За юбилеите и техните употреби

от -
488

Открай време юбилеите са важен елемент от изграждането на йерархии и канони. Преди няколко години това бе разгледано задълбочено в монография на Емил Димитров, която, върху примера с Иван Вазов, разкри механизма на този процес, който, разбира се, е универсален. Заслужава си да се мисли за тези механизми и в съвременен контекст.

Ще се опитам да маркирам два други аспекта на съвременните юбилеи, за които имам известен личен опит, при това актуален. Първият е, че всъщност границата между двете полярни реакции не е само външна, тя минава и в нас. Дори когато, какъвто е моят случай, се отнасяме скептично, а и критично към юбилеите, в някакъв момент им се радваме и не съвсем неохотно се включваме в тях. Обяснимо е, когато става дума за по-маргинални фигури – наскоро участвах в юбилей на Чудомир, организирал съм разни неща по повод годишнини на Асен Христофоров, по-рано – на Васил Попович и други. В подобни случаи се оказва, че и тези, които по принцип се усъмняват в канона и са склонни да го деконструират, съвсем съзнателно опитват да добавят нещо в него, ще рече – да го укрепят. Това за мен е очевиден проблем и е странно, че той някак се избутва настрани (в несъзнаваното?).

Нещо повече, дори когато юбилеите са посветени на фигури от първа величина, проблематизаторите и мърморковците (и аз между тях) са склонни да ги виждат и откъм положителната им страна, да се настройват на сантиментална вълна. Така беше с миналогодишните тържества за Пенчо Славейков, по-отдавна – за Вазов и пр. Проблематизирането на идеята за юбилей (ще рече – за канон) всъщност не се случи, поне засега. То бе подменено от усилия за допълване и редактиране на наложените ценности и йерархии. Явно някаква нужда от канон е жива, дори и у най-радикалните му критици.

Вторият аспект на съвременните юбилеи, който за мен е любопитен, въпреки че всъщност не е толкова нов, само известно време е бил потиснат, е успоредното съществуване на два типа юбилейно говорене – патетично и жълто. На повърхността те яростно спорят и се отхвърлят, но всъщност взаимно се укрепват. Примерите са много – юбилеите на Вазов се оказват добър повод да се припомнят (и опровергават) съмнителните слухове около смъртта му. Покрай юбилеи на Яворов научаваме подробности не само за случилото се между двата изстрела, но и за евентуални негови деца и пр.

На кръгла маса, посветена на Чудомир, имах възможност да наблюдавам прекия сблъсък на тези две тенденции, при това у един говорител. Лилия Димитрова, племенница на писателя, представи второто издание на литературната си анкета с него („С усмивка по житейския друм”), като изброи различни неверни според нея биографични факти. За някои от тях научих точно от отхвърлянето им. Нещо повече, това отхвърляне ме провокира да потърся текстовете, в които те са изказани. Патетичното говорене, нещо обичайно за роднини, в случая бе в чист вид, и все пак без пикантерия не се мина. Друг съществен въпрос е кое е „пикантерия“ и, следователно, неуместно. Кое от живота на големите фигури трябва да се премълчава, при какви обстоятелства и за каква публика то е приемливо. И кой всъщност определя това. А и дали българските представи за значимите личности от историята и културата не са малко пуритански.

Но да се върна към употребите на юбилеите. Когато те зачестят и когато започнат да получават по-широка институционална (разбира държавна) подкрепа, това е белег за нещо, да го нарека условно – консервативна тенденция. Няма значение, че тя може да е носена от хора, които не се определят като консерватори. Да прибавя и още нещо, което би трябвало да е очевидно – организирането на юбилеи, подкрепени от държавните институции, нерядко е, наред с другото, и възможност да се отъркаш о властта с надеждата, че инициативността ти ще бъде забелязана и оценена по достойнство.

Интересна е реакцията на публиката, която също като че ли става по-консервативна. Избледнява реалното дистанциране от юбилеите и казионните тържества от времето на реалния социализъм. Тогава ходехме на манифестации и юбилейни събрания по задължение, но бяхме (или смятахме, че сме) импрегнирани към патетичното говорене. Колко голяма е била тази група, кои са били част от нея, доколко все пак нещо не се е просмуквало през дъждобраните на скептицизма – това не са толкова лесни въпроси.

Впрочем, задава се 1 май – удобен повод са повърхностни спорове, а след това – и 24 май, за него май не е добър тон да се излиза от патетиката.

Весели празници!