва. Роб. На комшии и велики сили, които все нещо ни дължат.

Заличаването на разликата между понятията „история“ и „истина“ приближава историята на опасно разстояние от ежедневната мисловност. По този начин заявката за научност бива сериозно дебалансирана. Превратът, който извършва Имануел Кант в полето на епистемологията, е свързан именно с общия контур на онази принципна систематизация на „чистия разум“, която до днес е в употреба, когато става дума за дефиниция на научното и поставянето на граници между него и паранауката. Става дума за осъзнаването на света като феноменален по природа, като плод на взаимодействие между познаващия, ограниченията на сетивата му (и измервателните уреди в по-ново време), и света-като-такъв[15].

Стихийно-безкритичното съгласие с природата на историческия извор като процеп във времето, осигуряващ физически емпиричен достъп до отдавна отминалото, уни(що)жава конвенцията за света като феноменален. Като явяващ-се, а не като сам-по-себе-си. Схващане в абсолютни категории, характерно не за научния метод, а за всекидневно-битовия хоризонт на живеене, където личността се оказва потопена в най-голяма степен в света на вещите и видимото, където фините дистинкции на академичното не са от първа необходимост.

Деликатно настроените понятийни конструкции са безспорно нужни тогава, когато е в ход научната логика. Когато стане ясно, че историческият извор е информационен посредник, в който е утаена по необходимост нечия гледна точка. Именно зрителната позиция създава образа на света. Дори материалните обекти, съзерцавани от различни точки на наблюдение, изглеждат различни. Понякога до толкова, че получените резултати трудно биха могли да бъдат сведени до един и същ предмет, а с това – и до споделен смислов център, позволяващ битието да бъде разсъдъчно подредено с цел адекватната ориентация на индивида в първичния хаос на естеството.

Мисленето в твърди категории и без калкулиране на относителността на света във всичките ѝ превъплъщения отпраща към Женския пазар. Към бакалията. Към кръчмата. Към площада и лозунга. То няма нищо общо с конвенциите на науката. Свежда се лесно до формат на уличен крясък. Културата на диалога, почиваща върху размяната на аргументи и взаимното зачитане на достойнството, няма място в тази парадигма. Това е и вероятната причина доцентът-историк да избере за мото на текста си подмятане относно почтеността на опонента му, чиято мяра е „отделното заплащане“[16] на научния труд – вън от законната му заплата, отпращащо към деятели като призрачните соросоиди и евро-либерали. Същите, които „пишат проекти“ и „ходят даром до Брюксел“[17].

Историческата картина се оформя от гледната точка на изследователя. Едно и също събитие, преразказано от неколцина зрители и участници, би могло да се разпръсне в множество образи, зад които трудно се провижда, че наблюдаваното е било едно и също. Версиите на историята са безкрайно много. Например, за онези, които са успели да направят кариера и да получат облаги от социалистическия режим, той е суров, но справедлив, тъй като от техните позиции изглежда, че усилията, инвестирани в партийно строителство и сричане на Маркс и Ленин, се отплащат. За хората, чиито имоти са отнети, а роднините им са пратени в затвори и лагери, за да изплатят стойността на инакомислието си, петте десетилетия след Втората световна война са време на властови бабаити с аграрен профил, причиняващи нестихващ кошмар и съществуване в постоянна тревога за живота и честта.

 

                     Метаразказът – власт, господство, подчинение

 

Ето защо съвременната историография настоява не на „истина“, а на разкази за историята. Много на брой. Разбиране, вкоренено още във философията на Кант, преминало през Виенския кръг и дори през теориите за относителността на Алберт Айнщайн. На тази база възниква и микроисторията – набор от изследователски техники, прилагани във фокуса на индивидуалното, родовото, на одребненото, на достъпното на най-ниското социално равнище. Същата платформа се оказва плодородна и за направление като историята на всекидневието – парадигма, настояваща на разбягващите се варианти на историческо разказване, които не биха могли да се сведат до единен, паметникоподобен наратив за миналото. Поле, в което ролята на „големите разкази“ като идеологически построения се поставя под натиск, а платформите им се разграждат до незначещи елементи.

Гледано от тази позиция производството на „метаразказ“[18] изглежда ненужно. Едно – гранд наративните конструкции са непрецизни, доколкото съдържат по необходимост обобщения, които не издържат на критика. Две – чрез тях се създават и утвърждават неравенства, доколкото представянето на миналото винаги фаворизира дадена група. Три – метаразказът не докосва никого. Лишен от емоции, от човешкост, маркиран от свръхчовешка героика и свръхмерзка подлост, той изглежда далечен, студен, различна емоционална вселена в пълна неспособност да вълнува.

Не на последно място: създаването на наратива за историята и формулирането на истината се осъществяват по различни логически процедури. Признавам, че когато за първи път в началото на студентството си попаднах на неугледното сборниче с текстове на Пол Рикьор, озаглавено „История и истина“[19], очаквах четиво, което с възторг и аристократично високомерие ще утвърди положението на историята като ултимативна истина. Като истина на истините. О, каква изненада преживях, когато още в първата студия френският философ показа като на екран как историческото и истината са парадигмално разделени до такава степен, че нямат допирни точки. Че реториката, основана на пакетното „историческа истина“, е безсмислица, логически провал и невъзможна конструкция, доколкото става дума за понятия от различни редове, чието функциониране стъпва на коренно различни принципи: историята е плод на гледна точка и предполага множество истини за един и същи обект, които не си противоречат.

Работата върху създаването на разказ за отминалото не предполага „исторически лъжи“ на нивото на изворните сведения – всяко от тях, дори най-чудатото, пресъздава нечия гледна точка, която няма причина да бъде сблъсквана с останалите. За разлика от истината, която обикновено е единствена, подобно на знанието за Бог – платформа, която съществува като единствено истинна и екзистенциално непримирима към вариантите, предлагани от религиозни системи.

Романтическият националист у мен загина, след като бе побутнат от Рикьор. Пенсионира се сравнително рано. По всичко личи, че текстовете на френския философ, макар и публикувани в превод на български, са останали на невизуално разстояние спрямо мнозинството лица на съвременната историческа наука и нас. На космическа дистанция се намират и автори като Бенедикт Андерсън, Ерик Хобсбом, Ърнест Гелнър, Антъни Смит, Ан-Мари Тиес, Роджърс Брубейкър, Мария Тодорова, Весна Голдсуърди и много други. Нищо чудно, след като непознати за историците-медиевисти, сред които се числи и Николов, са българските философи-медиевисти, от които ги дели един етаж.

 

Антиевропеизмът – стратегия за скоростно монетаризиране на историята

 

Доцентът в Историческия факултет на Софийския университет е позволил голяма част от традицията на европейската мисловност да премине покрай него, без да го докосне. В неговите разбирания теоретичната историческа и общохуманитарна литература изглежда като непотребно празнословене. По същия начин този тип книжнина и мисленето, заложено в нея, е тълкувано от негов колега-националист, претендиращ и за статус на професионален историк, за когото теоретизирането е смислово изравнено с „пристрастие“, укрепено в логиката на „постмодерна конструкция“[20]. Тук е възможна и още една връзка – в книгата си „Македонийо възжелана: армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878-1912)“[21] друг националист – Наум Кайчев, активен член на ВМРО, дипломат тъкмо благодарение на близостта си до председателя на тази партия, преподавател в Историческия факултет на Софийския университет, нарича Ерик Хобсбом, не „модернист“, какъвто той несъмнено е, а „постмодернист“[22] – понятие, което функционира като дискредитиращ етикет в речника на национализма, взрян всякога в традицията.

Обект на идеализация в явен ущърб на философското осмиляне е изворната простота, граничеща откровено с аграрната домодерност, оценявана от съвременно образованите историци еднозначно като чиста проба простащина. Към подобно тълкуване навежда свръхоценностяването на „нашите селяни, … нашите граждани, … хората извън институциите, … хората, които не пишат проекти, не ходят даром до Брюксел“[23]. Става дума за автентичните българи, а те, както става ясно от авторовия текст, са „нашите селяни и граждани“ (защо ли селяните са споменати на първо място?!). Истинският българин не пътува из Европа, особено в Брюксел, и не пише проекти. За него изолацията в тясната рамка на собственото невежество е удовлетворителна. На Европата няма какво да ѝ се гледа – тя е сведена до „хора, къщи, салтанати“. Разширяването на кръгозора е безсмислено начинание – така или иначе всеки остава при собствената си култура, а чуждата не разбира, доколкото във вените му тече кръвта на неговото си. „Ние сме потомци на (…) Кубратовия род“.

Антиевропейският речник е значеща част от арсенала на национализма. Медиите днес дават ясно да се разбере, че геополитическата ориентация на българските националисти силно се отклонява от курса на цивилизацията, демокрацията и правата на човека в посока към Азия – терен на варварски нрави, тирания, незачитане на достойнството на индивида, бодряшко погазване на всякакви правила, когато целта е разправа с носителите на алтернативни мнения. Обстоятелство, което иде да посочи, че публикуването на текст със заявка за научен дебат редом до една от емблемите на политическата манипулация днес, е срамен ход, който издава или фундаментална наивност, или користно невежество.

Тук е мястото на свой ред да се усъмня в почтените намерения на Георги Николов. За мото на текста си той е избрал думите на бай Митьо от филма „Двойникът“: „Много Ви е интересна статията, доцент Денев. Отделно ли Ви плащат за нея?“[24]. Транспарентната криптограма сочи автора на алтернативното становище за платен – едно почти конспиративно предположение, смислово равно на обвинителните неологизми като „джендър“, „соросоид“ и други понятия, отпращащи по негативен път към либералния спектър, озовали се в споделен дискурсивен език по силата на стремежа към дисквалифициране на всичко, чиито източници се намират оттатък държавните граници на България. Защото същинският българин живее в България и не се скита по европейските столици. Подобна зле прикрита недобронамереност с идеологическа подплата, посочваща евентуална финансова мотивация на писането, би могла далеч по-аргументирано да бъде отправена към самия Г. Николов, а причина за това е арогантното мислене на историята като единствена и релевантна към категорията „истина“. Обстоятелство, от което следват тежки изкривявания на познанието за миналото по посока на национализма и политическата злоупотреба, основана на все още непреодоления стихиен, ежедневен романтизъм.

Употребата на западноевропейски реалии, особено на такива като „Брюксел“, както личи по всичко, има за цел не действителен дебат относно сърцевината на българската култура и мястото на европейския хоризонт в нея. Напротив – Западът е плашещ, той е невидима мощ, която обезбългарява, превръща културно своеобразния българин в зависим, в потребител на „проекти“ – понятие, което активира атавистичния страх от посегателство върху своето, доколкото новостите за проектния механизъм, приспособен като средство за легален грабеж и бързо, но нечестно забогатяване, са почти всекидневие.

Истина е, че в последните години прочути с алтернативното си мислене преподаватели от Софийския университет застанаха на страната на безсолния национализъм, а като причина за това би могла да се посочи мотивацията, изброима във финикийски знаци. Имена като Пламен Митев, Валери Стефанов, Георги Марков са само част от смятаните за емблемите на хуманитаристиката, будещи съмнения от подобен порядък. Време е към непълния списък да бъде добавено и това на Георги Николов.

 

                    „Робството“ като политически инструмент

 

Особено видимо място в несбъднатия дебат за национализма у нас има митологемата „турско робство“. Подобно на разказа за „здравия хански период“[25], сюжета „България на три морета“, „злополучно завършилото Освобождение на България“[26] и много други, наративът за робството също е белязан от видими политически интенции под повърхността на инак благовидното заявление за „освобождение на роба българин“[27].

Маркирането му тук намирам за съществено, въпреки фактът, че доводите срещу този тип говорене са отдавна произнесени. Първо – повтарянето им от академична трибуна налага напомняне. Второ – моментите на същински сблъсък с митологемите на национализма са почти навиждана рядкост, доколкото българският академичен живот се реализира по мярата на „аз – на теб, ти – на мен“ и на „колеги, нека да няма обидени“. Перманентното очакване на взаимни услуги, подправено с разбирането, че всеки опит за същностен дебат води до разсърдени на лична основа, блокира действителния обмен на съобщения между двете страни. Ето защо – следващите редове.

До днес употребата на „робския наратив“ е част от кода на професията, упражнявана от историците-националисти, а техните научни позиции служат за легитимация на властовите домогвания на група политически партии. За някои от тях вече бе споменато: понастоящем са част от Парламента на България. Имаме работа с класическа дискурсивна стратегия – разказаната история (пре)потвърждава високите места в обществото на онези, които го създават и по-скоро – предъвкват-разпространяват за пореден път без кой знае каква оригиналност, цитирайки покорно онези, спрямо които са влезли в дълг, попадайки в академичен контекст. Словото поражда отношения на власт, господство и подчинение.

Тъкмо такъв е случаят с доцент Георги Николов и неговия учител – познатият националист Васил Гюзелев, оформил се като изследовател в период, в който националният ключ на историческо разказване е разглеждан като алтернатива на доминиращия маркс-ленинизъм. Позицията на Николов като преразказвач на отдавна овехтелите разбирания на академика Гюзелев е съвършено обяснима. Толерантността на системата към него е забележителна: става дума за учен, чийто докторат се появява повече от десетилетие след попадането му в Софийския университет. Период, през който той пребивава в роля на един от изтъкнатите лидери на частно-урочната паралелна образователна система. Навярно не би било пресилено да се заяви, че академичната му позиция в това време функционира като властова подплата, като реклама от името на университетската марка, на неговите занимания като частен учител по история на кандидати за студенти. Обстоятелство, което лесно може да се провери в неговата академична биография, където публикациите преди 2002 г. са оскъден брой и изпълнени в смисловите рамки, отдавна начертани, изпълнени и в огромна степен банализирани от медиевистиката[28].

Да се върнем на логиката на текста му. Дори насилието не успява да изтрие национално присъщото – то е генетически кодирано на нивото на ДНК, чиято спирала навярно е нагъната по български. В статията му робството и производните му са видим идеологически смислов център. „Роб“ и „робство“ са повторени два пъти, единият случай – в знаковото съчетание „турско робство“. Към този семантичен хоризонт би могло да се приобщи и „унищожаването“ на българската държава от Василий II Българоубиец. „Царството“ е мислено като птица феникс – разбиването му води до изчезване от картата на мира сего, но не и до ликвидиране на неговата романтическа есенция. Подобна платформа прозира и иззад „държавата на духа“[29] на съветския есеист Дмитрий Лихачов, който се оказва в особена мисловна близост с неколкократно цитираната Людмила Живкова.

Няма съмнение, че българите като общност не са имали статут на роби. Робът е ходеща вещ, движима собственост. Той не плаща данъци и няма право да притежава имущество. Нищо от това не е валидно за българите или за който и да е подвластен на Османската империя народ. Османската литература създава образ на идеалния владетел, а сред първите му черти е способността да омиротворява. Да тушира съществуващите конфликти и да осигурява спокойствие и благоденствие. Модел, който никак не се вписва в апокалиптичните картини на масови кланета, реки от кръв и българи, сменили насила вярата си, изклани, избесени или избягали в далечни земи. Тази представа не е наследена дори от Възраждането – значим брой от българите, живели през XIX в., оценявайки османската власт като неприемлива, не са лишавали себе си от статута си на субекти, редуцирайки се до роби. За мнозина български възрожденци „робството“ не е повече от метафора.

Тя се буквализира от национал-комунистическия прочит на възрожденски автори като Любен Каравелов[30]. Богатите къщи в подбалканските градчета, например, едва ли са строени от роби, а средствата за тях трудно биха могли да се отделят от сиромашията, на която би се очаквало да са подхвърлени българите.

Робският речник създава смалени хора, сведени до абстрактното страдание на своите предци, живеещи в перманентна фрустрация, доколкото щети от подобен порядък не подлежат на овъзмездяване. Национализмът ражда проекти за господство – над малцинства, комшии и други. Абсурд, който усилва агресията и поражда ново насилие, доколкото не предоставя шанс нито една от въвлечените страни да се окаже удовлетворена. Властта на мнозинството, подсторена от идеите за превъзходство на национална основа и историческа вина на другия, лесно се превръща в тирания на мнозинството, дори в управление на тълпата.

Вината, гледана като понятие, елемент от реторически състав, присъщ на научното мислене, а не като част от битовия речник, е всякога приложимо към конкретен виновник – личен или колективен. Виновността не подлежи на трансфер.

Ето защо говоренето за вина на „турците“ въобще, смесващи някогашните османци и днешните граждани на Република Турция в колективен виновен, натоварен с всички негативи на разказа за османското владичество от нашествието до началото на ХХ век, че дори до днес, е логически нелегитимно. От научна гледна точка. За стореното преди пет или шест века са отговорни вършителите, а не онези, които си представяме, че ги наследяват днес. Османската империя и Турция днес са коренно различни държавни проекти, ето защо дори политическият генезис се оказва скъсан и несглобим обратно.

Съвременното законодателство в света на разума се базира именно на тази предпоставка и прави възможното, за да ограничи унаследяването на отношения. Пример в това отношение е практиката за застраховане на крупните получатели на кредити с цел взетото да се възвърне дори при случай на смърт, избягвайки по този начин претоварването с чужди задължения на наследници, които по всички правила на логиката са отделни личности, често пъти несъпричастни към финансовите дела на родителите си. Ако приемем, че дамгата, турена върху османците от абстрактното „някога“ от страна на националистите днес, следва да бъде прехвърлена върху днешните турски граждани, то трябва да признаем, че малцина от нас биха се отървали от наказателно преследване, защото няма род, в който в ретроспекция да не се намери поне едного, изпадал в неразрешими противоречия с правосъдната система. В този ред на мисли бих запитал доц. Г. Николов дали би се съгласил да гледа света на квадратчета през прозореца на затворническа килия, защото далечен братовчед на негов прародител е бил уловен в престъпление. Някога.

 

Една истинска национална драма: Самуилова България между соца и поп-фолка

Дискусията за националното минава по особено болезнен за националистите начин през сюжета за националната принадлежност на България по времето на владетеля Самуил. Сблъсъкът по този въпрос е особено активен през втората половина на социалистическия режим у нас, когато националният елемент се оказва обратно в състава на груповата идентичност, а „българи“ започва да се мисли все повече не класово-интернационално, а етно-национално. В този контекст свадата между българските и югославските историци за символичната власт над Македония изглежда особено важен.

На тази струна решава да свири и Георги Николов. Видял се засегнат от твърдението на Ивайло Дичев, че „българското царство се измества на запад“[31], той поема отговорността да отговори от името на научния авторитет, зад който застава цялата академична марка на Софийския университет. Навярно така следва да се тълкува и известната надменност на автора към съждението на своя колега – докато Дичев заявява безлично, че държавата „се измества“, в референцията на Николов тази формула вече е лична – според него колегата му настоява, че „Самуил нищо не е изместил на запад“[32]. Доводът му би могъл да послужи като учебникарски пример за абсурд, сторен с цел манипулация: „Българската държава владеела Балканския югозапад още от средата на ІХ в., а пък още преди това Куберовите българи и славяните са се заселили там“[33]. Навярно на всички трябва да е ясно, че посочените Куберови българи са племе, различно от това на хан Аспарух, видимо наченало друг политически замисъл, който по всичко личи, че не е оцелял достатъчно, за да намери публикация в изворите, ако не смятаме няколко далечни отгласа на наличието им в земите на днешна Македония. Етнонимът „българи“ не служи за означение на група разнородни племена, мистично тежнеещи към Плиска и нейния господар.

Още по-ирационален изглежда аргументът относно македонските славяни като легитимация на една съвременна научна гледна точка. Тази стратегия почива на един не особено сръчен детерминизъм, според който след идването на българите на Балканите славянските племена очаквали в блажено вцепенение момента, в който войските на хановете ще пристигнат в пълен блясък и ще ги обявят за част от тяхната държава. Остава крачка до това да си представим как славяните обикалят с гордо вдигнати глави селищата си и сплашват легатите на василевса, тикайки пред очите им възторжени речи как те са „от българската група“ – клише, особено мощно налагано именно по времето на национал-комунистическата историопис на късния социализъм[34].

Славяните няма как да бъдат от която и да е група, доколкото: едно – при появата им в Европейския Югоизток никой не знае кои държави ще възникнат в региона, още по-малко – на кои владетели те ще се окажат поданици; и две – споделените им културни елементи и твърде близките им наречия, включвайки и литературните им езици през Средните векове, са не просто близки, а практически варианти с малки локални разлики на един и същ език. Все обстоятелства, които поставят под съмнение изобщо опитите за национализация на групи население по подобен начин.

Изглежда, че заместник-деканът на Историческия факултет на СУ възпроизвежда една романтическа представа, повикана на живот през ΧΙΧ век и широко употребявана по време на спора между социалистическа България и Югославия за Македония, имаща за цел да докаже преднината на българската позиция, а оттам – законността на претенциите на българите към териториите на югозапад.

Самуиловата държава без съмнение се опира на българската политическа традиция от периода до 970-те години. Владетелят открито се позовава на тази връзка, а неговият племенник заявява, че е „родом българин“, от майка и баща българи, „самодържец български“[35]. Пряката приемственост на държавата обаче се доказва чрез институциите ѝ, чрез законите и посредством континуитета в управленските практики. Няма сведения за наличие на администрация с титли, отговарящи на тези в плисковско-преславската традиция. Самуил не е имал ичиргу боил, кана боила коловър, канартикин и др. Макар да е познат поне един кавхан от времето на последната ранносредновековна българска династия, то не е ясно какъв точно е бил обхватът на неговата власт. Знае се, че такава титла е носил Дометиан[36], но името е подозрително неприсъщо за политически лица, бидейки дълбоко вкоренено в църковната именна система. Не е изключено да става дума за духовно лице или фигура, съчетаваща светска и духовна власт, назована по този начин в цитатен режим и с цел легитимиране на позицията на държавата чрез изобретяване на културно-историческа дълбочина.

Бих заложил на същото тълкуване и относно кавханската титла на Георги Войтех – претендентът за власт залага на идеята за реставрация на затритото царство, а тежест на плановете му придава присъединяването към вече отдавна неактуалната титуларна система на Ранносредновековна България. Не е изключено и друго – умишлената архаизация на изложението от страна на византийския историк, оставил цитираното сведение, да е довела до употребата на едно изветряло политическо понятие, което служи за смислов ключ на нивото на византийската рецепция: българин ли е, трябва да носи нещо от регистъра на екзотично-езическото.

Не е известно дворът на Самуил изобщо да е бил скроен по модела на тези в старите български столици. Дори концепцията за столичен град навярно не му е била позната. Обяснението, че агресивната политика на Василий II го принуждава да сменя местоположението на столицата си не звучи сериозно, особено на фона на практиката сръбските владетели след 1166 г. изобщо да нямат постоянен център, излъчващ властови импулси, а набор от резиденции, обслужващи различни епизоди от управлението им и въвлечени в различни функции на властта им.

Ето защо твърдението на доц. Георги Николов, че „цар Самуил (…) е установил своята столица в Охрид“, е фактологически невярно. Дори повече – то се сглобява с мита за Охрид като български град, изфабрикуван десетилетия след края на Възраждането, актуализиран с политически намерения отново по времето на късния социализъм – период, с който е свързано формирането на неговия интелектуален отпечатък. Признанието, че Охрид е бил само един от градовете, в които Самуил временно е резидирал, а наравно с него той и потомците му са използвали и други топоси за представително обиталище, то това би размило представата за географията на националното.

Популярните идеологии като национализма се нуждаят от конкретни и назовими точки във времето и пространството, служещи като своеобразни котви, удържащи в единство актуалното „тук и сега“ и трансцендентното „някъде и някога“ на хоризонта на романтическото „навсякъде и всякога“. Паметта, освен символични измерения, има и своя физическа текстура[37], която картографира нейния дискурс. Ето защо Охрид е така нужен като част от стратегическия замисъл на автора. Макар видима част от учебниците по география от XIX век да посочват недвусмислено града като албански[38], за съвременния български историк посочването му като единствена столица на България през няколкото десетилетия в края на X и началото на XI век е довод той да бъде мислен като обитаван от „роба българин“. Изглежда, че така следва да бъде интерпретирана и съвременната македонска държава – като средство за законно заробване на българи.

Сходен е и случаят със Срем (дн. Сремска Митровица) – последната крепост от владенията на Самуил, завладяна от ромеите. Уместен изглежда въпросът дали това, че едно селище е станало част от българската държава, го прави автоматично „български град“. Дали там е установена българска администрация, част от стройна управленска система, каквато Самуилова България изглежда, че не успява да развие до самия си край? Означава ли включването на града в държавата и побългаряване на населението? Или и тук, подобно на сюжета със славяните „от българската група“, следва да си представим, че големи групи хора са живеели в очакване предначертаното от съдбата, за което всички те са били информирани, просто да се сбъдне? – Сценарий от този тип възлиза към конструкциите на езотериката за домакини, която на свой ред се корени в значителна степен в пропагандираните от Людмила Живкова учения за духовно просветление, в чиято рамка тя привиждаше българската култура като световен доминант в близка перспектива.

Не успява дори надменната самоиронична поза на автора, назовал себе си „жалък националист“[39]. Едва ли има съмнение, че национализмът от този тип не е повече от неловък опит за връщане на едно отживяно статукво, основан изцяло на цитати от „бащите-основатели“, на един от които самият той дължи мястото си на университетски преподавател, макар голяма част от професионалния му път да е бил отдаден на съвсем друга кауза. Както личи, и днес не е кой знае колко по-различно, тъй като заявилият пълна развързаност от политически зависимости хабилитиран преподавател се оказва втъкан в патронно-клиентелистки отношения с могъщи академични покровители и партийни централи, чиито сайтове приютяват писанията му.

 

От Спартак до Дядото – идеологии на континуитет

По всичко личи, че в доста неумелото си боравене с географията на българското, обърквайки напълно реалните политически предели на държавите и имагинерните граници на общностите в различните им проекти, авторът заличава границите между наука и паранаука. Между академично и ежедневно-битово.

Особено впечатление прави усилието на Георги Николов за прокарване на ярко разграничение между траки и българи. В неговата логика дори тракологията, инициирана и лично подкрепяна от Людмила Живкова, нямала за цел да удължи времевата протяжност на българската национална идентичност, а представлявала просто показ на културни богатства: „Дори когато Людмила Живкова показваше тракийските съкровища, никой не е твърдял, че ние сме техни преки потомци. И сега археолозите показват тракийските богатства, открити в нашите земи, но никой не се изкарва пряк наследник на тази култура.“[40].

Убедителността на подобно твърдение клони към точката на замръзване. Дори повече – не бих дръзнал да предположа, че причастен към научното мислене субект е способен да се произнесе по такъв начин, бидейки автентично съпричастен към казаното. Не бих искал да смятам, че доцент Николов сам вярва на това писание и му придава смисъл повече от намерението си просто да надделее над опонента си в дискусията. В клишето „1300 години България“ и замисленото от самата Л. Живкова грандиозно честване на юбилея стои разбирането, че „в сърцето на всеки българин живеят духа на древния Орфей, на непокорния Спартак…“. Изреждането  завършва чак с Димитър Благоев, назован в интимно-родствена терминология „Дядото“, като по този начин се изгражда  пълната генеалогия на нацията, завършваща в авторитетното име на социалистическия родоначалник. Така фундаментите на общността се сливат с тези на партията-държава, явявайки преврата от есента на 1944 г. като истинска „народна революция“, чието случване е шифровано в дълбините на историята още от тракийски времена. Детерминизъм, който – както вече видяхме, определя значим дял от мисловния релеф на Николов като учен.

Изглежда, че тази двойственост у самата Живкова намира израз и у нейните съвременни експоненти – разполовена между славянобългарската държава на Аспарух и честването на 13 века от създаването ѝ, тя въвежда и тракийското удължение на българския етногенезис, придавайки му езотерична форма чрез терминология, гравитираща около духовното в една негова популярно-еклектична форма. Същото раздвоение е белязало и текста на Георги Николов, ученик на близкия до нея Васил Гюзелев: макар според него българската нация да трябва да се мисли като вкоренена в българско-славянската политическа симбиоза от края на VII век, то от тракийския субстрат „така или иначе нещо е останало в генетичния ни фонд, но то никога не е било водещо“.

Научната етика изисква, когато се определя приоритет, това да става чрез ясно проследими разсъдъчни процедури. Изказване относно това кое е водещо, за кого, кога и как, може да бъде удържано единствено на базата на логически обоснована работа с научни понятия. Изтресено просто ей така и без никаква доводна подплата, подобно съждение споделя реторически ред не с научното, а с битово-кръчмарското. С онзи модус, в който всеки е свободен да твърди каквото му е на сърце (джигер и други соматични метафори с претенция за примитивно психологизиране), бидейки напълно освободен от отговорността да се аргументира – изтеклото слово остава в механата, а на следващия ден изслушалите го помнят бегло или никак, защото на трапезата са се завъртели куп сюжети, кой от кой по-емоционален и весел. На софрата тракийският разказ в българския идентичностен код изглежда като малка ракия от кофти марка, за разлика от славяно-българските сюжети, които са еквивалент на голяма сливова, двойно препечена. Излиза, че настояващият на научност се проваля за пореден път пред заявения от самия него стандарт.

На същото мнение е и самият Първи. Според него в нашите вени също така тече и тракийска кръв[41] – версия, която по всяка вероятност е възприел от далеч по-образованата си дъщеря, отговаряла за културата, част от която е и историческия разказ.

Тенденцията, плод на късносоциалистическия романтичен национализъм, се вижда ясно в настояването за континуитет между българските държави през Ранното и през Късното средновековие. Вече бе отбелязано, че режимът на наследяване може да бъде не само буквален, подобен на имуществото, получено като бащин дар от сина след кончината на родителя, а и символично, като престижен цитат, целящ легитимация чрез удължение на културния хоризонт на политическия замисъл. Държавата на Асеневци, Шашмановци и Тетреревци няма нищо общо с тази на Аспарух, Борис и Симеон. Нито с тази на Самуил и Иван Владислав. Администрацията следва изцяло византийски модели, отчитайки не особено радикално някои местни особености. Данните за нравите в двора в Търново също нямат нищо общо с тези, с които разполагаме относно периода VII – XI век. Изненадани от разликата са и самите ромеи – факт, който иде да рече, че християнизацията далеч не е единственото условие за прием в семейството на цивилизованите народи. Прочее, приемането на Христа е само вход в цивилизацията, а пътят до постигането ѝ трае векове.

Поведението на политическите лидери копира директно авторитетните образци, скроени по модата на Византия, а завладяването ѝ от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход през май 1204 г. не намалява влиянието ѝ като източник на модели за устройството на българската държава. По подобие на Империята, местни първенци се отделят в самостоятелни княжества с претенции за собствена държавност. Появяват се паралелни политически центрове в конкуренция, изразходващи ценни ресурси в борба помежду си – практики, които Ранносредновековна България не познава в тази форма.

Нищичко от България на велемощните ханове, князе и царе, освен престижният цитат, не остава, за да бъде инкорпорирано в модерната българска държава. В конституционната монархия няма коловър, канартикин, севастократори, севасти, протовестиарии. Няма и следа от данъчната система на Средновековна България, значим дял от която е копирана от византийското данъчно законодателство и бива усвоена тъкмо през тази трансмисия пълноценно не от кого да е, а от османските „поробители“.

 

Историята като нестихваща тревога. Заключение

Събралите се в Търново през 1879 г. не възстановяват България на Аспарух, Симеон, Самуил, Асен или Иван Шишман. Те създават нов политически организъм, избрал за свой престижен прародител средновековното ханство, княжество и царство, битувало по тези земи.

Катедралата в Аахен, където е императорската прогласа на Карл Велики, станала на Коледния ден на предела между VIII и IX век, пази фреската, на която лично Иисус Христос полага короната на владетелската глава. Изобразена е цялата династия на Каролингите, които според средновековната политическа традиция господаруват, имайки властта си лично от Божия син. В Печката патриаршия в Косово все още личи на цяла стена сюжетът „Света лоза Неманића“ – свещената генеалогия, в която основателят на динстията Стефан Неманя е коронясан отново от Христа. Двете изображения се различават, тъй като според учението на Запада Иисус наистина е извършил жеста, той е сторен буквално и физически, докато според тълкуването на източните богословски авторитети става дума за енергийна заедност, при която третата Божия ипостас делегира власт на управляващата династия.

Навярно никой днес не твърди, че Сърбия (през Средните векове и/или днес) или Франция (тогава и/или сега) са държави, в които светската власт има божествен източник, а владетелят е неприкосновен, защото Иисус Христос собствено го е избрал и помазал. Няма рационален ум, който да се уповава на факта, че физическият баща на светския господар е от отвъдното – това е реторическа стратегия за набавяне на авторитет, която съгражда света на традиционния човек. Упорстването върху друго рамково тълкуване изглежда ирационално решение, в което не би могло да се съзре нищо научно.

Присвояването на престиж е символичен жест, който няма нищо общо с биологията. Национализмът в най-агресивните си проявления и тогава не е бил приеман от всинца с възторг. Не са били малко онези, които са настоявали за разумно прокарване на границата между османското минало и българското настояще, без тупане по космати гърди. Тези хора са били съвършено наясно, че държавното строителство и общественият проект са невъзможни в своята дълготрайност и смисленост в условията на разпищолен тарикатлък и бабаитлък. Скърцането със зъби към комшии и бивши сюзерени не е от полза никому.

Не си правя илюзии, че настоящото писание е отекнало с критическа убедителност в съзнанието дори на един националист. Не спирам да наблюдавам: обменът на подобни съобщения е възможен, когато езиците на диалогичните партньори са идейно близки. Когато има общност в нагласите. Например – общо убеждение относно непримеливостта на насилието. И на високомерието. В това число – и на горделивия отказ от идентичност, език и нация на съседите. Обстоятелство, което вгорчава отношенията между хората и причинява щети. Да, национализмът е вреден. Ето защо смятам, че този тип идеологии, чужди на научното обяснение на света, възприемани от своите адепти като религиозни системи, в които се вярва безкритично, следва да се оттече в заслужена пенсия. Или незаслужена, но въпреки това задължителна. Това трябва да се случи най-вече с техните носители. Не по генерационни принципи, а като резултат от обществено съгласие: да бъдеш националист е валиден, но неприличен избор. Национализмът е минало и тъкмо там трябва да остане, за да се изследва компетентно.

Полагането на българските политици от Учредителното събрание в модел, при който България от 1878 г. нататък е пряк наследник на българските владетели и народа им от Средните векове, днес би причинило идентичностна катастрофа. Първостроителите са важна фигура, имаща ключово място в разказа, отговарящ на въпроси като „Кои сме ние?“ и „Защо сме такива?“. Ако буквализираме метафората на приемствеността, това би било равносилно да заявим, че Търновската конституция е дар от Дядо Коледа. След като предците се възпроизвеждат след пет, шест или десет века, защо белобрадият, шкембест старец, който лети със своята магическа шейна и влиза тайно през комините, да не съществува?!

[1] Николов, Г. 2018. „Вредна ли е историята?“ – http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html

[2] Дичев, Ив. 2018. „Вземете Македония от историците!“ – Deutsche Welle, 6.08.2018, https://www.dw.com/bg/вземете-македония-от-историците/a-39946040

[3] Живкова, Л. 1981. Да пребъде през вековете нашата древна и млада Родина. София: Партиздат, 1981, с. 8.

[4] Живкова, Л. 1981. „Революционен и легендарен български край“. В: За усъвършенстване на човека и обществото. София, с. 84.

[5] Пак там.

[6] Николов, Г. цит. съч.

[7] Пак там.

[8] Пак там.

[9] Живкова, Л. Да пребъде във вековете нашата древна и вечно млада родина, София: Партиздат, с. 7.

[10] Ясперс, К. 1995, Малка школа по философско мислене, София: Гал-Ико, с. 46-47.

[11] Николов, Г., цит. съч.

[12] Пак там.

[13] Лоуентал, Д. Миналото е чужда страна, София: Критика и хуманизъм, 2002.

[14] Пак там.

[15] Кант, И. 2013. Критика на чистия разум. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

[16] Николов, Г., цит. съч.

[17] Пак там.

[18] Лиотар, Ж. Ф. 1996. Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство, с. 40.

[19] Рикьор, П. 1993. История и истина, София: АГРЕС.

[20] Димитров, А. „Дано в Македония разберат, че науката ни задължава да бъдем отговорни“ – http://www.focus-news.net/news/2018/12/01/2597015/prof-angel-dimitrov-dano-v-makedoniya-razberat-che-naukata-ni-zadalzhava-da-badem-otgovorni.html

[21] Кайчев, Н. Македонийо възжелана: армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878-1912), София: Парадигма, 2003, с. 277.

[22] Пак там, с.

[23] Николов, Г. пак там.

[24] Пак там.

[25] Мутафчиев, История на българския народ, София: Петър Берон, 1998, с. 117-118.

[26] Николов, Г., цит. съч.

[27] Пак там.

[28] За жалост тук източник не може да бъде посочен – цитираният е един от малцината, чиито имена на сайта на Историческия факултет на СУ не водят към академични биографии.

[29] Лихачов, Д. „Държава на духа“ – доклад, изнесен на I Международен конгрес по българистика, 23 май – 3 юни 1981. Текстът е публикуван под заглавие „Държава на духа: нови съветски изследвания върху българската история“ – Пантелей Зарев и др. (ред.) Първи международен конгрес по българистика, София, 23 май – 3 юни 1981, т. 1 – Доклади, София, 1982.

[30] Каравелов, Л. 1965. Страници из книгата за страданията на българския народ. – Избрани съчинения в девет тома, т. 1, София: Български писател.

[31] Дичев, Ив. цит. съч.

[32] Николов, Г. цит. съч.

[33] Пак там.

[34] Тъкмо тази стратегия за разказване, включваща терминология оттатък ръба на смисловата катастрофа, налага планът за написване на академична история на България, който до днес не е довършен. За случая специално вж. История на България, т. 2, София: Издателство на БАН, 1981.

[35] Тъпкова-Заимова, Вл „Българи родом…“: Комитопулите, цар Самуил и неговите потомци според историческите извори и историографската традиция, София: АИ“Проф. Марин Дринов“, 2014, с

[36] Гюзелев, В. Кавханите и ичиргу боилите в българското канство-царство (VIIXI в.), Пловдив, 2007, с. 79-80; Андреев, Й.; Лазаров, Ив.; Павлов, Пл. Кой кой е в Средновековна България“, София, 1994, с. 99-100.

[37] Young, J. E. The Texture of Memory, Yale University Press, 1993.

[38] Лилова, Д. „Балканите като родина? Версии за териториалната идентичност на българите под османска власт“. Във: Вачева, Ал.; Чобанов, Г. Култура и критика, ч. 3: Краят на Модерността?, Варна: LiterNet, 2003.

[39] Николов, Г. цит. съч.

[40] Пак там.

[41] Живков, Т. „Някои основни проблеми на работата с младежта и Комсомола. Тезиси, развити на заседанието на ЦК на Политбюро на БКП на 12 октомври 1967 г., утвърдени от пленума на ЦК на БКП (26 и 27 декември 1967 г.) като основа за работата с младежта“. В: Живков, Т. Избрани съчинения, т. 14, София: Партиздат, 1976, с. 300-362. За този цитат специално благодаря на доц. Стефан Дечев.