За социалните болести и социалния пол

от -
985

 

На какво се дължи шумната реакция срещу понятието „социален пол“?

Мисля, че е свързано с тежестта на културния багаж. Когато от последните 50 години си наясно с феминисткия дебат, с появата на новите репродуктивни технологии, със социално-психологическата страна на осиновяването и със сурогатното майчинство, гледаш на феномена по по-информиран и по-уталожен начин. Независимо дали си „за“ или „против“ отглеждането и възпитанието на деца от единичен родител. Или от хомосексуална двойка.

Поне от това съвременният човек не може да се оплаче – свободен е да е в час, а не да се чувства бомбардиран от нещо непознато и да реагира защитно.

Тогава би могъл да изкаже спокойно аргументи за добрите и лошите страни на тази социална реалност. Подобно на появата на неологизми, отричането на нещо съществуващо вече граничи с догматизма на затворените общества, на религията в практиката й на митологични, тоест исконни, предписания за поведение, на сегрегационните политики. .

Ако я отрича, обаче, чрез дамгосване и заклеймяване, само защото не съответства на определен традиционен възглед, самият той рискува да стане обект на изолация.

Ще дам пример от психотерапията. Страдате от задух, който не се повлиява от предписанията на лекарите, и това нарушава социалния ви и личен живот. Обръщате се към психотерапевт, чиято задача е да ви съпроводи в това да приемете и видите нещо в себе си, което не искате или не можете да видите. То не е приятно, може да е плашещо или непонятно, или дори абсурдно и отвратително. Но то е част от вас и докато не го интегрирате, ще нарушава социално-психологическата и соматическата ви стабилност. Тази чужда, отчуждена част от вашата личност, е дори още по-трудна за приемане, отколкото сурогатното майчинство, например, с което никак не сте съгласни. Но и двете са налице, и в степента в която искате да сте добре и да вървите напред, се налага да ги имате предвид. Така или иначе, те не само съществуват, но имат и ПРАВО, тоест, основание да съществуват, тъй като са фeномен на собственото ни общество.

Какво би станало, ако заявите на терапевта си – има някаква мода или провежда се политика с да се дават права на гейовете, или, да го преведем на езика на личния проблем – има някаква мода или политика в това у мен да възникват някакви непонятни глупости. Не искам да ги знам. И си оставате със задуха, заживявате като човек със задух. С всичките произтичащи от това рискове, с нарушеното качество на живота си. Всичко това, разбира се, е ваш избор.

Човек е в голяма степен онова, което съзнателно избира да бъде. Социалният ни живот е това, което избираме да бъде.

Отричайки правото на гейовете да живеят в семейство и да имат деца, заявяваш, че само ти си този, който има право на избор. Част от хората в обществото нямат това право. Нямат право да изберат да бъдат мъже, или жени, или и двете едновременно, или дори безполови.

И понеже традицията често се намесва в подобни спорове, нека си припомним, че още от древните общества сексуално малцинствените общности са приемани за част от тях. Различните са част от цялото човешко общество, искаме или не искаме. Същевременно карнавалът, циркът, шоуто, пърформансът, изложбените зали, концертът и изобщо всяка сцена представляват поле за изява, но интегрирана в обществото изява, на всички нетрадиционни представители на обществото. Та тях често дори се е гледало с благоговение.

Разбира се, в историята има примери за гонения, изтребления, изключване и поробване на различните. Терористичното отношение към тях не е друго, а неспособност на обществото да приеме тази част от себе си. Както болестта настъпва, когато не искаме да приемем някоя част от себе си. Тогава чувстваме като болка тази игнорирана част и понякога тя ни убива, тъй като се превръща в хипертрофирана форма на живот. И изяжда нашия живот.

Неуместното или деспотично, или необосновано упражняване на власт се нарича насилие. Това насилие може да се упражнява както по отношение на самите нас, така и по отношение на обществото, в което живеем. И в двата случая то води до разпад на цялото. Нарушената цялостност в крайна сметка снижава качеството ни на живот, когато не ни ограбва и убива.

Когато си позволим лукса да гледаме по безнаказан начин на себе си или на обществото си, настъпват катаклизми. Те могат да се проследят исторически. И понеже, за разлика от крайния цикъл на човешкия живот, общественият е по-дълъг, необходимо е много време, за да се възстанови равновесието, мирът и в крайна сметка благоденствието. Което се случва след Втората световна война до съвременната ни епоха на тероризма и новите болести.

В каква степен си даваме сметка за това какво представлява днешният свят? Колко по-различен е от света преди 10 години, 20 години? Кое е най-характерно за него?  Мобилност, творчески подход в работата, нови професии, нови технологии, повишена нестабилност и неустановеност, по-голяма степен на свобода и скорост,  честа смяна на работни места и местата за живеене, експериментиране с нови житейски ситуации и роли, виртуална реалност и напредващ изкуствен интелект, влошено качество на храната, въздуха, водата и земята, застрашени от изчезване растителни и животински видове – все тенденции и реалности, които се отнасят до ВСИЧКИ, а не само до НЯКОИ от нас. Всичко това наричаме глобализация и това понятие предполага, че не можем да живеем изолирано едни от други. За добро или зло, сме все повече ЗАЕДНО.  Ако съвременното съзнание не се настрои на честите смени и срещи в необичайни ситуации и с необичайни хора, какво бихме могли да прогнозираме за него? Може да се нарече консерватизъм, традиция, здрав разум или ценност, но докато зад всичко това се крие воля за разделение, обществото ни няма да постигне толкова, колкото му се иска. С него ли искаме да обременим следващите поколения?

А каква е алтернативата на всичко това? Какво проповядва българският консерватизъм в лицето на националистическите партии и позовавайки са на „народа“? Омраза, недоверие и страх към различния, независимо дали той е нуждаещ се от помощта ни. Припомня ни, че в България има само мъже и само жени и такива феномени като „социален пол“ не могат да съществуват. Насажда се недоверие и съмнение спрямо имигрантите, циганите, възрастните и болните, а защо не и към самите жени? Знаем колко злоупотреби се правят и с жени, и с деца и с изолирани възрастни в така нареченото „консервативно“ общество.

Гледната точка, според която има тук едни нещастни и бедни, а там са онези, които ни правят нещастни и бедни, е гледната точка, която създава най-голям риск за обществото ни. Отчуждили сме в мисленето си една част от социума – онази, на която сами сме дали представителство,  изпълнителна и законодателна власт – и като следствие боледуваме от боксуването и затъването на целия кораб. Този начин на мислене е същият като при собствените ни болести и оплаквания. Посочваме болката си и казваме: не знам какво е това и не искам да знам, дайте ми хапче, за да мине. И понеже и съвременната медицина все още поддържа подобен диалог (въпреки развиващата се алтернативна холистична тенденция), докато болката се приема като нещо чуждо от страна на боледуващия, лечението няма да е ефективно.

Невъзможно е в съвременния свят, който е далеч по-пренаселен и по-малък (поради бързите комуникации), да си позволим да се обръщаме едни срещу други без да рискуваме собствения си живот. Дори само от тази индивидуална гледна точка, би трябвало да става ясно, че посягайки на свободата на другия, посягаме на собствената си свобода. Все едно да се събудим живи в ковчега си и до нас да лежи притиснат мъртвец. Докато все още не е късно, нека си припомним – животът ни е въпрос на избор/и.