Анна Кръстева: „Началникът ни помага“ – най-краткият и емблематичен израз на употребата на религията в посткомунистическия дискурс

от -
1 197
Анна Кръстева. Снимка: личен архив.

Разговор с Анна Кръстева по повод на новата ѝ книга „Еластичен (пост)секуларизъм“. Книгата е достъпна за свободно ползване тук.

Анна Кръстева e доктор хонорис кауза на Университета Лил 3, Франция, преподавател в Департамента по политически науки на НБУ, създател и ръководител на Центъра за миграционни изследвания, блогър. ‘Гневните граждани’, новите на мобилизации, улицата и дигиталната улица са централна ос в изследванията й. На другия полюс са популистките и екстремистки партии. Миграция и мобилност между политики и идентичности са старата й любов. Преподава и защитава човешки права.

Въпросите зададе Светла Енчева.

Какви бяха предизвикателствата – теоретични и/или граждански, за написването на новата Ви книга „Еластичен (пост)секуларизъм“? Що за „птица“ е (пост)секуларизмът?

Наистина сплав от теоретични и граждански причини вдъхновиха работата върху тази книга. В „Дигиталния гражданин“ и „Граждански протести, е-демокрация, нови мобилизации“, която току-що излезе в един колективен труд върху качеството на демокрацията, изследвам новите форми на граждански мобилизации – и онлайн, и офлайн. Вероучението, изборът на членове на висшия клир и разнообразни други проблеми от социалното битие на религията имат мощен мобилизиращ потенциал за пост-секуларните пост-комунистически граждани и вглеждането в спецификата на тази пост-секуларизация отдолу се оказа изключително предизвикателство. Аз самата участвам в едни граждански протести и не участвам в други, но като изследовател се отнасям с еднакво интензивен интерес към всички форми на зараждане и укрепване на новата контестаторна гражданска култура.

Популизмът, евроскептицизмът, национализмът, екстремизмът са друго направление на изследователските ми интереси и те формират втория вход в темата: противоположен като позиция, но еднакво значим аналитично. ‘Православна солидарност’ е мотото на Сидеровата Атака. Какъв е строителният материал на систематичния афинитет между православие и национализъм, на този здрав мостов между религия и политика, който прави агресивни политици да ни се представят като смирени богослови, а отдадени на бога свещеници да участват в акции на екстремистки партии, е теоретично предизвикателство, което търси отговори в това изследване и ще вдъхновява и бъдещи.

Интелектуално удоволствие – това е най-краткото описание на стимулиращата научна среда на теоретични контроверсии и диалог, в която се раждаше книгата. Тази продуктивна атмосфера бе създадена от Симеон Евстатиев, инициатор и ръководител на проекта „Религия и публична сфера“ и неговия екип и от утвърдени, и от млади изследователи, и от блестящи, и от обещаващи учени като Пламен Макариев, Владимир Градев, Росица Градева, Даниела Калканджиева, Цветомира Андонова, Десислава Попова, Стефан Илчевски, мястото не стига да изброя всички, на които най-сърдечно благодаря.

Две иновации в една малка книга – едната по отношение на формата в активното аристотелианско разбиране, другата по отношение на концептуалния апарат. Това е първата ми електронна книга и я дължа на поканата на Ивайло Дичев за неговата поредица Контрасенсус/Перспектива, на прекрасната корица на Красимир Терзиев, която ме грабна още с първия си вариант, на чудесната редакторска работа на Цветелина Христова, рядко ми се случва да приемам всички редакторски намеси, това беше едно приятно изключение. Е-книгата е на границата между блога и монографията, и по-компактна, и по-комуникативна.

Неофитите винаги са по-куражлии от опитните. Обсъждаме първата ми книга за религия и политика, но именно като неофит формулирах и новото понятие ‘еластичен (пост)секуларизъм’, за да концептуализирам еклектичните, различни, често противоположни форми на пост-комунистическата политизация на религиозното, които го разтягат с калейдоскоп от наративи и аргументи в едни случаи към секуларизма, а в други – към пост-секуларизацията.

В уводната част дефинирате понятието „секуларизъм“, като го разграничавате от популярното „секуларизация“. Докато секуларизацията е процес на ставането на обществото все по-малко религиозно и все по-светско, секуларизмът е по-скоро политически модел на разграничаване между религиозното и светското. Цитирам: „Религията не е отречена, а е релокализирана от публичната в частната сфера. Секуларизмът предполага молитвеното килимче да е в джамията, не на улицата, в общностното пространство на храма, не в публичното пространство на гражданите. (…) Секуларимът е „отворено“ понятие, което позволява и стимулира постмодерни прочити и интерпретации от специфични гледни точки: вярващият го разбира като свобода на вероизповеданието, представителят на религиозно малцинство – като равенство на религиите, агностикът – като секуларизация и отслабване на религиозните авторитети в публичните дела.“ В тази връзка имам няколко ключови питания:

Този модел на секуларизъм не е ли някак утопичен и в духа на френската официална политическа идеология? Религията е важна част от идентичността, както, впрочем, и сексуалната ориентация. Както сексуалната ориентация не може да се сведе до това, което става в спалнята, може ли религията да бъде затворена само в частното пространство?

Свързвате във въпроса си политики на признание на религиозни и сексуални идентичности, затова ще започна отговора с пресен пример. Неотдавна премина Прайдът. Както винаги, когато съм в България на този ден, отидох за малко да подкрепя правата на ЛГБТ. На излизане от градинката при паметника на съветската армия се засичам с група младежи, сред които моя позната с много активна гражданска позиция, еко-активист и т.н. От разменените думи аз разбирам, че тя не излиза от Прайда, а тя не може да разбере защо аз подкрепям Прайда и ми посочва следния аргумент: една от девойките в младежкия апартамент, в който живее, е част от ЛГБТ общността, но тя е против прайда.

Започвам с този малък пример, защото той е показателен, че няма една единствена гражданска позиция по отношение публичното признание на идентичностите. Преподавам политики на идентичности и дискутираме с моите студенти колко трудни и нееднозначни са те. Важното е да се подчертае, че макар да изглеждат противоположни, и републиканският френски модел, и мултикултурализмът са демократични политики. Частната сфера – едно от най-големите завоевания на модерната политическа култура, не е тясно дефинирана в никоя от концепциите, и обхваща не само ‘спалнята’ и дома, но и общността – храма, неделните училища, разнообразния живот на религиозната общност. Разликата между моделите не е по отношение на тясна или широка дефиниция на частната сфера, а на фокуса на публичната сфера. Секуларизмът счита, че в публичната сфера гражданите трябва да са обединени от това, което ги свързва, гражданските им права, задължения, активности, а различията им като вяра, език, сексуална ориентация да се разгърнат в частната сфера. Мултикултурализмът твърди, че малцинствата искат не просто да бъдат толерирани в тяхното различие, а то да бъде публично признато.

Книгата ‘не знае’ кой е по-добрият модел. Не знае, защото не се интересува от този въпрос. Интересува се от това как всеки един от двата модела биват мобилизиран, адаптиран, иновиран от посткомунистическата (пост)секуларна публичност.

Как същото прави Европа по по-широкия въпрос за миграции и малцинства е едно от питанията в новата книга, която финализирам – „От миграция към мобилност: политики и пътища“.

Въпрос, продължение на предишния: какво става, когато затварянето на религията в частното пространство ѝ противоречи? И тогава ли вярващият смята, че има „свобода на вероизповеданието“? Дебатът за бурките във Франция е само един от възможните примери за обратното.

Всяко действие предизвиква равно по силата си противодействие. Забраната на бурките във Франция и въвеждането на глоби за тяхното носене веднага доведе до активизирането на ислямски фондации, готови да платят глобата и стимулиращи мюсюлманките да не се подчиняват на ограничението. Неспазването на секуларен закон в страна със секуларна политическа традиция, от своя страна, води до друго противодействие – увеличава електората на крайно-десни партии като Националния фронт на Марин льо Пен, видяхме я да триумфира на европейските избори т.г., оставайки зад себе си и дясната Съюз за национално движение, и далече зад себе си управляващата Социалистическа партия. Обществото е микс от противоположни идентичности, стратегии, актьори и огромното предизвикателство пред демократичните политики е да намерят този фин и труден баланс, при който политики и културни идентичности да не се разлетяват в противоположни посоки, а да бъдат удържани и легитимирани в рамките на демократичен консенсус.

Този модел на секуларизъм не облагодетелства ли неявно доминиращата (християнска) религия? Дните от седмицата са седем, защото Бог е създал света за седем дни, почивните ни дни са точно тези пак поради Библията. Коледа и Великден са официални празници.

Европа на европейците“ – така френският социолог Анри Мандрас дефинира европейската идентичност, изградена върху стълбовете на християнството, индивидуализма, демокрацията… Само тези, които исторически са ги преживели и ценностно са обвързани с тях, са автентичните носители на европейската идентичност. Същността на Европа е в нейната отвореност и ставане, не в определен набор исторически сложили се характеристики, а в непрестанната промяна и креативните творчески миксове – контрира противоположната концепция. Мощен политически, интелектуален и културен дебат се разгърна в Европейския съюз трябва ли християнството да бъде включено в основополагащите й документи. Ако източноевропейците бяха включени в този дебат, повечето биха пледирали за християнството като sinequanon на културния образ на нашия континент. Множество западноевропейци предпочетоха другата позиция по време на дебата, вълната антиимиграционен евроскептицизъм и национален протекционизъм днес е симптом за движение на махалото в обратната посока.

Допустима ли е хипотезата, че родното постсекуларно приоритизиране на християнството и християнските символи за сметка на исляма и ислямските символи е хиперболизирана версия на френския „секуларизъм“, в който все пак определени елементи с юдео-християнски произход не са премахнати?

Има и такава ‘следа’, но тя не търси да се заяви категорично в българското публичното пространство. Много по-уверено, силно и категорично звучат постсекуларните гласове – противоположни на френския секуларизъм, макар самите постсекуларни говорители да имат твърде различни лица – и речевити националистични политици, и ангажирани миряни, и религиозни интелектуалци, и православни свещеници.

Тъй като имам дългогодишен интерес към социологията на религията и особена слабост към Питър Бъргър, не мога да се въздържа да задам някой и друг социологически въпрос. В статията си „Социологията: оттеглена ли е поканата?“ от 1992 г. Бъргър признава за ключови грешки, които е допускал в предишните си произведения. Една от тях е, че в „Капиталистическата революция“ е писал и за социалистическите режими, но не е предвидил разпадането им, което започва да се случва само година след публикуването на книгата. Друга от „грешките“ е безкритичното приемане на Веберовата концепция за секуларизацията, която се оказва предимно европейска и интелектуалска очевидност. Това става основание Бъргър да развие тезата си за десекуларизацията, като за начало инициира сборника „Десекуларизацията на света“. В Бъргъровата концепция за десекуларизацията обаче, според Вас, източноевропейският модел на постсекуларизация не се вписва. Има ли, според Вас, типови проблеми в изследователските оптики на западната мисловност по отношение на Източна Европа, или „грешките“ на Бъргър са частен проблем?

И големи теоретици, и голяма армия изследователи не предвидиха разпадането на Източна Европа. Цяло научно войнство беше създадено на Запад, най-вече отвъд Атлантика, за да анализира и разбира какво се случва зад желязната завеса. Това научно войнство се оказа неподготвено за рязката и радикална промяна на комунистическия блок. Темата за (не)съизмеримостта на източната и западната социалност и интелигибилността на първата би предполагала монография, значително надхвърляща формата на анализираната. Не бих станала адвокат нито на армията експерти по нашите страни, нито на големи учени като П. Бъргър, но бих релативизирала техния неуспех с две групи съображения. Първата е свързана със значението на ‘събитието’ – тази нова интелектуална мода, която лично на мен ми е много симпатична. Тя отнема малко от тежестта на твърдите детерминанти и големите наративи, за да отвори социално и аналитично пространство за пробиви, промяна, експериментиране, иновации. Втората е свързана с футурологията – тя ме ентусиазираше, когато бях на възрастта на моите (пост)докторанти, защото отваряше хоризонт да мислим бъдещето не с инструментариума на доминиращата вулгаризирана и опростена версия на марксизма. Колкото искрен беше ентусиазмът към футурологията през 80-те, толкова искрен беше ентусиазмът от освобождаването от нея през следващите години. Да предвиждаш бъдещето означава то да е детерминирано от големи тенденции. Отвъд фундаменталните различия между предмета на науката и предмета на езотериката, тежките детерминанти минимизират ролята на актьорите, на техните проекти, стратегии, грешки, активност. Именно върху него – конструирането на пост-комунистическия човек като автор и актьор на социална промяна – е насочен моят и изследователски, и граждански интерес.

Казвате, че няма партия в България, която да не използва религиозни символи и ритуали, и че няма политик, който да предложи секуларен дискурс. Това важи ли и за по-малки партии като „Зелените“ например?

Началника ни помага“– това е най-краткият и емблематичен израз на тоталното десакрализиране на религията и на политическото й усвояване в посткомунистическия дискурс. Изключителна е лекотата и игривостта на дискурсивния жест на детрониране на Бог от трансцендентното и на приземяването му в най-профанното място на един министерски кабинет. Свойски назовавайки Бог „Началника“, Бойко Борисов, майстор на българския политически дискурс, колоритно формулира новото посткомунистическо верую: отношенията на елита с божественото вече не са враждебни, а дружески; държава и религия не са разделени, а ентусиазирано събрани в един екип; не земните трябва да търсят спасение и да следват божественото, а Бог – лично – трябва да помага в земните – разбирай, държавните, Бойко–Борисовите – дела. Бог бива гостоприемно посрещнат и от жадното за нови ценности обществено мнение, и от широко отворените врати на политическите партии, компенсиращи трудното изграждане на въздействаща политическа символика с религиозни ритуали. От Бойко Борисов до социалистическите лидери, от десните партии – СДС, ДПС, Движение на гражданите – до екстремистките като Атака и умерени като Обединените земеделци, всички правят символна политика и ‘на гърба’ на православието. Правят ли Зелените изключение от този процес е предмет на бъдещо изследване.

Защо консервативните ни интелектуалци разграничават религиозното от социалното, но не възразяват на обвързването му с политическото?

Кризата с бежанците, различните хуманитарни мобилизации, спонтанната и силна гражданска енергия в подкрепа на свещеници, поели социална роля, илюстрират, че миряните и българското гражданство са чувствителни към социалната отговорност на религията. Зумът на настоящето изследване е насочен към политическото измерение, защото то е ключово за двете аналитични оси: политизиране на религията и религионизиране на политиката.

Какви са политическите и социалните последствия от обвързването на националната идентичност с православието и нарочването на „национални врагове“ – исляма, особено в „нетрадиционните“ му форми, както и останалите „нетрадиционни религии“? Кой печели и кой губи от демонизирането на имамите?

Единственото ми удовлетворение от този епизод е, че националистическите партии не спечелиха електорално, въпреки цялата им мобилизация по време на дългия процес против имамите: първите избори след неговото приключване – европейските от май 2014 г. – не допуснаха техен партиен представител през филтъра на народния вот, макар да ‘изпуснаха’ от ситото националиста Джамбазки.

Делото Пазарджик е толкова интересно на българската – и международната – общественост, защото в него се пресичат три ключови оси: секуритизиране на политиката, политизиране на религията, свръхпроизводство на врагове. Свръхпроизводството на врагове е едновременно на „изхода“ и на „входа“ на политиката, която трябва да се схваща не като линия, а като кръг, в който изходът захранва входа: на изхода ислямът бива конструиран като враг, на входа се свръх-произвежда политика, която конструира публичността като противоборство на врагове.

Откровеният национализъм или „политически коректният“ постсекуларизъм е по-голяма пречка за установяването на по-либерални и секуларни модели в България?

Чудесно формулирано противоречие. Носителите на либерални и секуларни ценности не се страхуват и стряскат от откровения национализъм, но не смеят високо да декларират позиция, различна от тази на постсекуларизма, легитимиран от ореола на политически коректното. А демокрацията понася съвсем спокойно ценностния и политически плурализъм. Тя дори се засилва от него. Това, което я отслабва, е екстремизмът.