Защо трябва да се научим да уважаваме И османското си минало

от -
1 596

 

Now shalt thou feel the force of Turkish arms,
Which lately made all Europe quake for fear.

Christopher Marlowe, Tamburlaine the Great, Part I

Ще ми се да започна този вероятно нелесен за продаване текст с две истории. Поучителни, надявам се. Едната идва от миналото, а другата – от бъдещето. Първата със сигурност е истинска (разказа ми я един познат, това е част от семейната му история), а другата, надявам се, със сигурност ще бъде истинска. Някой ден…

И така, пра-пра-бабата на този мой познат, Маруша от Дупница, била нападната от двама турци, в късна и зла доба, ясно е за какво. Жената била наскоро овдовяла, мръсниците изглежда са си мислели, че ще попаднат на лесна плячка…

Но не им излязъл късмета. Маруша ги претрепала, и двамата, с кремъклийката, останала от мъжа й, а после, сигурно смятайки, че вече няма какво да губи, простряла труповете им на дувара – да гледат всички и да помнят.

За да не гъделичкам любопитството ви, ще кажа веднага, че Маруша не само оцеляла, ами и била покрита с чест и слава – и то защото местният кадия застанал на нейна страна. Но тук ми се ще всички да направим кратка пауза и да се замислим. Значи, нека си представим какво се случва в малкото градче, рано сутринта. Хората излизат, виждат кървавата гледка, някои хукват, други стоят като заковани, трети може би седят и чакат да видят какъв точно сеир ще се получи. Не ще и дума, по някое време сигурно се е появила хайка от отмъстители (не знам как точно са се развивали нещата, просто се опитвам да си представя някаква достоверна картина). Значи, приближават се юнаците към къщата, въоръжени до зъби, готови да режат престъпницата парче по парче… Но тук пред вратата ги чака изненада – там вече се е настанил старият кадия, може би с охрана, а може и без – и ги гледа преспокойно, може би подръпва от лулата си, може би не казва нито дума, изчаква те да направят първата крачка. Настъпва мъчителна пауза, после някой от юнаците, по-ербап така, се осмелява да попита защо уважаемият кадия се е настанил точно пред тази къща, точно в тази утрин. Да не би той да смята, че гяурката…

И тук, така си представям картината, старецът на свой ред пита юнаците защо пък те са дошли в ранна доба в българската махала, на което те естествено отговарят, че тук има кръвна глоба да се плаща, ей ги там двете окървавени тела на дувара… При което старецът ги прекъсва и пита, а защо ли, аджеба, са убити двамата? Юнаците мълчат, начумерени, тук май някой на будали се опитва да ги прави, но няма как – кадия е това, не е шега работа, зад него стои Законът… И тук, по липса на отговор, той ги пита отново дали знаят какво повелява законът за мъж, който посегне да насили жена. Те пак мълчат, а кадията продължава: смърт повелява законът, всички го знаят, няма нужда човек да е кадия за такова нещо. Е тогава, пита ги той пак, за какво сте дошли тука? Жената-гяурка сама е извършила повелята на закона, няма какво да се умува повече тука, а сега хайде всички обратно вкъщи, та да не стане работата истински дебела…

Сега, кой как ще си я тълкува тази история си е негова работа. За един в съзнанието може да остане само фактът, че „ония са ни клали и насилвали“ а друг някой може да се позамисли повечко и да си каже „а стига бе, тия да не би да са зачитали Закона в империята?“ При което ви оставям така да си мислите, и се придвижвам към втората си история, защото времето напредва, пък и чак толкова дълга не ща да си правя приказката – знам колко ви е кът времето на всички.

А втората ми история, тя си е чисто измислена, но, както вече казах, аз живея с живата вяра, че някой ден такива истории ще си бъдат най-чиста истина. Та така. Събрали са се в тази история три дечица, може би малко след училище – едно българче, едно турче и едно ромче, и си приказват така, преди да се впуснат в игра (децата от бъдещето, то се знае, не се делят по цвят и произход, но това вече си го знаехте, нали така?)… Та, пита българчето турчето: „Абе, Хасане, ти с какво се гордееш най-много от българската история?“ А Хасан му отговаря, „Не ми се бъзикай така, с Левски се гордея най-много, и аз като тебе, защото Левски се е борил за свобода и правдини за всинца ни, а не само за българите“. След което се усмихва и пита на свой ред, „Ами ти бе, Иване, ти пък с какво се гордееш най-много от българската история? След Левски де, искам да кажа?“ А Иван му отговаря, „Със закона се гордея, Хасане, със закона на империята, който не е правел разлика между българи и турци, ами е съдел за всички по право, няма наши, няма ваши, има само право и криво, и това е. Е, и със султан Сюлейман Законодателя също се гордея, щото той ги е създал и въвел тия закони, ама това вече е сложна работа, щото нали знаеш, ония времена са били много кървави и едната ръка е раздавала закони, а другата – смърт и кървища. Но така е било тогава по цял свят, това всички го знаем“. При което и двамата се обръщат към ромчето и го питат, тоя път заедно,“Ами ти бе, Алико, ти пък с какво се гордееш най-много в българската история?“. А пък Алико се усмихва хитро и им отговаря така, „Аз, момчета, най-много се гордея с моето си семейство – чак до десето коляно назад, щото въпреки вашите герои и султани нашите хора все са успявали да оцелеят, преследвани от всички, но непокорни и свободни като птици. Ей с това аз най-много се гордея“.

След което тримцата се прегръщат и отиват да ритат топка – в ЕДИН И СЪЩИ отбор, забележете. И играят срещу деца, които също биха били в техния отбор, ако правилата на играта го разрешаваха. Но поне в спорта е така – не може всички заедно, трябва да сме разделени на две противникови групи, за да има стръв за победа, да има борба, да има битка. Но САМО в спорта. Защото, то се знае, свърши ли се играта и спорта, всички отново сме в един и същи отбор, всички теглим едно и също въже, всички дишаме и се борим за една и съща кауза. България, демократичната. България, домът на всички, а не само на етническите българи. България от бъдещето.

Звучи прекалено хубаво, за да е истина, нали? Но защо, защо нещо толкова просто и естествено като дружбата между здрави и прави деца или възрастни хора, не може да бъде реалност в днешна България? Защо всеки е настръхнал срещу всеки, защо всеки те пита не колко знаеш и можеш, ами от какъв сой си, каква е КРЪВТА ти? Защо?

И тук вече идва време да стана напълно сериозен и да ви изложа собствената си обяснителна концепция за това състояние на нещата, за тази тотална какофония, която в никакъв случай не е неизбежна и задължителна, както, надявам се, ще се съгласите с мен след като изложа аргументите си, ами е резултат от точно определени исторически обстоятелства, които за съжаление не са мръднали и с милиметър напред през последните сто и петдесет години, не и що се отнася до отношенията между отделните големи етноси в България. А това пък означава – в тукашния живот изобщо. Защото отношенията между етносите, тук и навсякъде другаде по Балканите, са решаващият пункт в обществения живот на всяко тукашно мъничко гнездо на оси, наречено „независима и свободна нация“. Но нека оставим настрана историите на съседите си и да се занимаем малко по-подробно с нашата си собствена. И така, нека да видим какво точно означават думите

Български национален проект,

с който лично аз се опитвам да си обяснявам цялото основно течение на историческото ни развитие от последните сто и петдесет години (професионалистите сред читателите безспорно ще ми се смеят, но аз ще си продължавам, няма как другояче, след като вече съм се хванал на хорото).

„Османската история“, твърди известната американска българистка Мери Нюбъргър, „както и историите на всички мъртви империи, често бива четена като посмъртна реч за някакъв злощастен, осъден от съдбата динозавър. Много често последното причастие на империята е заменено от доклад за аутопсията й, от едно изреждане на причините за смъртта, вместо припомняне на дългия й живот. Смъртта, в края на краищата, е нещо по-значимо от живота, за изпълнителите на завещанието или за онези, които биха желали да имат статуса на победители на историческото бойно поле. Имайки това пред вид, османската история най-често се тълкува като назадничава от онези, които се опитват да живеят с поглед напред. И разбира се, винаги е ставало дума само за края на османския период, за късния осемнадесети и ранния деветнадесети век, когато новопоявилите се български гласове са започвали да реконструират мястото си в османската история“.[1]

Нека се опитаме да разберем какво точно означава това. Още от ден първи на българската национална история, тоест от първото произведение, с което тя започва[2], История славяноболгарская на Паисий, ние сме определяли себе си винаги и само във връзка с – или по-точно в отрицание на – онова, което не сме желали да бъдем. Паисий, за да бъдем обективни, започва с гърците и сърбите, но идещите след него съсредоточават цялото си внимание върху основния негативен образ в съзнанието на всеки българин, живеещ с разбиране за собствената си, различна от всички други, националност – образът на „прогнилата империя“, който в популярното съзнание много бързо бива заместен от образа на Турция и Турчина. За нас открай време е било много по-лесно да кажем кои не сме, вместо да се напъваме и да си измисляме изсмукани от пръстите неща, които биха показали някому кои всъщност сме. Пък и кой ли има нужда от това? България и българите – в един инстинктивен опит за себеразграничаване от „губещите“ в световната геополитика на деветнадесети век – винаги са желали да виждат в себе си „не-ориенталци“, дори „не-балканци“. Ориентът, открай време стигматизиран и „идеологически укротяван“ от колонизиращия европейски Запад от осемнадесети и деветнадесети век, винаги е бил постулиран като отрицанието, като „другото“ на Запада.[3] И естествено, първата реакция на всички ни, открай време, винаги е била, „НЕ! Ние не сме това!“ А какво точно сме? На това вече следва логичният български отговор, „Е, все аз, все аз, нека сега и другите да кажат нещо…“

Българският национален проект, който в моето разбиране не е нищо друго освен събирателен образ, а може би и метафора, за дълбинната мотивация и целеполагане, които стоят под цялата структура на сегашното ни национално съзнание, и който в хода на този текст ще използвам като синоним на много по-разпространения и познат на всички ни израз „национален идеал“, има в основата си именно това: отрицанието на другия, на чуждия. В търсенето на ценностна система и посока, в която младата тогава (и до днес не пораснала) нация, се е опитвала да види възможностите за собственото си израстване, за присъединяването си към кръга на „почитаните и напредничавите“, винаги е преминавал най-първо през отрицанието на огромна част от собственото й минало, на която всеки от нас е програмиран от най-ранно детство да гледа като на черната дупка в българската история. „Робството“ е онзи гигантски камък, който виси над главата на всеки от нас, досущ като у Достоевски, то е онази „клевета“, на която поетът ни е завещал „да строшим зъба“, то е нещото, което при всички случаи, при всякакви обстоятелства, не на живот, а на смърт, ние сме длъжни да изличим от историята и съзнанията си, да отречем, да отхвърлим по магически начин и да превърнем в нула, нищо. А това разбира се означава, че заедно с него трябва да бъдат премахнати и всички символи, всички асоциации, всички елементи от живота, бита и обкръжението ни, които по някакъв начин ни напомнят за неговото съществуване. За да бъдем европейци – или поне за да можем да си позволим да бленуваме за нещо такова – ние винаги сме се чувствали абсолютно задължени да отхвърляме всичко ориенталско, всичко османско, всичко турско, в себе си и около себе си. Няма значение, че всеки от нас, който е прекарвал някаква по-значителна част от живота си сред турци, има прекрасно усещане за дружелюбието, добротата и дисциплинираността на тези толкова почтени, толкова свестни хора. „Какво тук значи някаква си личност?“ далеч не е просто някаква красива фраза, изречена от един смел човек малко преди смъртта. По един магически начин, както често се случва с гениалните поети, той е успял да улови в едно-единствено изречение може би най-дълбоката умонагласа на всеки един от нас, българите: конкретният човек, конкретните неща в живота, всъщност нямат ни най-дребно значение, щом само се стигне до идеала, до битката за осъществяване на изконната цел на всинца ни. Там, на нивото на идеала, на идеологическата свръхзадача, била тя комунистическа или чисто национална, единственото нещо, което има значение, е идеята. Този тук турчин може и да е свестен – но турското у нас е по дефиниция осъдено завинаги като изостанало и назадничаво, то е част от черната дупка, а следователно трябва да бъде изчиствано с всички сили и средства.

Именно това е основната характеристика на българския национален проект, на националния ни идеал. По същността си това е модернизационен проект, целящ да изтръгне (sic!) страната и жителите й от състоянието на ориентализъм, в което, то се знае, ги е потопила Империята, инак те винаги са си били най-чисти европейци, дори по-рано и от самите европейци. Друг е въпросът, че ориентализмът на Византия, който е идея също толкова близка до ума, колкото и ориентализма на Османската империя (в края на краищата, Византия е била достатъчно много разглеждана като същото това „друго“ на Запада, за да бъде нападната и опустошена от него; немалко учени твърдят, че завземането на Константинопол от османците е било по-малко опустошително от първото, онова на кръстоносците[4]), изглежда никога не е била подлагана на сериозно осмисляне от обобщаващото ни национално съзнание. Но, добре, добре, нека сега не издребняваме.

От тази основополагаща ценностна идея на българския национален идеал следват и главните му специфики, свързани с преследването на модернизационния проект: след като сме (целе)положили себе си и националността си като не-ориенталски и не-турски, ние разбира се трябва да ги доведем до логичния им завършек, „изчиствайки“ страната от всичко ориенталско и османско, турско. Това е едната му, вътрешна страна. Другата, външна страна, се изразява в това, че, разбира се, ние имаме дълбоко благородната задача (Зададена от кого? В името на какво, освен на самата себе си?), да „българизираме“ заобикалящите ни хора, групи и етноси, дори и когато тяхното собствено съзнание за самите себе си или не е „баш съвсем българско“ (македонци?), или си е направо различно от българското, ако и породено от същите или подобни, географски и исторически обстоятелства (гърци или сърби, доколкото те обитават земи, обявени от нас или някой друг за български – в Сан Стефано например, от самата Висока порта, ако и под тежестта на една току-що изгубена война, ако и в съгласие с границите на българската екзархия, но пък какво точно означават „границите на екзархията“, примерно, при условие, че сърбите от онова време нямат изобщо никаква екзархия в границите на Империята?) С други думи, външната страна на българския национален проект и идеал се изразява в неумиращата мечта по Сан Стефано и непрестанните ни опити, до края на Втората световна война, да я осъществим на каквато и да било цена.

Резултатите от всичко това са добре известни на всички ни. Преминавайки на бегом през историята, и поне засега оставяйки настрана онези разумни хора, разумни българи, които са се опитвали да се противопоставят на пиянството на национализма (Александър Стамболийски например – единственият български премиер, който не е желаел да живее в София и е предпочитал пред нея родното си село; дали е случайно това, че годините на неговото управление са едни от малкото в най-новата българска история, в които изглежда са полагани реални опити за третиране като равни граждани, на българските турци?), ще побързам да достигна до печалната равносметка: ЧЕТИРИ! национални катастрофи – краищата на четирите печални войни (само най-първата от които може да се разглежда като справедлива и освободителна, но само докато опиянението от победите не замъглява разумите на всички български военачалници и политици и ни довежда до Чаталджа, а по-късно и до трикратни откази за мирни договори с турци и гърци, които биха могли да доведат до избягването на Междусъюзническата), плюс двете Световни, и накрая печалния край на българския комунизъм, с катастрофалното противопоставяне между българи и турци, довело ни едва ли не до гражданска война, и продължаващо да разделя хората в страната и до днес.

Какво още трябва да ни се случи, за да проумеем най-после – след всичките пъти, в които сме стоварвали колективната отговорност за поредния катастрофален провал все върху раменете на отделни хора, групи или партии – че проблемът е не в лошите водачи, които си избираме, а в самата свръхзадача, която преследваме заедно с тях, отново и отново, до поредната национална катастрофа? Колко още пъти трябва да стигнем до ръба на върховно национално падение, на пълно отчаяние и загуба на вярата в собствените сили, дори на най-простичка способност „да бъдем нормални“, за да проумеем най-после тази толкова очевидна истина?

Колко още пъти?

Оставям ви засега, ако имате желание, да поразмислите малко върху този въпрос, а междувременно сам се завръщам към заглавната идея на този текст, а именно неотложната необходимост от това да преосмислим радикално отношението си към собственото си целеполагане и ценностна система. Българската идентичност, открай време полагана като не-ориенталска и не-балканска, губи чрез това рязко откъсване на корена ни от почвата, в която той по неизбежност е предназначен да расте, връзката със земята, с реалността, и по такъв начин отново и отново ни лишава от тъй решаващата в моменти на кризи и катаклизми способност за запазване на здравия разум, на простичката, земна и народна, способност за съждение. Дай на българина някакъв висок идеал – а след това се приготви да изнасяш труповете. Такава, или някаква близка до тази, изглежда равносметката от сто и петдесетте години (или двеста и нещо, ако трябва да броим от Паисий), в които всички ние живеем с този национален проект, с този идеал.

А това означава, че е крайно време да променим нещо. Нещо много дълбоко, много решаващо, за собствения ни образ, за идентичността ни. Най-после да приемем самите себе си без комплекси и страдания, ако щете. Най-после да започнем да разделяме плявата от зърното. Да открием ценното в Ориента, в Изтока, в Балканите, в себе си, а не механично да отхвърляме всичко с думите „Ой на мама френчето!“

Това, разбира се, не означава да се откажем от мечтата по Запада. Всичко, което трябва да направим, е да престанем да гледаме на нея като на толкова несъвместима, толкова изличаваща, изконната ни природа на хора от Изтока, на ориенталци. Защото Ориентът в никакъв случай не означава само и единствено липса на цивилизация. Както всички знаем отлично, до един определен водораздел в историята, в лицето на Византия, той дори се е считал за водещ в световната култура (никак не е случайно това, че киевските варяги, далеч не толкова притискани колкото нас от географските и политически обстоятелства, са избрали напълно свободно източноправославното, а не католическо християнство – кой по онова време би могъл да предполага, че историята в края на краищата ще обяви този избор за „по-малко изгоден“, поне от гледна точка на днешните реалности?) Никак не е трудно, ако само запретнем ръкави и се потрудим малко повече, с малко по-малко замъглени от мечти по Запада глави, да открием предимствата на Изтока. В края на краищата ние не сме единствените, които са изправени пред тази задача. Заедно с нас е и целият, реалният Изток, или поне неговата по-близка до Европа част…

А това означава, че, на първо място, ние се нуждаем от радикално преосмисляне на собственото си минало. От нов поглед към онези петстотин години, или поне на първите триста от тях, в които Империята не само не е била загниваща, ами напротив, е била може би най-динамичната в Европа – и за добро, и за зло. В откриване на нова гордост, ново самочувствие, ново усещане за себе си, идещо именно от осъзнаването на простичкия факт, че в историята, в съзнанията, в идентичностите на всички ни, просто няма каквато и да било черна дупка. Ние сме това, което сме, и голяма част от него се дължи на факта, че в продължение на векове сме били поданици на гигантска империя. Наш собствен избор, а не някаква наложена от съдбата неизбежност, е да се научим да гледаме на това със спокойствие, а – защо не – и с гордост? В края на краищата Османската империя, колкото и очите ни да са помътени от образа на загниващата, беззъба старица, осъдена на рапарчетосване от най-различни велики или не чак дотам велики сили, е нещо, което е просъществувало цели седемстотин години, и през по-голямата част от това време тя съвсем не е била това, което прави от нея непосилно бързото развитие на Западна Европа, в съчетание със собствената й неспособност от своя страна да предложи някаква идеологическа и икономическа база за подобно развитие. Империята е била здрав, силен и гъвкав обществен организъм в продължение на много дълго време – и само силната избирателност на родната ни историография, като следствие от пълното промиване на колективното национално съзнание от идеята за първородния грях на Империята, не ни позволява да си изградим един много по-реален, много по-достоен за уважение, неин образ. Тук ще изредя, в съвсем конспектна форма, поне няколко основания за реална гордост от принадлежността ни към тази истински мощна и до известен момент в развитието си прогресивна – именно прогресивна – обществена структура, определяла битието и живота на етноса ни в продължение на толкова много векове.

И така:

  1. Във времена, в които в Западна Европа религиозната толерантност е нещо напълно недопустимо, в Османската империя цари просто невероятна за онези времена търпимост. Това е факт, добре известен у нас, но винаги някак набутван под килима.
  2. Също така във времена, в които селяните в Западна Европа са повече или по-малко напълно закрепостени, напълно приковани към парчето земя, което обработват, в Империята цари една сравнително прогресивна, сравнително свободна система за обработка на земята, свързана с така наречените тимари – форма на поземлена собственост, предназначена да запази върховното господство на султана върху най-важния капитал на онова време, земята. Като следствие от това в Империята съществува и добре разработена законова система за защита на селяните от нечовешка експлоатация (основаната й форма са вакъфите, но по принцип свободата на придвижване и избор на поминък и занимание от вековете на разцвета на Империята, тоест до началото на седемнадесети – е далеч по-голяма от онази в Западна Европа. Мнозина учени дори смятат, че принципната причина за спокойствието вътре в основните граници на Империята – а това означава директно по нашите земи, които много рядко, за да не кажа почти никога, не са разтърсвани през това време от войни или въстания – е в това, че стандартите на живот са били сравнително високи)[5].
  3. Законодателството на Империята, също от гледна точка на онези времена, е било сравнително напредничаво и оставящо доста голямо свободно пространство за немюсюлманските поданици, които са притежавали значителни културни и религиозни свободи, гарантирани от закона.

Това, в най-общи линии, са някои от основанията за отхвърляне на остарялата и откровено изкривена представа за Османската империя и реалностите от нейното съществуване, с които израства всяко българско дете (и която е кодирана в главата на всеки българин и българка, като по този начин напълно блокира способността им за нормално отношение към една огромна част от собствената история, а следователно и собствената идентичност).

Едва след като сме успели, поне донякъде, да изчистим съзнанията си от баласта на едно удивително остаряло, а всъщност директно ретроградно мислене, което буквално ни връзва за ръце и нозе, ние ще станем способни да търсим нови основания, нови форми, на българския проект (но този път не „национален“, а граждански), и да се заемем сериозно с най-наложителната задача на деня – обединяването на всички граждани на Републиката под действително общ, действително обединяващ всички ни, идеал. При което не е нужно да изобретяваме отново колелото. Идеалът за доброто гражданско общество е нещо, което вече е изпробвано и осъществено на много места по света. За нас самите това означава просто идеалът на функциониращата демокрация, зависеща не толкова от добрата воля и умението на управляващите, колкото от свободната, но мъдра, зряла воля на гражданите, които вече на няколко пъти в историята на тази страна са успявали, в моменти на почти неизбежни катастрофи, да се обединят и противопоставят на лудостта, за да останат в историята, веднъж като спасители на евреите и втори път – като граждани на онази балканска страна, която успя да спаси мира си сама, без помощ отвън, противно на мощните етнически импулси, които я разкъсваха в същото това време, в точно същия исторически момент.

Ще се опитам да опиша идеята с по-близки до сърцето думи. Онова, около което можем и трябва да се обединим, е заслужената гордост на хора, които познават и могат да оценят ценностите на човешкия живот, човешкото съществуване, особено в моментите, когато тези ценности се намират в непосредствена заплаха. България е единствената страна на Балканите (а може би и в Европа), която на два пъти е успявала да избегне заплахата от извършване на нечовешки престъпления (първия – все още непълно, все още наполовина, като едновременно и спасява, и унищожава, части от еврейското си малцинство; втория – когато избягва непосредствената опасност от гражданска война в началото на 90-те години). Това са сериозни, уникални основания за изграждане на напълно нова, по същество гражданска, българска митология и идеология, под мотото „Ние сме РАЗЛИЧНИТЕ хора тук, на Балканите!“. Ние сме онези, които са успявали да не се поддават на националистическите си демони, които – при всички уговорки и признания, свързани с инак доста окървавената ни история – все пак са успявали да дадат пример на всички останали (а може би и на самите себе си). Ние сме не само географският център на Балканите. Ние сме и неговият граждански център, ние сме онези, които желаят да се обединят не под идеята за изключването на „другия“, а под идеята за реални, всеобщи човешки правдини, ние сме наследниците на Апостола Васил Левски – най-модерният, най-съвременният от всички български герои, а не на хилядите националисти, които отново и отново са ни хвърляли в пламъците на един или друг убийствен конфликт. Ние сме ХОРАТА.

Всичко това може и да звучи наивно и глупаво в сегашния момент, но самият аз съм уверен, че в тази толкова простичка идея е заложен огромен потенциал. Изключително важно е да се отбележи, че тук става дума не за отричане и отхвърляне на националното чувство, а за изчистването на същото това чувство, на реалния български патриотизъм; за един нов, също толкова български, само че изчистен от омраза към другите и търсене на собствени изгоди за чужда сметка, патриотизъм. Да, именно патриотизъм. Български граждански патриотизъм. Патриотизъм, включващ всички граждани на страната, в РЕАЛНА независимост от произход, религия, пол, сексуални предпочитания и прочие. Патриотизъм за всички, а не само за избраните малцина.

Както казах, вече сме го правили, вече сме го постигали. Колкото и хилаво, колкото и младо да е гражданското общество в България, то има в историята си два гигантски примера за своя собствен героизъм – и трябва да съумее да ги превърне в реалната основа за новата вяра, новата идеология, новата митология, новия български проект. Тази страна трябва да докаже – първо на себе си, а след това и на всички останали – че е в състояние да надмогне миналото и да се превърне в онзи център на демокрацията и човешките правдини тук на Балканите, от който всички имат толкова неотложна нужда.

Няма да е лесно. Няма да е лесно да убедим дори самите себе си, камо ли пък другите. Ще има много скептици, много сеирджии, много подигравателни, а може би и враждебни, гласове и воли. Но ние трябва да го постигнем. Просто защото на всички ни е ясно, че така изгубени, така лишени от вяра в самите себе си, в ролята, в съдбата, в пътя си на това място, в този живот, ние просто не ставаме за нищо. Както е казал поетът: „ако би бегали – да мрем по-добре“.

Ние можем! Ние трябва! Ние ще!

Помнете ми думите!

(И – ах, да – опитайте са да помислите малко повече за Империята и нейната история. Което най-вероятно ще означава, че ще ви се наложи да замените голяма част от информационния си и ценностен багаж с нов. Но пък, хей, кой от нас няма нужда от малко духовно почистване, особено когато залогът е толкова гигантски, толкова решаващ за всички ни…)

декември 2012, Берлин

[1] Neuburger, Mary. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, London: Cornell University Press, 2004, p. 23.

[2] Под „национална“ история тук разбира се имам пред вид историята на оформянето на българската нация от края на 18-ти век насам, а не цялостната българска история.

[3] Виж по този повод класическия труд на Едуард Саид. За Саид, във всеки случай, проблемът има дълбоките си корени още в античността, а не е просто порождение на колониалната епоха.
Said, Edward. Orientalism. London: Penguin books, 2003.

[4] Виж например Lewis, Bernard. Europe and the Turks: The Civilization of the Ottoman Empire. http://www.historytoday.com/bernard-lewis/europe-and-turks-civilization-ottoman-empire (2.12.2012)

[5] Виж по тези въпроси Adanir, Fikret. Tradition and Rural Change in Southeastern Europe during Ottoman Rule, в Chirot, Daniel (ed.). The Origins of Backwardness in Eastern Europe: Economics and Politics From the Middle Ages Until the Early Twentieth Century. University of California Press, 1991. За по-мащабен поглед върху въпросите и проблемите на икономическото развитие на Империята може да се види Inalcik, Halil and Quataert, Donald (eds.).  An Economic and Social History of the Ottoman Empire. Cambridge University Press, 1996. Разбира се, най-близкото до ума решение е да се прочете Османска социално-икономическа история на Вера Мутафчиева. Изд „Жанет 45“, 2008.

 

Публикуваме статията от „Либерален преглед“ с любезното съгласие на автора