Даниел Ненчев за пътя към Шанз-Елизе до градината Тюйлери

от -
988
снимка: azcheta.com

В навечерието на Рождество ще говорим за вярата и за смъртта. В интервюто ти по телевизията със Ставри Калинов се насладих на  играта на думи, която той великолепно владее. Ти се включи с едно словесно проникновение: Раздели думата У-МИР-А и извлече нови смисли на думата МИР. Деконструираната дума образува сложна дихотомия. Светът тук долу и мирът между хората, които са в непрекъсната  война. Според Фройд и Хънтигнтън  мирът е илюзия, той е versus отвъдното, където е  покоят на нетленното, на духа – който-почива в мир? Можеш ли да развиеш мисълта си?

А трябва ли? По-добре да си пуснем Dead Can Dance. Или да отидем на „Пиеса за умиране” на Ани Васева и Боян Манчев! Лингвистичната игра, за която ме питаш, беше предизвикана от Ставри Калинов. Според мигновената санкция на изкуствоведите след нашия разговор Ставри е по-скоро добър езиковед, отколкото добър художник. Тази реакция доказва казаното от Фройд и Хънтингтън, но в полето на българската медийно-културна ситуация, за чието състояние вероятно имам вина или заслуга и аз. Струва си да обсъдим  и друго освен чисто морфологичния анализ. Ето, сещам се например за една-две тенденции и състояния на живота ни тук, които могат да бъдат дешифрирани чрез у-мир-а-нето. Например устойчиво в общественото пространство е заклинанието „Културата умира”! Никаква култура не умира. Културата е такава, каквато е. Тя е и следствие, а и причина за всичко останало. Или друго. За много от нас е постоянно валидна мантрата: „Искам да престана да съм българин – да „умра” като българин и да се родя като космополит чрез жеста на емиграцията. Да престана да живея тук, с другите българи в тяхната провинциална страна България, най-бедната в целия космос и изключителен пример за хаос . И да отида „у мира” – някъде там, на Запад, в цивилизацията, която ще ме умиротвори, ще ми даде покой, благодат, бъдеще и автоматичен личен прогрес – все неща, които аз, без съмнение, заслужавам”. Питал съм се неведнъж защо ти, бягащият от България, смяташ, че трябва да получиш наготово уредена страна? Уредената страна не е ли резултат от стотици години човешки общностни усилия? И второ – наистина ли смяташ, че можеш да избягаш от себе си? Иначе, разбира се, всеки има право на лично щастие, път, избор и свобода. Всичко останало са необорими финансови аргументи или егоцентрични настървености, от които ми е лошо тези дни.

daniel-_nenchev-bnt1-e1404202344695

Даниел Ненчев е журналист, водещ на предаването „Денят започва с култура“ по БНТ. Смята, че  артистът, променил света, е Роджър Уотърс. Харесва позицията на легендарния певец за образованието с квалифицирани преподаватели, с мислещи и общуващи деца. Образованието е едно от решенията по пътя ни към промяна, казва Дани. Запознал се е с работата и страшно харесва хората от „Заедно в час“, от „Националната мрежа за децата“ и от Центъра за образователни инициативи.

Друг проблем са онези хиляди душевни умирания наоколо, които свеждат живота до ядене-работа-забава. Плюс-минус победа-на-всяка-цена. Някъде встрани от тези телесно-обусловени съставни единици на населението живеят и много вътрешни имигранти, които са безсилни и примирени. Зад тях се нареждат и тези, които просто оцеляват. Но все пак има и такива между всички нас, които съумяват да живеят на полуострови на нормалността и надеждата, както казва издателят Манол Пейков. Надявам се, все някога тези полуострови ще се съберат на един остров. Въпрос на способност за емпатия. Въпрос на вяра.

В едно интервю си попитал Миленита „Къде искаш да умреш“. Какво знаеш за смъртта, за Елисейските полета?

О, тогава Милена каза, че не иска да умира! Хората на изкуството са облагодетелствани в това отношение. Ако питаш Платон или апостол Павел – ще ти кажат, че смъртта е придобивка за човека, защото след нея душата му отива при Господ. А посланието на интервюто с Миленита беше, че трябва да има 11-а божа заповед „Кефи се”! Ще ми се да продължа разсъжденията си около емиграцията – елисейските полета днес са именно тези: Шанз-Елизе до градината Тюйлери, Хайд парк, Сентрал парк и т.н. Умираш, отказваш се от българското и отиваш в рая на Шанз-Елизе. С лоу-кост самолета. Понякога обаче самолетът закъснява, както заявиха наскоро чрез различни нервни декларации от сцената на „Сфумато“ актьорите на Маргарита Младенова. От нас зависи какво да правим с времето между два полета.

След 45-годишния атеизъм защо родителите ни започнаха да празнуват Рождество? Слагат ли свещ и Евангелие на масата, четат ли „Отче наш, ти, който си на небето“.

Атеизмът обслужваше ореола на диктатора. В моето семейство Рождество винаги се е празнувало. Но не съм сигурен, че днес българинът е по-вярващ или по-религиозен от преди. Наскоро се видях случайно с един познат популярен актьор, който беше оцелял невредим след катастрофа. В разказа за оцеляването си по чудо вмъкна и доводите си за своя атеизъм. Стори ми се нахално. Съгласен съм, че днес животът от нашия ракурс тук, на кръстопътя между соца и демокрацията, между Европа и Евразия, между мира и войната изглежда едно тревожно усилие, водещо най-често до несправедлив резултат. Но ако рациото побеждава духа на всяка крачка – загубата след края на мача е гарантирана.

Видях в троянската църква „Света Петка“ трима бездомници. Те се грееха на печката и преживяваха в ледения ден с жито и пита, донесени за отслужване на молитва за  скъпите покойници. Бездомниците изглеждаха като извадени от картини на Гоя. Мислил ли си за окаяните и нисшите духом? Тяхно ли е Царството Небесно?

Така си ги видяла ти. Все пак бедността и окаяността не са синоними на праведност и благочестие. Но нека имаме едно на ум – всеки може да е в тяхното положение.

Коя музика искаш да слушаш в рождественските празници? Слушал ли си Veni, Veni Emmanuel от албума на Libera? Или предпочиташ метафизичните балади на Крис де Бърг?

Слушам каквото ми пуснат по Classic FM и по Jazz FM. А от Spotify най-често тези дни избирам Broken Bells, Future Islands и новозеландското дуо

Защо празнуваш Рождество? Вярваш ли във Витлеемската звезда?

Вярвам! Празнувам, защото обичам.

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).