За кризата на университетското дело в България и как да се излезе от нея

от -
232

Добрин Тодоров  е професор по история на философията. Член-основател и изпълнителен директор на ИБФК. Изследователските му интереси са в областта на история на модерната философска култура в България. Член е на редколегията на сп. „Български философски преглед“ , както и на редколегията на сп. „Известия” на Хуманитарния департамент в МГУ „Св. Иван Рилски”. Автор е на редица монографии и сборници, между които „Философската книжнина на български език“.

Представяме премиерната книга на проф. Добрин Тодоров „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“

М.

 

В книгата  „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея”*, проф. Добрин Тодоров анализира наболялата напоследък тема за упадъка на висшето образование у нас. Той изхожда от гледната точка на един дългогодишен редови университетски преподавател, който с болка наблюдава срива на образователния процес във висшите училища, а и тяхното общо западане. Отправна точка в изследването е констатацията, че „през последните няколко години университетското дело у нас деградира, а университетите посте­пенно се превръщат в празни коруби на някога пълноценно функциониращи образователни институции”. Според автора се наблюдава опасна тенденция на срив на качеството на висшето образование в страната, която постепенно се задълбочава, а напоследък навлиза в особено остра фаза. Той констатира, че висшите училища се надяват да излязат от кризата сами, без външна помощ. Д. Тодоров обаче предлага алтернативна стратегия, при която висшите училища получават подкрепа от страна на обществото и държавата.

В самото начало на книгата авторът очертава един ограничен обхват на изследването, като заявява, че направените от него „предложения се отнасят до решаването само на някои от основните проблеми, пред които стои универси­тетското дело у нас”. Той не претендира „нито за абсолютна валид­ност, нито за окончателност на решенията”, които представя. Тодоров декларира, че с предложенията си се стреми да подпомогне първоначално спасяването на „жизнеспособните сред наличните висши училища”, а впоследствие и принципно да се „реформира сферата на висшето образование като цяло”. Иначе казано, главната цел на промяната той вижда в това „да се оздрави като цяло сферата на университетското дело у нас”. Непосредствени цели, които си поставя със своето изследване, са: „1/ спиране процеса на упадък на висшите училища чрез съхраняване и укрепване на дееспособните сред тях; 2/ запазване ядрото на академичната колегия и съхраняване потенциала за нейното нормално възпроизводство занапред; 3/ възстановяване системата на висше образование у нас, така че всяко висше училище да изпълнява специфични задачи с оглед обслужване на обществения интерес”.

Според Д. Тодоров основен проблем на българското висше образование е  „загубата на доверие и обществен престиж от висшите училища в страната”, чийто „най-ярък израз е отслабващият интерес към предлагания от българските университети образователен продукт”. Той посочва няколко ярки симптоми на кризата, сред които се открояват спадането нивото на подготовка на студентите, намаляването броя на годните за обучение студенти, влошаването на микроклимата във висшите училища, кадровата криза в университетите и др.

Авторът вижда корена на настоящата криза в оттеглянето на държавата от управлението на висшето образование. Според него държавата няма „воля за действително дълбоки и принципни промени на универ­ситетското дело у нас”, като заобикаля „най-насъщните, но и най-трудните им проблеми”, а държавните органи са „вдигнали ръце от управлението на университетското дело в страната и са се отказали от упражняване на контрол върху работата на висшите училища, вкл. за спазване на нормативната база”. Като се позовава на прокламираната в закона академична автономия, „държавата фактически абдикира от задължението си да води цялостна, последователна и насочена към общи цели политика в сферата на висшето образование”. Тя „е избрала позицията на страничен наблюдател на случващото се, който рядко се намесва с минимум неизбежни корекции, правени от немай къде”.

Д. Тодоров не отрича, че напоследък държавата е направила отделни полезни промени в областта на висшето образование: 1/ начина за определяне на субсидията за държавните висши училища „вече не е само според броя обучавани студенти, а отчита и качеството на предлагания образователен продукт”; 2/ държавата „определи някои професионални направления за приоритетни според прогнози, че от тях се очаква повишено търсене на висококвалифицирани специалисти за нуждите на стопанското и социалното развитие на страната”; 3/ държавата въведе „защитени специалности от дадени професионални направления, за обучението по които липсва или пък има нисък интерес, но към определен етап ще възникне необходимост от добре подготвени кадри по тези специалности”. Държавата обаче стъпва върху погрешното очакване, че „проблемът с конкуренцията между висшите училища може да се реши само с финансови средства, като по-слабо представящите се ще отпаднат от само себе си”. Според него това е „опасна илюзия”, тъй като „стъпва върху наивното убеждение в автома­тично действащия пазар, при който губещите фалират, а в случая се самозакриват”. Той припомня важна особеност на образователния пазар, а именно, че образователната сфера е специ­фично поле на съревнование, в което „тъкмо държавата трябва да направи нужния подбор на институции” и образователни продукти, като „при решаването на тази задача тя следва да защити обществения интерес чрез съхраняване на добрия образователен продукт, където и да се предлага такъв”. Нещо повече, тъкмо държавата има задължението да поддържа система на висшето образование в страната, каквато днес вече не съществува. Налице са само „отломките от някогашната, функционирала при социализма, система” под формата на „множество автономни спрямо обществото, държавата и стопанството висши училища”, които „в най-добрия случай образуват хлабава мрежа от формално конкуриращи се помежду си, а по същество добре съсъществуващи образователни институции” и които преследват „собствени цели, най-вече оцеляване”. Те само имитират конкуренция помежду си: съществуването на никое от наличните висши училища „досега не е реално застрашено, тъй като от фиктивното съревнование (помежду им) няма губещи”.

Особено внимание авторът отделя на определянето на отправна точка и постоянен ориентир при промяната на висшето образование в страната. Според него има нужда да се постави съдържателна цел пред него, като ясно се определят видът на знанията и уменията, които се очаква да притежават възпитаниците на висшите училища. Той вижда като общ ориентир в дейността на образова­телните институции у нас приетата през 2012 г. от МС Национална квалификационна рамка на Република България (НКРРБ), която е „прило­жение и конкретизация към българските условия на приетата няколко години по-рано от ЕС Референтна рамка на ключовите компетентности в Европейското образователно пространство” и в която се съдържат „видовете знания, умения и способности, които следва да придобиват обучаемите на различните образователни нива”, вкл. от сферата на висшето образование („бакалавър”, „магистър”, „доктор”). Според него невнедряването в образователната практика на НКРРБ има редица негативни ефекти: 1/ „българското образование ще продължи да се развива повече или по-малко хаотично, без работещите в него да имат общ ориентир и критерий за оценка на получените резултати”; 2/ „неговите възпитаници, придобили в страната определени образователни степени, освен документ няма да притежават съпоставими с техните задгранични връстници знания и умения”, което „ги поставя в неравностойно положение на международния, а скоро и на националния, трудов пазар; 3/ „авторитетът на страната ни още повече ще се срине вследствие невъзможността да приложи на дело поетите от нея международни ангажименти”.

Д. Тодоров се противопоставя на широко разпространеното мнение, че „висшите училища у нас са прекалено много”, тъй като „страната е твърде малка за наличните над 50 висши училища – държавни и частни”. Според него реалния проблем не е в „многото висши училища”, нито тяхната „големина”, а „все по-намаляващият кръг от дееспособни студенти и преподаватели”. От тази гледна точка преструктурирането на мрежата на държавните висши училища трябва да отговори на една насъщна обществена потребност – да се насърчи и регламентира „реалната конкуренция”, като държавата „изпълни на дело отредената й роля на съдия в съревнованието между университетите: да възнагради отличните и най-добрите, да даде шанс за ново премерване на силите на добрите и да отстрани от състезанието слабите и средните”.

Д. Тодоров категорично заявява, че оптимизацията на мрежата от висши училища в страната „не означава ликвидация на някои от тях, нито (масово) изхвърляне на улицата на преподаватели, а подбор на доброто наследство на всяко едно”. Тя „не бива да се обвързва и с предварително фикси­рани количествени параметри, а да е резултат от внимателен анализ на състоянието и перспективите за самостоятелно развитие на всяко висше училище с цел съхраняване както на все по-намаляващите що-годе подготвени преподаватели и мотиви­рани студенти, така и на добрите образователни продукти, където и да се създават те”. Авторът смята, че след решаване на най-належащата задача по изграждане на „мрежа от по-малко на брой, но по-дееспособни висши училища, ще може да се пристъпи към действия за повишаване качеството на предлагания от тях образователен продукт” чрез „същинска реформа на университетското дело у нас”. На този етап задачата на държавата е „да сложи спирачка пред нискокачественото обучение” в слабо оценените от самата нея институции, като „гарантира поне добро” ниво на качество при обучението на студентите в „което и да е висше училище и в което и да е професио­нално направление”.

След като изяснява предпоставките за така нужната спасителна операция на дееспособното в университетското дело у нас Д. Тодоров предлага конкретен модел за оптимизиране мрежата от държавни висши училища. Той очертава задачите, принципите, критериите и стъпките, които следва да се направят за да се реализира тази оздравителна операция. В крайна сметка предлага вариант за преструктуриране на мрежата от висши училища, след прилагането на който „самостоятелно съществуване в бъдеще ще имат 25 от наличните понастоящем в страната 37 държавни висши училища”, а „останалите дванадесет би следвало да се влеят в по-високо оценените и по такъв начин да се осъществи прес­труктуриране на университетската мрежа”. Авторът посочва и няколко допълнителни фактори при преценката „съдбата” на всяко ВУ: 1/ „нееднакво равнище на обучението по различните професионални направ­ления в отделните университети”; 2/ „регионалното им разположение”, като предлага да се „направи Национална университетска карта, в която да бъдат разположени както структуроопределящите за цялата система висши училища, така и центровете, в които се води обучение на високо ниво по смятаните от държавата за приоритетни професионални направления”.

В края на своята книга Д. Тодоров изразява своето убеждение, че „настоящата криза на университетското дело у нас е преодолима”, но „преборването с нея е възможно само ако се предприемат добре обмислени действия”, които „трябва да се основават върху ясни принципи и да преследват дългосрочни цели”. Ключово условие за излизане от кризата са „съвместните и координирани действия на общество, държава и висшите училища”, като „тук водеща следва да е ролята на държавата чрез множество нейни инсти­туции – не само МОН и НАОА, но и Народното събрание и правителството”. Перспективата след излизане от кризата е осъществяване на същинска реформа на университетското дело в страната, с оглед изграждане на „модерни висши училища с потенциал за обучение на високо международно ниво”.

*Проф. Добрин Тодоров, „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“,“Св. Иван Рилски“, 2017, 132 с.

Маргиналия