Анета Генова: Понятието „права на човека“ става все по-технократско, достъпно за малцина.

от -
158
Снимка: europarl.europa.eu

Човекът и неговите права*

 

„Признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света“

(Всеобща декларация за правата на човека, преамбюл)

 

Понякога ми се струва, че понятието „права на човека“ загубва блясъка и красотата си и започва да изглежда далечно, технократско, достъпно за малцина.

Това подменяне на съдържанието

ме плаши понякога. Защото от една страна знам, че пътят към постигане на целите минава през правото като инструмент, през знаенето и боравенето със сложни термини и познанието за множество юридически механизми, структури, йерархии на правила и органи. Това обаче понякога измества фокуса от човешкото, от дълбокото лично преживяване, присъщо на правата на човека като концепция и като проявление в света, в който живеем. И създава илюзията, че прилагането на една или друга правна норма дори механично, заплащането на обезщетение или признаването на нарушението е достатъчно. Да, би могло да е, но в повечето случаи е само част от процеса по признаване и възстановяване на нарушеното равновесие и справедливост.

От друга страна, с голяма сигурност знам, че повечето хора, ако не всеки,

носят в сърцата си усета за това кое е човешко, усета за правата на човека и за това, кога са нарушени.

Има хора, които не знаят думите, с които да изразят това, което чувстват, но са движени от непоколебима сигурност. Понякога тази сигурност ги довежда и до думите.

Казвам последното изречение мислейки за Руси Станев. Макар че не е само той. Животът ме срещна с

хора преминали през страдание отвъд възможността да си представим (и за това често го отричаме), оцелели в немислими ситуации (които не можем да си представим и за това не вярваме), намерили кураж да бъдат себе си отвъд куража, който проявяваме в ежедневието си (и за това често го обезценяваме).

Руси беше човек, който имаше знанието за това, какво е да си човек и какво е, когато правата ти на човек са отнети. Имаше я, защото живя живот в който правата му бяха отнемани систематично и последователно и никога не бяха възстановени напълно. Никога не получи извинение и пълно признание. Отиде си от този свят без да бъде разбрано страданието през което премина, без да бъде разбрана силата, с която го понесе, без да бъде разбран куража му да потърси правата си, без да има възможността да има свой дом и да последва собствените си решения. Почина все така запретен (т.е. – поставен под запрещение). Тази година, през септември, в Женева, правителствената ни делегация, изпратена да представи напредъка на България по прилагане на Конвенцията на ООН за правата на човека (КПХУ) бе попитана как точно се случи това, че човек, спечелил дело пред Европейския съд по правата на човека, дело в което именно запрещението беше посочено като „виновник“ за нарушенията на правата му, почина 5 години по-късно без тази несправедливост да бъде поправена.

Отговор не последва.

Но да се върнем на историята на Руси. Тук предусещам упрека на някои от онези, които бяха част от пътя му. Защото, в крайна сметка, нали осъди България в Страсбург? Нали получи обезщетение? Какво повече? Възстановяването на правата не приключва с получаването на една сума пари. Възстановяването на справедливостта е процес, който не може да бъде купен, не може да бъде приключен с плащането на каквато и да е сума. Обезщетението е важна част, разбира се, но не е достатъчна.

Възстановяването на отнетото достойнство изисква усилие.

Само половината от пътя е извървян с признаването на нарушението, с плащането на обезщетението. Само половината от пътя е извървян с предоставяне на подслон (например). Там, в другата половина е това, да помогнеш на човека да разбере опита си, да преживее травмата, да извлече смисъл от преживяното, но също така – да му дадеш пространство и време, доверие и разбиране, право да сгреши и да се поправи,

да намери отново гласа си, силата си, доверието в другите човешки същества

и някъде след това- и доверието в авторитетите. Тази друга половина никога не беше извървяна.

Но въпреки всичко, Руси намери гласа си и думите, за да изрази обидата и болката, която системата на бюрократични правила и безчовечност му нанесе.

Не съм предмет-

казваше той

Аз съм човек. Кажи им го. Нека го разберат.

Руси вярваше, че казано от някой друг ще бъде повече чуто, ще произведе разлика. Защото годините в институция бяха му нанесли много дълбока рана. Онези, които не бяха съгласни с неговите избори, докато беше жив, не знаеха, че той чувстваше огромен срам заради преживяното, който споделяше трудно. „Та кой би ме возил мен, Анетке – казваше ми – ако нямам много пари, за да платя“ – обяснявайки навика си да плаща десетократно повече на таксиметрови шофьори, които понякога молеше да го закарат на едно или друго място. Руси мечтаеше за семейство и дом,

но хората под запрещение нямат такива права.

След пътуванията си по света Руси започна да вярва в силата на думите си. И събра смелост, за да сподели през съда, разглеждащ делото му за отмяна на запрещението му изконната си мечта. Да има семейство. Съдът обаче не чу тези думи, а на „експерта“, според когото за хората с диагноза като неговата е най-добре да си стоят в институция и изолация. Че те не разбират. Че желанията и копнежите им са „болестно мотивирани“.

Но нека се върнем на

възстановяването на справедливостта и как изобщо това се получава на практика.

На тези случаи, в които има платено обезщетение и на тези, които така и не стигат до  съда.

Ето няколко от моята практика: на човек, избягал от институция (след като е прекарал десетилетия там) са платени 10 000 лв. обезщетение и е получил малка, непоследователна подкрепа в общността. В този случай имаме също така и натиск към човека да приеме съществуващото положение на социалната система, предлагаща няколко на брой услуги, нито една от които не пасва на потребностите му и никаква психологическа рехабилитация за преживяното в институциите или да не приеме нищо и да остане на улицата. Той избра улицата. В друг случай, на жена, незаконно задържана в психиатрична болница, са присъдени скромните 500 лв., които дори не бяха платени до смъртта и – и нищо повече, никаква психологическа подкрепа за да преодолее преживяното, никаква грижа за възстановяването и.

В друг случай нямаме дори и това.

Един такъв друг случай е нашумелия в началото на годината случай на насилие срещу деца в защитено жилище „Хризантема“ в гр. Габрово. За проследилите случая е може би изненада, че включвам и този случай тук. Нали имаше дело пред Комисията за защита от дискриминация? Нали имаше уволнени и наказани с глоба? Включвам случая тук, защото справедливост за децата всъщност нямаше. Те никога не бяха част от който и да е процес, не получиха обезщетения и признание. Не мога да твърдя със сигурност какво точно се е случило в институцията (използвам тази дума не случайно, въпреки официалната табела на оградата, според която се касае за „център за настаняване от семеен тип“ – културата на институцията си е все там), в която живеят, дали някой се е погрижил за тях – да преодолеят травмата от насилието или с лека ръка е прието, че те са си свикнали на подобно отношение. Споделям само фактите, които познавам.

Справедливост за децата нямаше.

Те никога не бяха разпознати като човешки същества с права,

въпреки всички публични претенции за действия в техен интерес. Нека обясня един от аспектите: законът признава на всеки човек правото да участва в процедура, която го засяга (включително и на децата).

На тези деца това беше отнето.

И още един: Всеки човек, спрямо когото е използван обиден език, всеки, който е удрян, обиждан, който е унижен, има право да поиска да бъде обезщетен. Никога, за никое дете от дом (преди) или защитено жилище (сега), това право не е било достъпно.

Не казвам, че всички тези дела и усилия са напразни. Напротив.

Някой трябва да посочва нарушението на правата и това нарушение да бъде документирано и санкционирано.

За това е нужен достъпа до правосъдие, нужно е да правосъдието да бъде достъпно и чувствително към травмата.

Но правата на човека не са приоритет на съда и на юристите.

Те принадлежат на всекиго.

Имат място във всяка система и всяка ситуация.

Правата на човека идват на помощ, когато трябва да се възстанови равновесието, когато някой е уязвим и в риск да бъде наранен, когато властта, във всичките и проявления забравя да се съобрази с човешкото и създава условия, в които човешките същества са наранени физически, емоционално и психически, когато човешките им потребности са отречени.

Така казано,

правата на човека идват на помощ

на децата, когато „за тяхно добро“ са удряни, наказвани по унизителен начин, лишавани от храна, топлина, семейство, когато личността им е подтисната и развитието на потенциала им е невъзможно поради отказ на системите, които имат задачата да се погрижат за това развитие, да повярват в него, само поради бедност, етническа принадлежност или увреждане. Идват на помощ на жените (а понякога и на мъжете), които в семействата си са насилвани по многото възможни начини. Идват на помощ на хората с увреждания, за които много от достиженията на съвременния свят са недостъпни, поради отказ на тези, които имат властта, да премахнат бариерите. Идват на помощ на родилките, които са подложени на унижение по време на раждане. На хората, страдащи от редки заболявания, когато им е отказано животоспасяващо лекарство. На всеки, който в уязвим в определена точка на живота си.

Понякога правото, като инструмент за постигане на справедливостта и възстановяването или като средство за превенция на нарушенията се оказва недостатъчно успешно, механизмите му – твърде слаби. Но това не бива да ни отказва, а само да ни посочи

точките, в които е необходимо да се развива самото право, а и ние – като хора, експерти, като общество.

И вместо заключение, нека си припомним отново думите на Всеобщата декларация за правата на човека:

“…пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството […]

[…]

създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения бе провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека

И нека си припомним варварските деяния на съвременността, които може да са прикрити зад думи като „най-добър интерес“ или „социална грижа“ или „възпитателна мярка“ и т.н., но дълбоко в същността си представляват същия варварски и нечовешки акт на изключване на едни човешки същества от света на човешкото, който в крайна сметка разрушава свободата справедливостта и мира в света. И нека си припомним жертвите на тези деяния – онези, чиито имена знаем и които не знаем и да потърсим онова, което можем да направим в собствения си живот, система и свят, което да доведе до

онази разлика, която прибавена към многото други, ще направи свободата, мира и справедливостта възможни.

*„Признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света“

(Всеобща декларация за правата на човека, преамбюл)