За смесените бракове и литературата

от -
2 712

Миграцията вероятно е най-актуалният проблем днес. По правило тя води до смесени бракове, които естествено не са резултат единствено от миграционните процеси. Разделителната линия между свое и чуждо обикновено се прокарва по етнически и верски признак, а при модерните държави – и според гражданството. Но те далеч не изчерпват всички възможни, а и реално съществуващи казуси. Своят (бил той мъж или жена) може да бъде определен по расов, социален, регионален или някакъв друг признак. Смесване на население, а оттам и смесени бракове възникват и при вътрешна миграция, а и, много актуален за Балканите случай – при размени на населения и бежанци, които се връщат в държавата, в която техният етнос е доминиращ – такива масови движения има при не само при българите, но и при турците, гърците, в някаква степен и при други балкански народи.

Според статистически данни на Евростат, публикувани в медиите през 2012 и 2013 г., България и Румъния са двете страни в ЕС с регистрирани най-ниски нива на смесени бракове. Не е посочено изрично, но се визират бракове между граждани на различни държави. Средните стойности на смесените бракове спрямо населението е почти нулев в Румъния, а за България е 0.4 на сто. Сравнително ниски са и в Полша, Словакия, Унгария и Италия – т.е. в Източна и Югоизточна Европа, православна и католическа. А в някаква степен – и протестантска (Унгария и Словакия), като данни според религиозната принадлежност не са дадени. Най-високи нива са регистрирани в Швейцария и Латвия – над 20 на сто, Люксембург – 18 на сто, Кипър, Франция и Германия – около 15 на сто.

Според данни на НСИ браковете между българки и чужденци – средно по 1 700 на година – са много повече от браковете между българи и чужденки – около 600 на година. Ще рече – българките сключват три пъти повече смесени бракове от българите.

Според преброяването от 2011 г. в България живеят постоянно 36 677 лица с чуждо гражданство и те представляват 0.5% от населението на страната, 56.0% от тях са жени. Отново малко повече от половината, явно жените се оказват по-динамични, въпреки че гастарбайтерите, поне първата вълна, по правило са повече мъже. Всяко второ лице с чуждо гражданство, живеещо постоянно у нас, е от европейска държава извън Европейския съюз. Преобладават хората с руско гражданство – 11 991 (65.1%), следват гражданите на Украйна – 3 064 (16.6%), Република Македония – 1 091 (5.9%), Молдова – 893 (4.8%), и Сърбия 569 – (3.1%).

Тук данни за смесените бракове не се откриват. Още по-малко – за това къде се установява новото семейство, т.е. в коя от двете общности се вписва. Както и каква част от смесените бракове са предхождани от миграцията и каква са резултат от нея. Съвсем неподатлив за статистически обобщения е въпросът за фиктивните бракове и, по-общо казано, за придобиването на гражданство като мотив за брак.

За Западна Европа е характерно и нещо друго – гастарбайтерите мюсюлмани се женят за девойки от своята общност. Често изборът на партньори се прави от семейството в родината, понякога бъдещите съпрузи може и да не се познават. Освен всичко друго, това е съзнателно поставена бариера пред потенциални смесени бракове, въпреки че формално по този начин се свързват хора, които живеят в различни държави.

След гражданската война в Сирия и голямата миграционна вълна от последните години картината, разбира се е, е променена, а и много по-динамична, ясни статистически данни, особено за България, трудно могат да се посочат. Но смесени бракове не се забелязват.

* * *

Всяка общност има свои брачни правила, които предписват кои бракове (което ще рече и кои форми на интеркултурен обмен) са желани, възможни или недопустими. В основата на тези правила, които са тясно свързани с дефинирането на „своето” и „чуждото” и с вътрешната диференциация на „своето”, лежат разбиранията за това кое е полезно за общността. Тези правила се носят от различни текстове; за времето, когато националното законодателство не е кодифицирано, устната традиция и книжнината са сред важните им носители.

Наблюденията тук се основават на литературни сюжети от периода, в които са въведени бракове и любовни връзки на българи с представители на друг етнос или религия. Един значим въпрос, който ще остане без отговор, но който трябва да бъде зададен, е какво е отношението между съществуващите в обществото неписани норми и литературата. Ясно е, че тези отношения са двупосочни, но динамиката на процесите е интересна и заслужава специални комплексни изследвания. Няма как литературата да не следва, да не „отразява“ социалните реалности, но няма как и да не се опитва да ги формира (повече или по-малко успешно), да ги насочи в някаква посока според идеологическите предпочитания на авторите, на групите, към които те принадлежат, а и на времето. Нещата стават още по-сложни, когато и ако и традиционните норми, които определят поведението на хората в обществото, също се разглеждат като идеология, която не само бива следвана, но и, при възможност, игнорирана или нарушавана.

Появата на българския национализъм (който, условно казано, започва с Паисий Хилендарски в средата на ХVІІІ в.) заварват отдавна наложената институция на християнския брак, която има формално ясна, но и донякъде разколебана по това време система от правила. Тя следва каноните на православната църква, която определя допустимостта на брака според вярата и отсъствието на определена степен на роднинство. Ограниченията се основават предимно на три места в Светото писание. В Стария завет, който ще да е меродавен и за юдеите, е казано:

… и се не сродявай с тях: дъщеря си не давай на сина му, и дъщеря му не вземай за сина си;

защото те ще отвърнат синовете ти от Мене, за да служат на други богове, и тогава ще се разпали върху вас гневът на Господа, и Той скоро ще те изтреби. (Второзаконие 7:3–4)

… и не взимай от дъщерите им жени за синовете си (и дъщерите си не давай за жени на синовете им), да не би дъщерите им, като блудствуват подир боговете си, да вкарат и синовете ти в блудство подир боговете им. (Изход 34: 16)

Нормата в Новия завет не е много по-различна:

Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? (2 Коринтяни 6:14)

Целта е ясна – съхраняването на верската чистота, която при юдеите съвпада с етническата. Към същия принцип се придържат и останалите религии, при които обаче вяра и етническа принадлежност не се покриват. По-късно, с времето, се появяват и уточнения, свързани с появата на различните християнски деноминации, като православната норма не приема бракове с католици и протестанти, както и с некръстени.

Османското право, което вероятно не се покрива напълно с предписанията на Шeриата (който, от своя страна, не е монолитен), като че ли, поне формално, е по-либерално. Мъжете могат да се женят за друговерки от народите на Книгата, на Писанието (т.е. юдеи и християни), като тяхното конвертиране е препоръчително, но не и задължително. Както е известно, така постъпват и много от султаните, като по този начин, освен всичко друго, предлагат и привлекателни сюжети на литературата и киното. Мюсюлманките, разбира се, нямат право на брак с друговерец.

Успоредно с църковните, съществуват и неписани социални предписания, които определят някои връзки като нежелани или неравностойни. При тях авто-сегрегацията е по-строга. Църковната норма като че ли разрешава по-широк кръг от допустими партньори – достатъчно е те да са православни и да не са близки роднини; традиционната норма не разглежда всички православни, независимо от техния етнос, като еднакво подходящи партньори, при нея допустимия кръг от потенциални партньори е по-тесен. Брачните ограничения се припокриват, но не напълно, с ограниченията върху пред- и извънбрачните връзки с партньори извън своята общност. Най-общо казано, относително по-силни напрежения между двете, дори трите норми (християнската, традиционната и османската) и техните юридически институции вероятно биха могли да са свързани както с допустимостта на предбрачните (в по-малка степен – на извънбрачните) връзки, така и, вероятно в по-голяма степен, и с правилата, които определят разтрогването на брака и имуществените му последици, както и с възможностите и задълженията за сключване на последващ брак, след развода или след смъртта на единия от партньорите.

Поради общото отслабване на църквата като институция, от една страна, и на разколебаването на традиционната норма под натиска на модернизацията, от друга, и църковната и традиционната норма са разклатени през ХІХ в. За това свидетелстват редица публицистични, документални, а и художествени текстове от епохата. Същевременно повествованията (публицистични, литературни, а в някаква степен – и фолклорни – „хубава мома род няма”) започват да проявяват по-голям афинитет към нарушената норма. Повествованията от епохата на ранния национализъм (не непременно пряко свързани с неговата поява и усилията за налагането му) се насочват към различни сюжети, които имат отношение към брачната (сексуалната) норма и особено нейното нарушаване. Забелязва се наличие на два типа автори. Единият е консервативно настроен и идеализира наличните правила (например Ил. Блъсков), другият – модерен, либерален, ляв – е склонен да я проблематизира. Това проблематизиране, което е най-ясно заявено в творчеството на Л. Каравелов, е по-радикално в отделни публицистични текстове и не така категорично – в белетристични. Забелязва се и ясно разграничаване в интерпретациите му на подобни сюжети в по-либералните „сръбски“ повести („Крива ли е съдбата“ и др.) и по-традиционните битови повести като „Българи от старо време“, Мамино детенце“ и пр.

При едно първо и крайно генерализиращо обобщение може да се направи следното предварително обобщение: литературата като че ли отстъпва от доминиращата църковна норма (според която, с някои изключения, всички православни представляват ендогамна група), като частично се връща към традиционната норма, според която потенциалните партньори трябва да се търсят в рамките на своя етнос. Огромният процент смесени бракове в българската литература от и за предосвобожденската епоха са между поданици на Османската империя, а не с чужденци.

Първата особеност, която се набива на очи, е по-голямата строгост на ограниченията в книжовните текстове и устната словесност. Браковете на хора с различна религия дълго време са крайно ограничени. Царете (вероятно не само те, но техните случаи присъстват в литературата, а и във фолклора) могат да се женят за еврейки (вероятно и обратното – мъже юдеи да се женят за християнки, но не ми са известни подобни случаи), но браковете с мюсюлмани почти автоматично водят до смяна на религията на жената християнка. Въпреки че нормата не ги толерира, литературата се постепенно се насочва към извънбрачни връзки с друговерци; в началото те са представяни като повече или по-малко прикрита форма на проституция (циганките в „Мамино детенце“), но по-късно подобни връзки могат да бъдат представени в романтична светлина (например от Й. Йовков), а могат и да завършват трагично. И това не е местна особеност, а по-скоро универсално правило, като често става дума за цигани/ циганки. Представителен за тази интерпретация е много популярния сюжетът за циганката Кармен (Пр. Мериме, Ж. Бизе и пр.) По-късно се актуализират сюжети, свързани с въобще с хора, които стоят от двете страни на разделителната линия уседнали – подвижни – в този контекст е характерна фигурата на цирковата актриса. Вариантите с любовта, за които се предполага, съществуват отдавна във фолклора, в литературата са относително по-нови и не само че не се съгласуват с националната митология, но и я подриват. Подриват митологията, не непременно етническите стереотипи.

Браковете с католици също отсъстват, поне в литературата. Интересни казуси предлагат браковете с етнически различни православни. Сред тях литературата извежда на преден план браковете с гърци / гъркини, към които се гледа най-малкото с подозрение и които най-често се интерпретират като похищение на своята жена от чужденеца или прелъстяване на своя мъж от коварна или разглезена чужденка, която се домогва до престола или до богатството на българина. Децата от тези бракове често се оказвах изгубени, откъснати от „своето“. Интересно е, че в някои случаи по-сложните казуси се свеждат до познатия модел. Така е в драмата „Фудулеску“ на Т. Пеев, в която като българи се разглеждат децата, родени в брак между българин и румънка и израснали изцяло в румънска среда.

А бракове между българи и гърци реално съществуват, те вероятно се засилват при бежанските движения на населението през ХХ в.

Интересен, но със слабо присъствие във фолклора и книжнината е въпросът за другите православни славяни като потенциални партньори. Отношението към тях е най-малкото подозрително. В „Записки по българските въстания“ З. Стоянов разказва за една българка, женена за далматинец – „госпожата на Ив. Шутич (Сутич), Мария Ангелова“, която споделя пътя на разбитата чета на Бенковски, но все пак, особено към края, е възприемана като „чужда”. Друг интересен казус присъства в различни текстове на В. Попович и илюстрира отношението на българското общество от първото десетилетие след Освобождението (1878) към една „чужда” жена – хърватката Клотилда Цветишич. Показателен предосвобожденски казус предлага и бракът на Л. Каравелов със сръбкинята Наталия, който е охотно използван като аргумент за критиките на неговите противници. Още по-любопитен случай се намира в „Нова земя“ (1896) на Ив. Вазов – там централният персонаж Стремски тръгва да спасява българка, решила да сподели живота си с руски офицер (ще рече освободител), нещо, което семейството ѝ не приема. Любопитно е, че дори и във времето, когато българо-съветската дружба беше „от векове и за векове“, литературата, включително и казионната, избягва всъщност доста често срещаните в живота бракове между българи и рускини.

От всички варианти българската национална митология (а и повечето други национални и въобще общностни митологии) избира няколко: Чужденец похищава или прелъстява наша жена, невярна чужденка прелъстява българин, бракът с чужденка (не непременно невярна) има печални последици, а причините му могат да бъдат игнорирани. Мотивът за похищаването на чужда жена, който по принцип има голям митологически потенциал, не е особено характерен за българската национална митология или поне присъства в по-слаба позиция. Сюжетът българин прелъстява чужденка се появява по-късно или поне е в слаба позиция през разглеждания ранен период. По-късно от него ще се развие митологемата за мощната сексуална потентност на българина, която едва ли е чужда и на другите етноси. Династическите сватби и браковете по политически причини обикновено се осмислят като варианти на някои от другите казуси – отдаването на своя жена на чужд владетел изглежда като похищение, а бракът на своя владетел за чужда жена – като прелъстяване или злонамерен заговор. Двата варианта на брак с „излишна” жена (била тя своя или чужда) не са характерни за ранната българска национална митология.

Връзката на свой мъж с чужда жена поражда негативни последици, които могат да се определят като замърсяване на своята кръв, което неизменно има деградиращо въздействие. За българската национална митология то е особено важно, тъй като посочва така необходимата причина за падането под османска власт – пагубното влияние на българските царици с чужда кръв. Всъщност това е една от двете основни причини за бедите на българската държава, изтъквани от националната митология. Другата е загубеното единство на християнските балкански народи пред лицето на могъщия враг.

Особен проблем, свързан със смесените бракове и въобще със сексуалните връзки с представители на други етноси и религии, е идентичността на децата, появили се в резултат на подобни бракове, похищения, прелюбодеяния. В по-ново време тези въпроси са регламентирани юридически, като правната норма в различните държави варира. Преди модерната юридическа норма (а и успоредно с нея) съществува традиционна норма, която се определя от митичните вярвания, а след възникването ѝ – и от националната митология. Трите варианта на нормата (традиционния, националномитологическия и юридическия) не се покриват, те могат дори да си противоречат. Най-общо казано, във фолклора трябва да доминира традиционната норма, а в литературата от ХІХ в. – нормата на националната митология и нейните отношения с другите две норми. По-късно може да възникнат текстове, който да проблематизират не само нормата на националната митология, но и юридическата.

* * *

От целия корпус възрожденски текстове, посветени на смесените бракове и икономиката на жените, може да се извлекат няколко извода. На фона на широко разпространената историческа теза, че днешната българска нация е резултат от обединяването на славяни и прабългари (ще рече, донякъде и на смесени бракове), идеолозите на национализма и въобще интелигенцията, хората, чиито гласове достигат до нас, като цяло не приемат смесените бракове. Общо е мнението, че те откъсват части от етническия колектив, замърсяват кръвта и водят до различни злощастия и в личен и в колективен план. В смекчен вид подобно разбиране, е актуално и днес. Поне при една част от населението негативизмът като че ли дори се засилва. Това е сравнително добре документирано в различните националистически форуми, в които се гневно осъждат смесените бракове, особено на българки с чужденци, които, както се вижда от статистиката, са и много по-разпространени.

Желанията към „чуждите” жени са все още потиснати, те ще се проявят през следващия период, но и до днес не стоят в центъра на вниманието; същото в още по-голяма степен се отнася и до желанията, насочени към чужди мъже. Мъжете, женени за чужденки, за „други” жени, както и децата от тези бракове, са заплашени от денационализиране. Във фолклора се налага те (и особено децата) да бъдат подложени на специални педагогически въздействия, а нерядко и да бъдат убивани. В литературните текстове гледната точка към децата се сменя – често те без уговорки са представяни като българи, но може да се окажат и зле възпитани.

Обратният случай – българки, свързани с чужденци, с „други” мъже, се възприемат като похищение. Практически липсват описания на доброволен брак, включително на популярния романтичен сюжет за любовта между „различни” в някакъв смисъл, включително и в етнически, партньори. Похищението изисква неотложни активни действия по спасяването на българката. Ако такива действия няма или те се окажат неуспешни, похитената загива или се смята за загинала, т. е. за загубена за етноса. Само отделни текстове от типа на Каравеловия „Турски паша” проявяват интерес към по-нататъшната съдба на похитената.

* * *

Няколко думи и за актуалните миграционни процеси на Балканите и в Европа. Не разполагам със статистически данни, но изглежда, че смесени бракове между новите мигранти в България (сирийци, афганистанци и пр.) практически няма, те не представляват обект и за изкуството. Българското изкуство от последните десетилетия, на първо място киното (игрално и документално), доколкото проявява интерес към взаимоотношенията между хора с различна идентичност, се насочва към връзки (но май не и бракове) между традиционните местни общности, преди всичко християни и мюсюлмани.

Струва ми се, че на други места в Европа положението е по-различно. В бившите колониални империи като Британската междукултурните отношения (включително и бракове между местни и мигранти) отдавна са обект за изкуството. При тях важна тема е любовта и възможността за брак между човек от метрополията и човек от колониите, като в двете позиции могат да попаднат както мъже, така и жени. Сред значимите литературни творби на подобни теми след Шекспир („Отело“, „Венецианският търговец“ и др.) са „На гости в Индия“ (1924) на Едуард Форстър, „Тихият американец“ (1955) на Греъм Грийн, „Любовникът“ (1984) и други произведения на Маргьорит Дюрас и т.н. За американската култура е характерен проблема за междурасовите отношения, който води до мотива за чернокож, несправедливо обвинен, че е изнасилил бяла девойка. Сред многобройните примери първите, които изскачат в паметта, са романът на Харпър Лий „Да убиеш присмехулник“ (1960) и два филма – „Познай кой ще дойде на вечеря“ (1967, реж. Станли Креймър) и „Зеленият път“ (1999, реж. Франк Дарабонт по едноименния роман на Стивън Кинг от 1996). Спомням си и един немски филм, който бе популярен и в България преди доста десетилетия – „Страхът изяжда душата“ (1974) на Райнер Вернер Фасбиндер. (И по-ранният му филм „Катцелмахер” е със сходна проблематика.)

Те всички са представителни за една „либерална“ гледна точка към връзките между различните в расово отношение хора. Съществуват, разбира се, и многобройни произведения, които се придържат към обратната, „консервативната“ гледна точка. Те вероятно са по-близки и до масово разпространените стереотипи, поне доскоро потиснати от политическата коректност.

И един парадокс. Пред междурасовите бракове на Запад до късно има юридически прегради. (В САЩ до 1967 г.) И част от изкуството доста последователно ги подрива. В България, и в другите страни на „реалния социализъм“ подобни прегради няма, но изкуството като че ли е по-консервативно, а стереотипите на масовото съзнание не са по-слаби.