Жана Попова: „Развлекателният патриотизъм“ се превръща в политическа платформа

от -
1 750
Жана Попова. Снимка: Светла Енчева.

Д-р Жана Попова води упражнения по радио и телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация. Води лекционен курс по „Художествени жанрове в телевизията“ в специалност „Журналистика“. Автор е и на книгата „Диалогови модели. Между събития и медийни образи“ (2013, УИ „Св. Кл. Охридски“).

Жана, разговаряме по повод на новата ти книга „Жанрове и форми на забавлението в телевизията“[1], чието представяне беше миналата седмица.

Разбирането на формите на забавление в телевизията помага ли да разберем по-добре журналистиката?

Зависи за кого питаш. Ако е за самите журналисти, има сред тях хора, които през цялото време се самовзират и виждат „доброто“ в себе си – защото са гледали BBC, частни американски телевизии, малко RAI, малко обществена немска телевизия и става смесица, която понякога звучи комично. Копират истерията на прякото включване от мястото на събитието, без да има събитие, или журналистическото разследване, което всъщност е подхвърлен на журналиста материал за разчистване на сметки между политици или партии, особено при криза или по време на избори. За тази „театрализация“ на новините говорят изследователи и в България още през 90-те години. Но има и журналисти, които са професионалисти.

А ако питам за зрителите?

Ако питаш за зрителите, помага, но едва ли някой гледа телевизия с упътване как да различи забавлението от журналистиката.

Широкоразпространен е изводът, че жанровете и формите се смесват, но този извод не ни помага да разберем какво се случва в телевизията. В книгата си по-скоро държа на тезата, че забавлението и журналистиката са рамки, които имат точни граници. И като зрители през последните 25 години наблюдаваме в различна степен „охраняването“ на границите на забавлението и на журналистиката или шумно „нахлуване“ през тези граници. А когато стане прекалено интензивен някой от тези процеси, настъпват промени в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ).

Но забелязвам, че когато се говори за забавни програми, въпросът за границите между забавление и журналистика всъщност е въпрос за границата между забавление и политика.

Тоест?

Сякаш „журналистика“ е заменено по подразбиране с „политика“. И въпросът често е защо има толкова засилено говорене за политика в забавни програми? Това е разбираемо, защото някои от „доайените“ на журналистиката смесваха забавлението и журналистиката в различната си битност през тези 25 години. Разбира се, много е важно да бъде подчертавано „някои“, защото други останаха само журналисти. Ако се върнем например в 2002 г., Кеворк Кеворкян ни се появява веднъж преди това като собственик на фирма, която направи радио като „Сигнал плюс“ (спомняме си с каква музика забавляваше), а, от друга страна, след 2002 г. е водещ и участва във фирма, която прави външно предаване по БНТ, което първоначално се занимава с политика – „Всяка неделя“. Външните продукции не могат да засягат политика и икономика според тогава действащия ЗРТ. Но „Всяка неделя“ преминава тази граница за известно време.

Хубаво е, че припомняш това – предполагам, че доста хора са го забравили, както и аз.

Между другото, интересно е, че докато е директор на БНТ, Кирил Гоцев пита СЕМ за времето, което БНТ трябва да предоставя на Държавния спортен тотализатор. През 2002 г. веднага е обвинен в един текст във всекидневник, че посяга на българския спорт. Да браниш Спортния тотализатор е също форма на патриотизъм?! През 2002 г. минутите за Спортния тотализатор са между рубриките на „Всяка неделя“ и разделят предаването на части. И тогава за първи път се споменава името на Ирена Кръстева (назначена по времето на правителството на Симеон Сакскобургготски за директор на тотализатора). Тогава никой не подозира, че след това ще стане толкова важна медийна майка. Тегленето на тотото би трябвало да е само забавление. Но виждаме какво се случи след това и в политическия ни, и в медийния ни живот. И събитията от 2013 и 2014 г. не са никак забавни.

И какво излиза? От тото  – към патриотизъм, от патриотизъм – към медийна империя, а всъщност – отново към политика…

Всъщност назоваването на жанровете е начинът, по който телевизията, от една страна, предлага своите услуги на зрителите, от друга – начинът, по който говори на медийния регулатор, когато отчита изпълнението на заявената си програма; от трета страна – чрез тях говори и на рекламодателите. И адресирайки към всички тях предложението си, понякога телевизията трябва да избира кой от тях е най-важен. Веднага бихме отговорили – рекламодателят. Но точно тук грешим. Когато наближава време да се отчитат пред регулатора, програмните директори работят с определения като „културни предавания“ или попълват бройки в графа „младежки предавания“, или „образователни предавания“. Когато bTV прави първия си отчет пред регулатора, ситуацията не е по-малко сложна – едно и също предаване се представя в различни графи, защото прагът, който е заявен предварително, трудно се постига. При появата на ТВ2 и след това на ТВ7 виждаме как се изобретяват назовавания на предавания. Например, през 2013 г. водеща като Миглена Атанасова говори за „плурализъм в култовото си шоу“, без да е ясно защо развлекателно предаване спазва изискване за плурализъм.

Тоест – развлекателните предавания се представят за сериозни?

Всъщност забавните предавания започват да си набавят „журналистикоподобие“, за да печелят доверие. Това е приликата, според мен, между 90-те години и периода особено след 2008 г. През 90-те години доверието към националната телевизия е най-важната променлива, която се следи. След 2000 г. и особено след появата и на третата национална частна телевизия, става важна друга променлива – „гледаемостта“, „рейтингът“. След 2008 г. обаче, когато настъпват значителни промени в собствеността на частните национални телевизии, отново доверието в телевизията се връща като показател, за да видим употребите му особено при отразяването на протестите през 2013 г. и 2014 г. Виждаме и още една употреба на категорията „доверие“ – при излъчването на хазартни игри по телевизията.

Затова смятам, че наблюдаваме упорито бягство от назоваванията на жанровете, защото те би трябвало да сочат същността на предаванията. Например, предаване като „Биг Брадър“ днес настойчиво се нарича „риалити формат“ или „телевизионен формат“. Но когато се появява, никой не го нарича така. Наричано е „социален експеримент“, „риалити шоу“, едва по-късно е измислено названието „риалити формат“. „Формат“ би трябвало да значи форма на български език. А всъщност „Биг Брадър“ е телевизионна игра. Не е викторина, не е куизшоу, няма въпроси, няма знание, но това не променя характера му – „Биг Брадър“ и всички състезания и конкурси за таланти, музикални умения, съревнования и т.н. са телевизионна игра. И ако толкова настоявам на това название, то е защото зрителите биха останали в заблуда, че има многообразие на жанровете. Има няколко вида игри в ефир, но както и да ги наричаме с „риалити“ или без отпред, те си остават игри по своята същност. Така че трудно можем да говорим за жанрово многообразие в програмите.

Но още тук искам да кажа, че има още една граница, която се преминава и в журналистиката, и в забавлението – и това е смесването с ПР и рекламни послания. Представянето на определени послания като журналистика или като забавление, а те са по-скоро вид пропаганда.

Как стана така, че форми на телевизионно забавление се превърнаха в патриотизъм, а той – в политика?

Почти винаги сочим примера с това, което се случи с авторите на „Ку-ку“. Нека си припомним колко стратези на партийния живот е дало. Някои от авторите и създателите му калкулираха телевизионната известност в партийна дейност, други – в бизнес.  Сред най-интересните са превъплъщенията на Петър Корумбашев, Нидал Алгафари, Любен Дилов-син. Много е интересно да се проследи начинът, по който Любен Дилов премина от ролята на общественик към ролята на телевизионен водещ на едно „шоу“ и сценарист на един сериал в ТВ7 (телевизия, която днес е обявена в несъстоятелност). Нима Емил Кошлуков, Любен Дилов или Мартин Карбовски не знаеха какво представлява тази телевизия? Но тогава никой не питаше Любен Дилов Защо легитимира с името си схема като ТВ7? По същото време обаче журналистите Иван Бедров и Еми Барух бяха питани и отговаряха за текстовете си пред управляващите„Дойче веле“ заради писмото на Цветан Василев до медията. Те сами отказаха да пишат за медия, в която е престижно да работиш. Иван Бедров и Еми Барух останаха автори, макар и без медията. Това само показва, че има възможност за избор.

Да, контрастът между отношението към Дилов-син и Карбовски, от една страна, и Иван Бедров и Еми Барух, от друга, е толкова поразителен, та чак не смеем да го забележим.

Никой не пита Иван Христов и Андрей Арнаудов, или Венета Райкова, или Мирослава Кортенска, или Люба Кулезич, или Витомир Саръиванов, или „корифеи“ на детското забавление като бате Енчо и кака Лара защо не предупредиха зрителите какво е ТВ7? Мислим ги като герои на забавлението. На този пазар на услуги има телевизионни оператори, но има и външни продуценти. Те са възможността да няма монопол на операторите над работата на авторите. Затова и ЗРТ „пази“ територията на външните продукции и има заложен задължителен минимален праг в телевизионната програма. Проблемът е, че отношенията между телевизии и външни продуценти сякаш напускат територията на пазара, а това изкривява отношенията на авторите към зрителите. Външните продукции би трябвало да допринасят за жанровото разнообразие, а не да се срастват с политиката на телевизионния оператор.

А политиката на телевизионния оператор се сраства с политиката изобщо…

Не по-малко важна от историята на „Ку-ку“ е историята на „Каналето“ от 1997 г., когато и Слави Трифонов, и Васил Василев-Зуека, и Камен Воденичаров заедно пеят „Къде си, вярна ти любов народна?“ Възраждането е превърнато в „политически“ лозунг в края на 1997 г. Уличният протест през февруари 1998 г. е изконсумиран като патриотарски проект. Появява се предаването „Хъшове“, като авторите му се изживяват като прокудени от националната телевизия, ще речеш, от националните граници са прокудени. И се приютяват в телевизия „7 дни“. После Слави Трифонов се премества като продуцент в bTV.

И това превръщане на развлекателния патриотизъм“ в политическа платформа, за съжаление, е следствие и от процеси в развитието на телевизията. То не е българско явление – отдавна са анализирани проявите на т.нар. „демократейнмънт“ в телевизията.

Но по-неприятното следствие от подобно разказване на историята на забавните предавания е представата, че има „нещо лошо“ в сатирата. Всеки следващ автор в телевизията, който се опита да прави сатира, ще бъде подозиран, че е бъдещ депутат или евродепутат? (Така, както всеки следващ водещ на сутрешен блок след Николай Бареков навярно е виждан като негов последовател в политическия живот.) Всъщност политическата сатира е една от най-силните прояви на мислене във всяка телевизионна продукция, която могат да си позволят продуцентите. Проблемът е, че почти всеки студент по журналистика може да ви изброи имената на известни водещи, които правят политическа сатира в британски и американски телевизии, а няма имена на автори на сатира в българските телевизии.

Хрумват ли ти примери, в които пътят от телевизионното забавление към политиката е произвел друго, освен популизъм?

Да, но не в българските телевизии. Това е един от процесите, които се опитах да анализирам. След 2008 г. се появяват две много специфични явления – неочакваният интерес към т.нар. „турски“ сериали, и „бума на български сериали“, както са наричани. Това, което се опитах да докажа в книгата си е, че страната на производство на филма, националността на производителя на филма се превръща в назоваване, което заменя жанровото определение. Никой не казва за „Листопад“, че е „семейна драма“, да речем. Казва се, че е „турски сериал“. Дори „Под прикритие“ рядко се определя като криминален сериал, казваме, че е „български сериал“. „Стъклен дом“ какво друго освен „български сериал“ е? В същото време, може да погледнем онова, което се случва в т.нар. „адвокатски сериали“ в САЩ. Разпознаваеми са имената на продуцентите, които са свързани явно с определена партия, като главните герои в продуцираните от тях филми понякога са демократи и републиканци.

Когато Стефан Данаилов се кандидатира за вицепрезидент, един от въпросите, които в-к „Дневник“ зададе, беше дали не говорим за особен вид „политическо позициониране“ в излъчван тогава „български сериал“ по bTV. Телевизията спира сериала по време на изборите, а в новините й непрекъснато се обсъжда как сериалът е спрян, заради коректността към зрителите на телевизията, въпреки че не е длъжна да го спре. Отново форма на някакъв особен корпоративен популизъм.

Тази публикация е създадена в рамките на проекта "Смях срещу омразата", съфинансиран по програма "Европа" на Столична община. Цялата отговорност за съдържанието се носи от сдружение „Маргиналия” и при никакви обстоятелства не може да се приеме, че той отразява официалното становище на Столична община.
Тази публикация е създадена в рамките на проекта „Смях срещу омразата“

Според теб забавните и хумористичните предавания в България дали по-скоро внушават омраза към обичайно дискриминираните социални групи у нас, или по-скоро способстват за преодоляването ѝ?

Трудно измеримо е. Но според мен трябва да разгледаме въпроса в две посоки – дали създателите на забавно предаване съзнателно внушават омраза към някого и дали несъзнателно думите им се превръщат в омраза. Навярно сценаристите на такива предавания биха отговорили, че те само отразяват състоянието на обществото.

Едно е сигурно – сатирата и хуморът са единственият начин да говорим по теми, които остават неизговорени в другите части от телевизионната програма. Но мисля, че е трудно да правим обобщения за всички „забавни“ предавания у нас. Трябва ли да стигнем до прояви на омраза обаче? Може би никой никога няма да определи шегите на Слави Трифонов с хората с различна сексуална ориентация като проява на омраза. Но това не значи, че те са приемливи. Проблемът е, че иронията на Слави Трифонов и сценаристите му е насочена към определена социална група, те създават образа й, създават отношения към нея. Те виждат абстрактно струпване от хора, които никога няма да срещнат. А всяка социална група се състои от конкретни личности, които после трябва да живеят с други хора, които пък гледат това предаване. В тези отношения – на улицата, в училище, в квартала – Слави Трифонов го няма, не може да каже на мразещите – „ама аз само се шегувах“. Но би било ограничаващо, ако даваме пример само с това предаване.

Би ли дала други примери?

Например, във всички положителни отзиви за турските сериали почитателите им често казват, че ги харесват, защото показват отношения, в които важни са любов, преданост към семейството, рода, все ценности за част от зрителите. Но ако гледате тези сериали, ще видите, че в тях има много омраза, много насилие. Просто не са насочени към конкретни хора, а към герои на друго общество, и затова не ги забелязваме. Освен това, да сте видели турски сериал, в който да има образ на човек с различна сексуална ориентация? Щом телевизията не го показва, значи човекът не съществува. Това неспоменаване, отричане на съществуването чрез неназоваване също е форма на внушаване на представа за определена група от обществото.

Възможно ли е забавлението и хуморът в телевизията да допринесат не за омраза към определени социални групи, а за преодоляването ѝ? Сещаш ли се за такива примери?

Не само е възможно, но се прави непрекъснато. Например, в т.нар. „медицински сериали“, като „Спешно отделение“, „Хаус“, дори „Анатомията на Грей“. Почитателите на „Хаус“ често дават за пример за отправяни послания, свързани с етнически и религиозни групи или други групи, сезона, в който се появяват в екипа му образите на бисексуална жена, на евреин, на индиец, който е осиновен… Всъщност още с първия си сезон „Хаус“ вече подсъзнателно „говори“ на зрителите за представители на обществото, към които има изградени стереотипи и се опитва да ни покаже колко им е трудно да живеят, борейки се с тези стереотипи. Докато „Номер 13“ е видима, образът на директорката на болницата Къти остава без етикета „различна“. Едва ли някой у нас вижда в самотна жена, която няма брак, а осиновява дете, представител на „социална група“, едва ли я виждаме като човек, който има проблеми в обществото. Но в САЩ отношението към разведената жена и към жените, които се решават сами да отглеждат детето си, не е еднозначно във всички щати.

Мануел Кастелс дава един от най-добрите примери за това как сериал като „Мърфи Браун“ например се „намесва“ в политиката, след като авторите на сериала променят следващата серия, иронизирайки посланията на един от реалните кандидати за вицепрезидент, който изгражда кампанията си върху неодобрение към жените, които са разведени и се опитват да се грижат сами за децата си. Вицепрезидентът, между другото, не печели изборите. (Може би само привидно у нас отношението към самотните родители е безпроблемно.)

В екипа на д-р Грегъри Хаус във филма обаче има още един интересен образ, който може би не забелязваме като „различен“, защото не си представяме, че има проблеми. Това е образът на д-р Чейс. Ако си спомняте, той е богат, защото баща му е богат. Естествено, че звучи смешно да говорим, че „Хаус“ проблематизира прояви на „дискриминация“ към „богатите“, които дори не можем да наречем социална група. Но образът на д-р Чейс е отново образ, чрез който да видим схематичните определения, чрез които мислим хората, с които работим или с които се разминаваме.

Доц. Вяра Иванова и доц. Венцислав Димов по време на представянето на книгата "Жанрове и форми на забавлението в телевизията."
Доц. Вяра Иванова и доц. Венцислав Димов по време на представянето на книгата „Жанрове и форми на забавлението в телевизията.“

Още през 2002 г. в „Социални малцинства и медии“ Вяра Ангелова посочва като пример „Спешно отделение“ и начина, по който играе с внушенията чрез образа на лекарката, която бихме назовали „инвалид“. Ако си спомняте, тя става шеф на отделението в надпревара с младия и амбициозен лекар, любимец на жените в отделението (и любимец на зрителките). Филмът ни показва, че хората, които до преди време наричахме с непреведеното на български език определение „инвалиди“, не само могат да имат работа, и то желана от тях работа, но и да имат амбиции да ръководят, да се развиват… Сериалът „Хаус“ продължи нататък в това начинание – д-р Хаус не се бори да доказва, че е способен да ръководи, той директно е в тази роля – ръководи екип, въпреки че също накуцва с единия крак. Но неговият образ има друго послание.

В действителността често натоварваме хората в неравностойно положение с изискването да са „добри“,„кротки“, „търпеливи“ хора. Не им позволяваме да са „избухливи“ като Грегъри Хаус, да ни иронизират.  Не можем да приемем, че всеки може да бъде зъл човек, смятаме, че са длъжни да се харесват на другите и затова не трябва да показват негативни емоции. Телевизионният герой д-р Хаус ни показва, че независимо кой е, независимо как е определян, всеки от нас може да бъде и „отрицателен герой“. Един от най-добрите примери в това отношение е сериал, в който главните герои са семейство ирландски цигани, откраднали идентичността на богато американско семейство (което загива при катастрофа) и решават да започнат нов живот. Иронизирано е гетото, в което се отделят част от американците, за да са далеч от хора, които не искат да виждат. Така че примери има много, но дали те допринасят за преодоляването на омразата е трудно да кажем – няма как да изследваме този ефект.

Има ли връзка между мистификациите в журналистиката и генерирането на омраза? Нямам предвид мистификациите, които са форма на социален експеримент и които телевизията в даден момент разкрива, а неясните и необявени източници и недостоверната, преувеличена или извадена от контекста информация.

Ако така ги определим, то те вече не са мистификация, а пропаганда, без зрителите и журналистите да са предупредени за това. Ако мога чрез пример да обясня каква е разликата. През изследвания период една от най-добре изработените мистификации в медиите, според мен, е поканата, отправена към медии и институции за опаковането на гара Подуяне от Кристо. В книгата описвам подробно този случай. Кристо не идва, а на перона се струпват журналисти, които го очакват. Никой от тях не е проверил къде е в този момент Кристо. За идването на Кристо журналистите са повярвали на Института за съвременно изкуство.

По-важно е какво е посланието на тази акция – да бъде обърнато вниманието на обществото, че България е една от малкото държави, в които няма музей на съвременното изкуство. В това няма сензация, няма скандал. Затова Институтът за съвременно изкуство е изпращал много писма до институции и медии. Но тогава никой не сякаш не им вярва. И тогава Иван Мудов решава да провери как различни институции и медии реагират, когато бъде изпратена „сензационна“ новина за опаковането на гара Подуяне. Между другото, в момента има Музей на съвременното изкуство и може би пак трябва някой да подхвърли, че Кристо ще пристигне на гарата, за да забележим какво се внушава там, че е „съвременно изкуство“.

През последните години обаче сме свидетели как това непроверяване на информацията, как клише като „два независими източника“ или „източник, близък до редакцията“ започнаха да вредят в журналистиката. Това вече не е мистификация, а непрофесионализъм. И не са забавни последиците от него.

 

[1] Попова, Ж. 2015, „Жанрове и форми на забавлението в телевизията“. Издателство „Полиграфюг“ АД.

Проектът "Смях срещу омразата" се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община Програма Европа, 2016 г. Сдружение "Маргиналия"
Проектът „Смях срещу омразата“ се изпълнява с финансовата подкрепата на Столична община.
Програма Европа, 2016 г.
Сдружение „Маргиналия“