Допустимо и нежелано: Намесите на църквата

от -
998

Свободата на словото и нейните ограничения представлява възел от проблеми, ще се опитам да маркирам един от тях, който по правило е разглеждан неохотно или превратно от изследователите – Църквата и свободата на словото. Исторически първите ограничения – индексите на забранените книги – са дело на църквата, а цензурата, осъществявана от държавата, може да се разглежда като светско продължение (или поне аналогия) на религиозните санкции.

В зората на новите времена цензурата постепенно се официализира, регламентира и бюрократизира. В най-общи линии наличието и функционирането на цензура върху българската книжнина през всички периоди от съществуването ѝ изглежда сравнително ясен проблем, въпреки че важни детайли липсват или са премълчавани, ако не са и съзнателно игнорирани. Да припомня някои от тях от ХІХ в.:

Българската книжнина през ХІХ фактически е подложена на няколко цензури – Патриаршеската, османската и руската (в по-малка степен и в Дунавските княжества и другаде).

Патриаршеската по замисъл е насочена към църковната литература и може да се обръща за съдействие към светската (османска) власт. През 90-те години на XVIII век вече съществува нов индекс на забранените книги, включващ трудовете на дейците на европейското просвещение и на техните гръцки последователи, като емблематичния „враг” е Волтер. Патриаршеската цензура всъщност е насочена преди всичко към книжнината на гръцки език и влиза в остър конфликт с кръговете в гръцкото общество, свързани с Просвещението. Известни са случаи на аферосване на дейци на Гръцкото просвещение, като изворите свидетелстват, че от страна на църквата е набелязано и физическото премахване на някои от тях. Редица изследвания на Надя Данова хвърлят светлина върху този възел от проблеми.

Патриаршията въвеждане „имприматур”, специално разрешение за отпечатването на дадена книга. Първото известно подобно разрешение е от 1787 г. А от 1798 г. съществува специална комисия, която е натоварена със задачата да контролира верността към православието на книгите под печат. През същата 1798 г. излиза и трудът на приближеният до Патриаршията духовник Атанасиос Париос, който настоява, че книгите на „философите” трябва да бъдат заклеймявани и изгаряни. На практика Цариградската патриаршия разполага с целия апарат, чрез който може да упражнява цензура върху печатната продукция на православното си паство в Османската империя. Документирани са и опитите ѝ да влияе върху Църквата на княжество Сърбия и други православни страни.

Отдавна е известно, но публицистиката и немалко патриотични писания игнорират несъмнения факт, че гръцките просветители са не само жертви на патриаршеската цензура, но и учители и съюзници на поне част от българските възрожденци. В този смисъл, а и не само в него, опозициите българи – гърци и цензори – цензурирани не се покриват.

Другият важен обект, към който е насочена патриаршеската цензура, е протестантската книжнина и книжнината, възприемана като протестантска. По този показател под ударите ѝ, малко парадоксално, попадат и новобългарските преводи на Библията. Вероятно най-значителният сблъсък на патриаршеската цензура с българската книжнина са действията ѝ срещу публикуването и разпространяването на повечето от първите преводи на Новия завет. Такава е съдбата на „Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Сега ново преведенный от славенский на болгарский язык от Неофита, иеромонаха Рылца” (1840).

Парадоксално днес изглежда, че това издание всъщност е подготвено по инициатива на Търновския митрополит Иларион (1821-1827; 1830-1838), който е посредник между представителя на библейското общество Бенджаним Баркър и българския книжовник. Иларион Търновски (Критски) е крайно интересна личност, представена полярно от съвременниците, а и от историците. Той е човекът, обвинен в унищожаването на българските книги от библиотеката на Търновската митрополия. От друга страна, самият той е преводач на Библията на новогръцки по поръчение на Британското библейско общество, което му възлага и превода на славянски. Според Илиу още около 1820 г. на Иларион (тогава той е „Синайски”) се приписва централна роля в цензурирането на гръцката книжнина, изгаряне на радикална просвещенска брошура, намерение за физическа разправа с противници на Патриаршията и на първо място – с Адаматиос Кораис и хората от неговия кръг, между които е и Никола Пиколо – един от основните противници на Иларион.

Османската държава всъщност по-късно се насочва към пряк контрол на книгите и печата. Извън религиозните въпроси, свързани с исляма, които имат слабо отношение към православните поданици на империята, за нея важни са противодържавните издания и тя има властта да ги санкционира. Това е и най-познатата част от сблъсъците на предосвобожденската българска книжнина с цензурата – исканията (и отказите) за създаване на печатници и издаване на вестници и списания, спиране на издания и хвърляне на редакторите или издателите им в затвора.

Историята на руската цензура е интересен проблем, който има отношение и към българската книжнина. Първият известен руски списък на забранените книги е от ХІ в. При Петър І вече има и светска цензура, при Екатерина ІІ е изградена официална институция и е въведена професия „цензор”. Светият синод и Академията на науките следят за неподходящи текстове, като, както и при гърците, Френската революция води до затягане на контрола. Той бива възложени и на Министерството на вътрешните работи и на Министерството на просвещението.

От една страна Русия активно подпомага публикуването на български книги и периодични издания, както и разпространението на руски книги сред българите, но, от друга, нерядко се намесва превантивно и не допуска български издания, които ѝ изглеждат подозрителни.

Интересен случай предлага две публикации на Христо К. Даскалов – човек, който в никакъв случай не е опозиционно настроен спрямо руските власти. През 1858 и 1859 г. той публикува на руски два текста, които стоят в основата на мита за изгорените български книги – „Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции”, а след това и в „Открытия в Тернове, древней столице болгарской”. „Возрождение болгар…” предизвиква остра реакция. След жалба на патриарха оберпрокураторът на Св. Синод граф А. П. Толстой определя публикациите на българина като „ожесточение и клевета” и изисква от „Русская беседа” и „Русский вестник” (публикувал „Турецкие дела” – друга статия на Хр. Даскалов) да обнародват опровержения. В отговор двете издания пращат „Обяснителна записка” до московската цензура. Статиите на Даскалов дават повод Министерството на просветата да изпрати циркулярно писмо до цензурните комитети, в което да напомни, че всички съчинения по религиозни проблеми и за положението на православните трябва да се пращат за проверка в Духовната цензура. Едва ли някаква канонична неточност може да е предизвикала тези реакции. Нито пък в писанията на българина има нещо антируско – напротив. По-скоро цензурата е усетила политическата тенденция, които не съответстват на руската политика за запазване на целостта на Вселенската патриаршия.

Какво се случва след Освобождението?

В окончателния текст на Търновската конституция чл. 79, 80 и 81 от Дял VІІІ „За свободата на мненията” гласят: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват. Свещеното писание, Богослужебните книги и съчинения от догматическо съдържание, определени за употребление в православните църкви, тъй също и учебниците по Законат Божии, назначени за употребление в училищата на православните, подлежат на предварително одобрение от Св. синод. Престъпления по делата на печатът се съдят по законът, в общите съдебни установления”.

През 1890 все пак в Княжество България е въведена цензура. По време на войните има и военна цензура върху кореспонденцията на военнослужещите. Много литератори служат в нея. По-късно тя се насочва към „болшевишката пропаганда” и темата е широко коментирана и преекспонирана в мемоари, публикувани след 1944 г. Обект на репресии са не само комунистически писания, но и други текстове. И тук не липсват надхитрявания, а и „внедрени” в цензурата опозиционери.

В свободна България Светият синод се опитва да се намеси в книжнината и културния живот на страната, по-често, струва ми се неуспешно. През 1922 г. той отлъчва Петър Дънов, което едва ли се отразява негативно на популярността му. Формулата е „архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – „за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал“. Заради романа му „Между пустинята и живота“ (1919), посветен на живота на Исус Христос, Николай Райнов също е отлъчен от Православната църква. По-късно следва реакция срещу “Жива и мъртва Атина, или Ние, хората” (1937) от Боян Болгар.

Ограниченията върху свободата на словото от времето на НРБ са друга тема, върху която в последните десетилетия бяха публикувани множество документи, сериозни изследвания, а и немалко публицистика. В този период Църквата подложена на репресии, а и вербуване и няма възможност да се изявява като цензор.

След падането на Берлинската стена

Църквата рязко подобрява своя статут и започва активно да участва в обществения, политическия, а и културния живот. Светият синод на Българската православна църква и някои негови представители правят опити за нови намеси и през ХХІ в., които изглеждат по-скоро комични: филмът „Последното изкушение на Христос” на Скорсезе (по романа на Н. Казандзакис, отлъчен от Гръцката православна църква) бе свален от програмата на БНТ (2002). Този случай, както и другите, предизвика доста коментари в медиите. Защитата на решението е аргументирана по интересен начин в текст на Г. Тодоров „Последните изкушения на Казандзакис”[1]. Филмът (и романът) „Шифърът на Леонардо” бяха обявени за еретични (2006) след критика от Рим. Отменена бе постановка на Иван Добчев по разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус” в Драматичния театър „Н. О. Масалитинов” в Пловдив заради възражение на владиката Николай (2007)[2], осъден бе концерт на Мадона (2009), София прайд (2014 и др.), изложба на художника Калоян Илиев-Кокимото (2014)[3], практикуването на йога (2015) и пр.[4]

Повечето от тези намеси, а списъкът сигурно може да бъде продължен, и особено аргументациите им изглеждат по-скоро от дискусионни от религиозна гледна точка и неадекватни – от светска. Зад заявеното желание да се опази паството от изкушенията прозира воля за власт, постоянен мотив за поведението на институционалните религии, особено когато са толерирани от светските управници.

 

[1] Вж. http://synpress-classic.dveri.bg/03-2002/03-08.html

[2] Вж. Вандов, Н. Замириса на Средновековие… – Култура, Брой 36 (2475), 26 октомври 2007. Вж. и писмо на Ив. Добчев – Лазар и Иисус и Пловдивският владика – І, Култура – Брой 39 (2478), 16 ноември 2007.

[3] Вж. публикация в Offnews.bg: „Варненската епархия забрани изложба със свещеници“.

[4] За една православна фундаменталистка гледна точка към историята вж. Аретов, Н. За една „христоцентрична” ревизия на колективната национална памет. – Литературен вестник, № 41-42, 17-31 дек. 2014.