Защо Незнайният воин винаги побеждава!

от -
...

В града, в който израснах, като деца често си играехме в парка върху една бронзова фигура на легнал мъж, завит през главата – на пръв поглед, спящ бездомник. Тогава недоумявах защо това така ядосваше възрастните и те ни гонеха оттам – оказа се, че човекът не бил никакъв бездомник, а Незнайният воин. Въпреки, че явно извършвахме вандализъм, ние все пак бяхме деца, научени да уважават авторитетите – изпитвахме респект при вида на чичото с мустака и дядото с бялата брада. За Незнайния воин обаче и през ум не ни беше минало – ако е толкова значим, защо са скрили лицето му и не искат да кажат името му! Недоумението ми продължи с години, но времето в крайна сметка показа, че неговата сила се крие точно в това, че той няма име и лице… защото лицата лесно могат да бъдат заплюти и имената – опозорени. Така доста по-късно портретите на чичото с мустака и дядото с бялата брада, оголиха грозни правоъгълни петна по стените, но Незнайният продължи да тежи на мястото си, все така завит през глава – като в пашкул, който го съхранява по време на продължителната му хибернация през епохите, чак до часа на неговото тържествено възкресение. Беше време на иконоборство – ликовете на светиите станаха излишни, но неназовимото, безформено присъствие на Незнайния остана да тегне с нестихваща сила като символ на робството. Едно робство, пуснало дълбоки корени в колективното ни съзнание… робство, при което поробените сами издигаха паметници на поробителите си като места за поклонение. И макар култът към личността отдавна да бе заменен от култ към символа, а член първи от Конституцията, който звучи като превод на първата от десетте заповеди в Петокнижието, да не се изписва вече явно, първородният грях продължава и днес да тежи с пълна сила и да ни изпълва с чувство за вина, че неведнъж сме се отричали от своята “Освободителка”, но и нескрито задоволство, че накрая все сме си получавали “заслуженото”. Дотолкова сме привързани към съня на робството, че избухваме в неистов гняв ако някой се опита да ни отнеме религиозния трепет на признателност. Помня тържественото заклеймяване на симпатичния акт на вандализъм, при който фигурите от паметника на Съветската армия бяха изрисувани като анимационни герои. Това потъпкване на храма, разбира се, е непростимо дори и само заради факта, че лишава тотемите от тяхната анонимност, която ги съхранява през вековете. Те, изобразените там мъже и жени, за разлика от бойните си другари, не са дошли да окупират, а да освобождават; не са грабили, убивали и изнасилвали… и най-вероятно дори не са съществували, което съвсем не пречи да се прекланяме пред светлата им памет.

dido-3

На снимката: Скулптурна група от Паметника на съветската армия в Княжевската градина, оцветена през 2011 година. Артистичната група Destructive Creation  скандализира София с надписа „В крак с времето“. Отделните фигури от композицията , изработени от Любомир Далчев, Васка Емануилова, Иван Фунев, „деконструкторите“ боядисаха като герои от американски комикси, дядо Коледа и Капитан Америка.

И днес обявяваме Девети септември най-тържествено за “светла дата в Българската история”, празник на антифашисткото движение. Венци, цветя, признателност към “братския руски народ” и  благоговение пред “постиженията на социалистическа България”, които новото време явно се опитвало по някаква си причина да отрече. Обръщаме се един към друг с “другари и другарки”, Президентът изпраща поздравителни адреси, в които се говори за  “ден на помирение”, което много от нас навярно ще чуят като “ден на примирение”. Във въображението ми изниква следният сюжет: жителите на Стара Загора издигат паметник на Сюлейман Паша и всяка година на 20-ти юли му поднасят цветя, а Президентът изпраща поздравителен адрес, като обявява датата на Старозагорското клане за ден на помирение. Много е вероятно обаче, някой досаден историк все пак да изрови доказателства, че този Сюлейман (Безумний) не е бил чак толкова хрисим и благороден човек, затова по-добре паметникът да бъде на турския аскер – безименният освободител на града от руската окупация.

 

 

 

dido-4

На снимката: На 9 септември 2017 година Румен Радев и Корнелия Нинова полагат цветя пред паметника на Незнайния войн

Разбира се, днес имаме “сериозни аргументи”, които блокират провеждането на какъвто и да е дебат по повод демонтирането или реконструирането на пропагандните монументи на социалистическия строй. Първият се базира на мита за върховия икономически прогрес в “добрите години” на социализма, в който изглежда все още се намират хора, които да вярват, а вторият се осланя на концепцията за анти-фашистката съпротива, която митологизира борбата и така оправдава всички средства, независимо доколко са в разрив с общоприетия морал. Третата ос на реакция е свързана с традиционното русофилство в България и представя “братския руски народ”, който винаги се е грижил за нас с безкористна любов, като обект на световен заговор “срещу православния свят”. И не на последно място, паметниците на социализма се разглеждат като културна ценност, която трябвало на всяка цена да бъдат съхранена в действащ вид. Разбира се, нито един от тези аргументи не издържа дори най-добронамерен критичен поглед, но фактът, че са толкова много и разнородни, определено буди респект. Ексцесиите около паметника “1300 години България”, наричан от хората просто “Седмокрилия”, ясно показаха, че съпротивата ще е ожесточена ако някой се опита да посегне на светинята на вярващите. В същото време светът постепенно се освобождава от оковите на миналото – дори във Великобритания, която без колониалната си политика днес щеше да е просто Британия. Води се разгорещен дебат за премахване статуята на Нелсън – един от най-значимите национални герои, от площад Трафалгар в Лондон, само защото адмиралът бил защитник на робовладелския строй. Но Русия, разбира се, прави изключение и в това – днес там също могат да се видят паметници на Ленин, въпреки безспорно трагичната роля, която тази личност изиграва за историята на страната. Човек се пита защо тъкмо Ленин, но понякога логиката е безсилна – абсурдът сам по себе си има магическо въздействие върху масите… историята се забравя, но символите властват с неотменна сила.