Българското образование е пропито от дискриминация

от -
...
Дискусия на "Маргиналия" за образованието. От ляво надясно: Венелин Стойчев, Петя Кабакчиева, Румен Петров. Снимки и колаж: Светла Енчева.

Не е ново мнението, че българската образователна система страда от редица проблеми. Малко се осъзнава, че един от най-основните й недостатъци е силната ѝ дискриминационност. На 18 септември поредното заседание на клуб „Маргиналия“ беше посветено на темата за дискриминацията в образованието. В обсъждането взеха участие следните специалисти: доц. д-р Петя Кабакчиева, д-р Венелин Стойчев и д-р Румен Петров.

Маргиналия: Темата на днешната дискусия е „Дискриминацията в образованието”. Това е проблем с много измерения – за учебното съдържание (исторически и културни теми, живота на малцинствени групи), достъпа до образование (държавата не реагира с адекватни мерки, за да задържи децата в училище), условията за децата със специални образователни потребности, децата с увреждания (говори се много, че тези деца трябва да отидат в масовите училища, ако има условия за това, а условия няма).

Доц. д-р Петя Кабакчиева участваше в проект, който изследваше какво става с децата на хората, които отиват да работят в чужбина, след като се върнат в България. От изследванията й е видно, че структурата на образованието „изплюва” всеки, който е от друг етнически произход и че нашата образователна система не е пригодна да интегрира в себе си дори деца от български произход. Затова тя има какво да каже за системната дискриминация в нашето образование.

Д-р Румен Петров има сериозна психологическа и психиатрична експертиза и би могъл да говори за дискриминацията по отношение на ученици със специални образователни потребности, с психически проблеми и т.н. Участвал е в редица изследвания, свързани с интеграцията на етнически малцинства в образованието.

Д-р Венелин Стойчев е ръководител на много интересен проект, който разглежда българската образователна система в сравнение с няколко други образователни системи в европейските страни, включително нормативните документи, свързани с образователната система, букварите, държавните образователни изисквания и методическите пособия, предпоставки за тези буквари.

Моля да се спрете на проблемите, свързани с образователната дискриминация, от гледната точка професионалната си експертиза.

Петя Кабакчиева. Дискусия на "Маргиналия" за образованието. Снимка: Светла Енчева.
Петя Кабакчиева. Дискусия на „Маргиналия“ за образованието. Снимка: Светла Енчева.

Петя Кабакчиева: Ще започна с определението за дискриминация, за да разграничим дискриминацията от предразсъдъците. Законът за защита от дискриминация е добър, но проблемът на българското общество според мен е скритата дискриминация и насложилите се предразсъдъци, които не само че не се виждат като проблем, а са като норма. „Дискриминацията засяга действия, които отказват на членовете на дадена група ресурси или награди, които другите могат да получават”. Това е социологическото определение на Антъни Гидънс.

А ето и определението на закона: „Пряка и непряка дискриминация. Всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на различни признаци – етническа принадлежност, граждански произход, религия, образование, убеждение…, сексуална ориентация, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства”.

Ако говорим за политики, то това са такъв тип политики, които не дават възможности на едни групи за сметка на други.

Непряката дискриминация – която доминира в България съвсем явно – е поставяне на лице на основата на всички тези признаци „в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерии или практика”.

Проблемът сякаш се изтласква в сферата на родителите, а не в сферата на образователните политики.

Предразсъдъците засягат негативно отношение, нагласи към групи, като им се приписват качества без оглед на реалното им поведение и качества.

Голяма част от българското общество ще викне в дружен глас: „Ние сме дискриминирани, а ромите са привилегировани. Ние не можем да си строим къщите на нерегламентирани места, а ромите могат! Следователно не те, а ние сме дискриминирани!”

Тревожи ме какво очакваме от образованието. Има конкретни политики, които могат да се направят в това отношение. Големият проблем е това, което се случва в момента около нас. Рушат се ромски къщи и никой не мисли децата, които живеят там, освен че са лишени от право на дом (явна  дискриминация), дали ще ходят на училище? Не ги ли изключваме изначално, привидно спазвайки един закон? И какви ще са последиците след това за цяло едно поколение?!

Маргиналия: Поведението на държавата конкретно със случая в Гърмен е неописуемо скандално. Има забрана на Съда в Страсбург и остра реакция от Върховния комисариат за правата на човека в ООН. Но разрушаването продължава. Това не е по темата, но е свързано с нея.

Петя Кабакчиева: Образованието е част от една цялостна нагласа и политики, които то много трудно може да промени. Нашата кауза е да обясняваме тези политики и защо дадена политика или действие са скрита дискриминация по същество.

Венелин Стойчев. Дискусия на "Маргиналия" за образованието. Снимка: Светла Енчева.
Венелин Стойчев. Дискусия на „Маргиналия“ за образованието. Снимка: Светла Енчева.

Венелин Стойчев: Благодаря на „Маргиналия” за избора на темата. От много години водим този дебат с Петя Кабакчиева. Елена Стойкова имаше изследване за букварите. С Румен Петров дълги часове сме говорили по тази тема. Ще говоря от позицията на проекта „Да отгледаш ксенофоб”.

По проекта имаше представени три доклада. Единият е на Силвия Борисова – философ. Фокусиран е върху европейските политики в образоването от 70-те години насам. Докладът е в две части. Едната е за европейските политики, а другата – за приложението им на национално ниво. От него се вижда волята за политики, която като се разпръсне на национално ниво, се получават различни неща.

Вторият доклад е на д-р Нора Голешевска – културолог. Той е фокусиран върху букварите и учебното съдържание за деца от 5 до 8-годишна възраст относно визуалното съдържание, което по-скоро провокира скритата дискриминация, тоест насажда семена, които, след като децата станат по-големи, ги заварваме като обществени проблеми.

Третият е на Ани Маринова, става дума за хронография, история на българските буквари от 200 години, отново от гледна точка на дискриминацията и спазването на човешките права.

Когато стартирахме с проекта, ние очаквахме, че ще има напрежения в българските учебници по посока на скритата дискриминация. Конкретен пример – в българските учебници, които в момента са в обращение, има една единствена снимка на жена с увреждания – в инвалидна количка. Тя седи на пътеката и пречи на останалите хора да минат. Има я цветна и черно-бяла. Най-тежката форма на увреждане в българските буквари и читанки е дете с очила. Но в чужбина не е така. В детското предаване за Хълцук главният герой е с крак с протеза. В историята за костенурчето Франлин самото то е като дете с аутизъм. Бавно е. Там има язовец с патерици, охлюв с инвалидна количка. Това е част от нормата.

Като сравниш българските читанки, буквари, учебници и учебни помагала със скандинавските (Норвегия, Финландия, Швеция), там е много по-различно Да вземем дори Сърбия, Македония, Чехия. Има огромна разлика между това, което тук показваме като съдържание и онова, което е там. Там на първа страница на буквара и на учебника има дете в инвалидна количка, което играе с другите деца. То е част от класа. Няма йерархия, то не пречи на останалите, а е част от нормата. Така децата възприемат това като норма.

На първа страница на учебника има животни, които са се събрали, за да протестират. Да се протестира е първият урок, който те научават, защото са им нарушени правата. Така на 7-годишните се внушава, че когато са нарушени права, животните се събират, за да отидат на протест.

Ние се опитваме да доведем до промяна държавните образователни изисквания. Тези неща не са въпрос на тежка, дълга политика. Предпоставката за целия проект е, че онова, което децата виждат в училище, го възприемат като обективен свят. Преди синът ми да тръгне на училище, знаеше колко е 21 плюс 43, но от момента, в който тръгна на училище, ми отговаря: „Ние смятаме само до 20”. Това е представата на децата за обективно.

В България досега не е имало изследване как децата, включително и тези с увреждания, възприемат буквара. Една от формите на скрита дискриминация е да изгониш всички циганета, които не знаят добре български, като им даваш текстове, които и българчетата не могат да разберат, защото примерно текстът е от средата на ХІХ век и няма как да бъде разбран. Казвам това, защото проблемът с българските читанки и буквари го има във всяка читанка и буквар. Например детето стои смачкано под една голяма черна дъска, която е знанието. То може да бъде смачкано и пред огромната сграда на училището. Докладът на Нора Голешевска по брилянтен начин ни доказва това. При скандинавските страни логиката е обърната. Там има весели деца, които са по средата и са в центъра на образованието, а около тях инструментално присъстват книги, знание, букви.

Този проблем обаче учителите не го чуват. Когато им разказвахме тези неща. Една учителка възкликна: „Аз от 20 години съм учителка, но за първи път виждам, че може така да се четат букварите”. Явно не сме чувствителни за тези неща.

Петя Кабакчиева: Има ли цветни лица в букварите?

Венелин Стойчев: Проблемът от една страна е, че нямаме чувствителност като общество към тези теми. Така наречения „буквар на Людмила Живкова” от 1979 г. съдържа най-шарените лица. Тези, които сега се появяват като шарени лица, винаги са някъде далеч. Има една картинка с негърче в учебник от миналата година. Децата трябва да попълнят буквичките, за да знаят как се пише „негър”. Тук-там има извънземни, хора с жълти черти и т.н., но те винаги са там, някъде много далеч, не са между нас. Ние не говорим с тях. Няма изображение на баща, който играе или говори с децата си, когато се връща от работа. Жената, когато не е в къщи и не мие чинии, е или стюардеса в самолет, или телевизионна водеща.

За мен е важно онова, което стои зад тези доклади. Драмата е, че на пръв поглед нашите буквари са постмодерни. Те са много разпилени като съдържание. Онова, което свързва, което организира текста, е да речем буквата „р” – ракета, Рени, райграс. Така е от Петър Берон насам. Но букварите на много страни, не само на скандинавските, но и на Сърбия, Полша, Чехия, Македония още от първа страница са с обща тема, общ сюжет, показва нещо, което е цялостно, в което има предпоставки за социалното, публичното, за частното.

В нашите буквари, читанки или учебни пособия детето навсякъде си е вкъщи. Няма идея за социална роля, няма сгради като пощи, няма площади. А там това е на първа страница. Децата разбират разликата.

Дебатът за униформите в българското училище беше от гледна точка на егалитаризма, т.е. на това дали всички деца да са равни чрез униформата или не, а не от гледна точка на това, че свикваш с униформата, че вече си в друг свят. Във всички наши стратегии детето е личност, което предполага социални роли. Но от гледната точка на обществото, което да предполага социални роли. Нямаме и норма, нямаме сетива, че пишейки нещата по този начин в буквара, всъщност губим идеята за личност, губим възможността да възпитаваме детето като личност, което да обживява различни социални роли.

Необходими са политики за интервенция в тази посока, които да компенсират дефицитите на социалната среда.

Румен Петров. Дискусия на "Маргиналия" за образованието. Снимка: Светла Енчева.
Румен Петров. Дискусия на „Маргиналия“ за образованието. Снимка: Светла Енчева.

Румен Петров: Аз съм привлечен от идеите кой е силен и кой е слаб в училище. Мисля, че липсва внимание върху разпределението на силите. И ако колегата Венелин Стойчев използва хоризонталната перспектива – дали има разнообразие на една плоскост и кои са липсващите неща, то аз бих добавил едно вертикално измерение. Според мен в училището непрекъснато тече разговор кой е по-силен и кой е по-слаб. Той е безпощаден. В него непрекъснато има недоволни. От гледна точка на това властово равноправие ми се струва (при общуване с ученици, родители, учители и директори), че при почти всички социални роли в училището усещането, че в известна степен си жертва на някой по-силен от тебе, е много остро. Има безпощадност по отношение на по-слабия.

Наскоро бях в Районния съд в Луковит, където се гледаха дела за пациенти на Карлуковската психиатрична болница. Направи ми впечатление как всичките хора, на които се продължаваше с още шест месеца попечителството и принудителният престой и лечение, бяха със служебни адвокати. Това бяха хора от най-ниската класа в социално-икономически план. Към тяхната социална и семейна слабост се прибавя и психическа уязвимост. Не знам дали с тях в болницата се държат добре или зле, но идеята, че слабият няма шанс, много силно се усещаше.

Мисля, че и в нашето училище слабият няма шанс. Всички в училището са разтревожени от тази уязвимост на слабия. Директорите се оплакват от инспекторатите, от силата на родителите, децата се оплакват от силата на учителите, учителите се оплакват от силата на въздействие на родителите върху тях. Тече ожесточена властова битка. Дискриминацията според мен е естествен продукт на свирепата борба на силния срещу слабия, за което като че ли сме слепи. Има борба на център срещу периферията. София е по-властна спрямо провинцията. Има имперско колективно мислене, което според мен присъства и в училището.

Маргиналия: Не мислите ли, че това, което описвате, е характерна черта на българската образователна система, и то от цял век? Тя по принцип е асиметрична. Ученикът е пасивен възприемащ на това, което му се налива, над него е учителят, а над него пък е директорът. Да не говорим колко е бюрократизирана и централизирана нашата система на средното образование. По света има много модели, при които обучаваният е поставен в други условия, които правят неговата роля по-важна.

Румен Петров: Според мен българското училище е колонизационен проект. То е продукт на „града, който трябва да образова селянина”, с цялата арогантност на това отношение. Съществува патос от вида „Неграмотният е слаб, но ще срещне един по-силен”. Милозливостта, която изпитваме към неграмотния слаб, който още повече е и дете, ни изпълва с умиление и позитивни чувства, но пропускаме да отбележим изначалната слабост, която сме заложили в неграмотния, когото ще запълваме с нашето знание, за да бъде просветен. Дали е бирник или Андрешко, дали е учител или ученик, дали е инспекторат или директор, отношенията са асиметрични по отношение на властта. В тази асиметричност според мен уязвимостта от малцинственост много лесно се превръща в сериозна уязвимост.

Маргиналия: Съгласни ли сте, че българското образование принципно клони към елитарното – важното е да имаме елитни училища, високи постижения, парите да следват ученика в по-хубавите училища, пък по-лошите – кучета ги яли? Това има пряко отношение към дискриминацията. В скандинавските страни много повече наблягат върху егалитарността на образованието. Там в почти всички училища можеш да получиш добро образование и качеството му е сходно на различните места. Затова там я няма лудата конкуренция за елитни училища, започвайки още от детската градина. Това според вас има ли връзка с разпределението на силни и слаби и възпроизвеждането на дискриминация?

Румен Петров: При нас образованието произвежда колонизационна администрация. Колкото е по-елитно училището, толкова по-голям е шансът да станеш човек „на жълтите павета”. Първият ми изследователски опит беше от маргинални софийски училища. Винаги съм се учудвал на рязката граница между така наречените „елитни“ училища и другите, но тя напоследък още повече се задълбочи. Мисля, че образованието се превръща в индустрия, в която има много сериозни икономически интереси, а на този процес няма никаква спирачка.

Ще дам пример. В момента тече огромен бизнес със състезания по математика за малки деца. Това е бизнес, защото тези състезания не са игра с математиката, а носят точки за влизане в математическите гимназии.

Петя Кабакчиева: Ние сме на първо място по разделение между най-добри постижения в елитните училища и най-слаби постижения в селски училища и професионални гимназии. Когато говорим за политики, смятам, че това трябва да бъде адресирано на първо място.

Сега дебатът в парламента беше дали трябва да се дават пари за децата в частните училища. Според мен всяко дете трябва да получава това, което получават и другите деца. В ситуацията, в която ресурсите са ограничени, не знам дали това трябва да бъде приоритет. Разбирам министър Танев, който иска да сложи ред по отношение на фиктивните ученици, на мъртвите души, за да не бъдат финансирани те, но големият проблем е как точно децата, които са на ръба между училището и неизвестността, да бъдат задържани в училището, да останат там и да имат шанс за развитие. Елитът бързо напуска страната, а тук остава средното ниво. Около 40 % от децата, стигнали до осми клас, са функционално неграмотни. Очевидно в образователната политика играят лобистки интереси и при приемането на законите слабите отново нямат шанс. Затова към тях трябва да се насочат усилията с финансиране и подпомагане. Трябва да се даде шанс и на децата от отдалечените места и професионалните гимназии. Формално те са ученици като всички останали. Там методиката трябва да се смени.

След това се отива към висшето образование. Бъдещите учители трябва да бъдат по-гъвкави, отворени към различни ситуации, реагиращи спрямо някакви възрожденски канони. Обичаме Възраждането, но живеем в съвършено друг динамичен свят, където учителите трябва непрекъснато да усещат децата.

Думата е „заедно”. Децата от малки трябва да свикват да са заедно. В това отношение ще кажа добра дума за Законопроекта за предучилищното и училищното образование.  Аз съм „за” ранното предучилищно образование. Това е реален шанс децата от 3-4  годишна възраст да започнат да си играят заедно.

Румен Петров: Смятам, че Възраждането ни като социокултурен процес е тежко дискриминационно явление.

Петя Кабакчиева: Съгласна съм, но не ми се влиза в този спор, защото веднага ще ни етикетират.

Венелин Стойчев. Дискусия на "Маргиналия" за образованието. Снимка: Светла Енчева.
Венелин Стойчев. Дискусия на „Маргиналия“ за образованието. Снимка: Светла Енчева.

Венелин Стойчев: Като разглеждаш букварите и читанките, виждаш мощното присъствие на Възраждането и с идеала за създаване на държава с централизирано, изцяло контролирано от политическите върхове образование.

Ако направим преглед на европейските политики за образованието, виждаме, че те правят обратното. През 70-те години на ХХ век най-много в Америка, но не само там, започва една по-силна връзка между университети и преподавателски центрове с бизнеса. В Европа това става по-бавно. Цялата история на политиките е смъкване надолу, тоест когато връзката не става на ниво докторанти, смъкваме на ниво университет. След това виждаме, че на ниво университет сме изпълнили някакви политики, но не работят както трябва, слизаме до нивото на образованието в училището.

През последните години виждаме, че не можем да се справим с драмата на връзката между образованието и бизнеса на ниво ЕС, затова местните политици отиват към внасяне на политики отвън. Казвам това, за да обърна внимание, че дебатът в ЕС е заради адекватността между образованието и бизнеса, пазара на труда, икономиката. Там на концептуално ниво, което го има и в учебниците, подготвят децата за живота. Там дебатът тече за знания и умения. Например в Швеция няма буквари.

При нас системата за образование е централизирана. Най-отгоре е министърът, надолу са останалите. Там е обратното – инвестицията на политиките е в учителя, той е посредникът и именно той си избира от подръчните материали неща, които да представи на учениците. В българските буквари има няколко опита за такъв тип актуалност. Любимата ми картинка е на мутра с ланци по джапанки, с мобилен телефон, който кара джип.

Отношението към мутрите и към компютрите са много сходни. Начинът, по който присъстват високите технологии в стихотворенията, са от вида: „Ти си много готин компютър, ама какво правиш, като ти спре токът?”

Общият знак на тези две неща е, че действителността е мизерна и че не искаме децата да усещат това. Затова с българските образователни традиции искаме да запазим децата от този гаден свят.

Привиждаме във Възраждането онзи уютен свят, в който пазим децата от мутрата, от компютъра. Това легитимира откъсването на образованието от действителността. Затова в букварите по силата на инерцията не можеш да отидеш с претенцията, че подготвяш децата за живота.

Петя Кабакчиева е съавтор на едно изследване – „Държавата срещу реформите”, където се прави анализ на образованието като система за социално подпомагане.

Преди няколко дни една учителка пише в социалните мрежи по повод на някои учебници и държавни изисквания: „Да ме уволни министърът, ако ще, но няма да се съобразявам с нещата, които пишат, защото за мен е важно да съм учител, да съм вярна на съвестта си и да не уча децата на глупости”.

Казвам това в контекста, че има свобода от страна на учителите в някакви граници да се почувстват независими от системата. Не че няма административен натиск, но това не е натиск върху съдържанието. Ще дам конкретен пример с една детска градина. Приемат момиченце от ромски произход, а директорката и учителките започват да се оправдават: „Много съжаляваме, но ни го спуснаха отгоре”. Аз казах, че могат да приемат свободно китайче, дете от Африка, а може и сирийче. Тогава те обърнаха политиката. Иначе се съобразяваха с натиска на родителите. Ако обаче критичната маса на родителите изповядва другата философия, то учителите ще я поемат.

Правихме изследване с Капка Панайотова[1] във Видин. Там правят Стратегия за развитие на общинското образование. Правят преглед на всички европейски политики. Проектът струваше около 150 хиляди лева за изследвания и обучения, имаше и фокус групи. Ръководител на екипа е проф. Балкански от Благоевград. Екипът, който успяват да мобилизират, е огромен. Стратегията съдържа ромско включване, включване на деца с увреждания, равни шансове за всички деца в общината. Оказа се, че тази стратегия, приета миналата година от Общинския съвет, сега са я забравили. Трябваше да отида да направя интервю, за да видим какво става. Отидох при ресорната заместник-кметица по образованието, която към края на разговора каза: „Знаете ли, имаме нужда от стратегия за развитие на образованието във Видин”.  Бяха забравили за нейното съществуване. Моята задача беше не да разбера каква е стратегията, а защо са я забравили. Забравили са я защото административните интереси са надделели над съдържанието – ползвали са стратегията, за да легитимират малките периферни училища с ромчета, за да ги привлекат в големите училища, защото такъв е начинът на финансиране и по този начин те оцеляват. В момента, в който си разпределят училищата по феодален начин, разделят децата, легитимирайки европейски образователни политики. По-нататък спира всякакво реализиране на тази стратегия, освен че правят рампи за деца с увреждания. При липса на натиск от страна на бизнеса и на родителите, административният интерес надделява над всичко останало и моделира образованието.

Има мощен бизнес интерес с математическите конкурси за паралелна образователна система. Ако искаш да образоваш детето си, трябва да го запишеш в това училище, за което си плащаш. Ако искаш детето ти да учи чужди езици, трябва да го запишеш на друго място, на друго място трябва да ходи на занималня. А там са същите преподаватели, които работят в училището, които имат мощен икономически интерес качеството на образованието в училището да бъде ниско, за да може да работи паралелната система. Когато имаш ресурси и за паралелната система, всичко е ОК, но в периферията, където са маргинализираните групи, където примерно родителите са в чужбина, а бабата и дядото гледат детето, няма как това да стане. Образованието е оставено на патерицата на паралелната образователна система и виждаме какви са резултатите.

Петя Кабакчиева. Дискусия на "Маргиналия" за образованието. Снимка: Светла Енчева.
Петя Кабакчиева. Дискусия на „Маргиналия“ за образованието. Снимка: Светла Енчева.

Петя Кабакчиева: Аз съм за това да се инвестират повече средства в средищните училища, отколкото да се разпиляват ресурси в по-малки училища, но това е отделна тема.

Можем да направим друг дебат относно Възраждането и как то не пасва на съвременната ситуация.

Ще се спра на нещо друго, то ми се струва важно. Излезе писмо на общественици, които призовават за вероучение. Държа да си кажа мнението по този въпрос, защото тук би могло да се получи реална дискриминация. Вместо да работим за заедност на децата, които да се обучават в светско училище, искаме да вклиним допълнително разделение с безумното название „вероучение”, което означава православните да учат православна религия, децата мюсюлмани ще учат исляма. Най-вероятно ще възникне проблем какво да правим с децата протестанти, които вече никак не са малко, особено в ромските общности. Има и деца католици. Кому е нужно в тази ситуация да се произведе допълнително разделение между дечицата?!

Венелин Стойчев: В скандинавския свят учат религия, но всички учат юдаизъм, християнство, будизъм.

Петя Кабакчиева: Ако трябва да се изучават религии, нека да се изучават „История на религиите”, „Морални ценности в религиите”, защото така дечицата ще могат да се разбират по-добре. Начинът обаче, по който това се лансира в публичното пространство, ми се струва вреден. Надявам се министърът и хората от Министерството на образованието и науката да са достатъчно разумни, за да не допуснат поредното противопоставяне. Досега има много оси на противопоставяне – регионалните неравенства (селски и градски училища), махленски училища и елитарни гимназии, ромски училища и други училища.

Затова и аз като общественик въздигам своя глас срещу допълнителното противопоставяне на религиозна основа.

Румен Петров. Дискусия на "Маргиналия" за образованието. Снимка: Светла Енчева.
Румен Петров. Дискусия на „Маргиналия“ за образованието. Снимка: Светла Енчева.

Румен Петров: Запознах се с Венелин Стойчев по повод на една книга, световно неизвестна за България, преведена от Капка Панайотова. Това е книгата на американския демограф Джъстин Маккарти „Смърт в изгнание”. В нея той брои колко турци са загинали в изгнание. Тя беше посрещната с негодувание от националистическите среди и напълно премълчана от академичните. Скандалите и мълчанието, които предизвиква книгата, за мен са интересни, защото има особен ангажимент – да се отрече страданието. Смятам, че около незнанието какво да правим със страданието и начина, по който се справяме със страдащите и със страданието, има нещо сериозно. Смятам, че ние се справяме със страданието чрез сила и власт. Защо това е така? Опитвам се да отбележа, че образователната част на обществената ни система е организирана около системно избягване на страданието и справяне с него чрез репресия. Ние сме дълбоко репресивни от момента на нашето създаване като модерно общество. Героизацията на войната е такова нещо. Репресивността не е изчезнала от манталитета ни.

Маргиналия: Обратната страна на медала се състои в това, че в основата на българската душевност е възприемането на българския етнос като непрекъсната жертва през последния век. Това влияе лошо на българското самосъзнание, но то е друга тема.

Петя Кабакчиева: Често страданието се въздига в култ. Имаше народна песен за третия брат и жена му, която я вграждат в чешмата.

Румен Петров: Страданието води до агресия и до репресия.

Петя Кабакчиева: Но това са други теми за дискусия.

Маргиналия: Да благодарим на гостите за разговора. Темата е безкрайна и затова много аспекти на дискриминацията в училище като например отпадането на децата, дискриминацията към учениците със специални образователни потребности и други не бяха или са слабо засегнати. Но разговорът беше извънредно интересен, защото засяга пластове, по които не се говори много в българската публичност.

Дискусията осъществиха

Светла Енчева

Емил Коен

Разговорът е подготвен за публикация от Емил Коен.

Бел.ред: В допълнение към тази дискусия „Маргиналия“ скоро ще публикува и интервю с г-жа Ива Бонева, директор на „Център за приобщаващо образование“. Тя беше поканена в дискусията, но нямаше възможност да се включи. В интервюто Ива Бонева разглежда същата тема, но набляга на дълбоката дискриминационност, вградена в самото „здание“ на нашата образователна система, особено що се отнася до отпадането на деца от училище и до проблемите на децата със специални образователни потребности.

 

 

[1] Капка Панайотова е ръководител на НПО „Център за независим живот“, който се занимава с проблемите на хората с увреждания.