Сбогуване с вчерашна омраза

от -
348

 

Георги Парушев е ромски писател, носител на национални награди за поезия, съставител е на първата в България “Антология на ромската поезия. Главен редактор е на ромското списание “Житан”. Двете му поетични книги – “Ще дойде песен” и “Лудница за цигани”, са преведени на руски, английски, френски и ромски език.

 

По стечение на обстоятелствата три години живях в Норвегия. И внезапно, изведнъж, като зъбобол ме стисна носталгията. Пренебрегвайки безпроблемното си живеене в тази добре скроена скандинавска държава дойдох и видях настръхналата вчерашна омраза. Как се разхожда необезпокоявана от никой по улиците, по автобусите, в магазините, в институциите, банките и данъчното на България. Залепнала е в очите на  безцеремонен мошеник сервитьор. Сметката е 24.65 лв, а той ми носи бележка в чинийка с бонбонче за 52 лева.

– Защо бе момче? – питам го аз.

Със свръх самочувствие на простак ми отговори:

– А бе циганин, като нямаш пари, защо влизаш в ресторант?

Притиснат от погледите на двама яки бандюги, представящи се за охрана ме принудиха да платя  кражбата им.

Влизам в банка ДСК да внеса поредната вноска на кредита, който съпругата ми дължи. Тегля номер от автомата и си чакам реда.

И изневиделица с физиономия на алкохолик охранител ме пита:

– Какво правиш ти тука?

– Ами оглеждам банката, имам намерения да я купя – пошегувах се аз.

Сграбчи ме за раменете и ми завлече към изхода. Посетителите, които видяха, че имам номер и чинно си чакам реда с  необяснимо пренебрежение ме гледаха.  Убедени са, че съм страшен обирджия на банки. Няма милост болната  мнителност на вечно честните и почтени български граждани. Разбира се, че не си оставих магарето в калта. Този ненормалник като разбра, че ще го дам под съд и ще настоявам да го изгонят от работа, ми се извини като  умилкващ се уличен помияр.

Познавам арогантността на гавазите, но не съм очаквал, че ще доминират в днешната перверзна действителност.

И понеже пенсията ми е толкова, колкото да си купя четири стека цигари „Виктори”, реших да работя като охранител в Студентски град. И за три месеца се потвърди възмущението на обществени кръгове за него. Черно на бяло отразено в българските вестници. С очите си видях  наркомани и сексуално извратени младежи студенти. С изпразнени погледи и настръхнали консуматори как си личи, че са деца на новоселски и градски богаташи. Всяка нощ носеха маркови питиета и скъпа луксозна храна.

Задължението ми като охранител е да поискам пропуска на всеки студент и да записвам имената на гостите им. В ранните сутрини и късните вечери, когато потока от студенти намалее жадно четях книги от български автори. И една късна вечер студент трети курс медицина, яко пийнал ми заповяда да съм му намерил проститутка. И то веднага! Заплаших го, че ще се оплача на управата на общежитието, а той ми се закани, че утре нямало да ме има. И след няколко нощи, мокър от есенния дъжд застана пред стъклената преграда и закрещя:

– Дядка кво четеш бе?

Отговорих му: – „Физика на тъгата”.

– А бе ти си луд бе дядка! Как може да си затормозяваш мозъка с тези тъпотии?

Капките от дъжда се стичаха по пияната   му физиономия  и се престорих с кимване, че съм съгласен. Нямаше никакъв смисъл да го убеждавам, колко е полезно четенето. Аз презирам фалшивите обобщения. Но всяка вечер част от тези млади хора ме подтикваха да си представя бъдещето. Колко ли не културни, перверзни и съмнително некомпетентни лекари ще лекуват българската нация?

От както живея в София обичам да се разхождам около софийския университет. Сядам на пейка до японските вишни пред народната библиотека. Пуша цигара и ако слънцето грее, внезапно душата ми се изпълва с надежда… И един след обяд до Народното Събрание в градинката до паметника на „Св. Климент Охридски” видях депутата от АТАКА Павел Шопов. Заговорих го и шеговито му казах:

– Как сте господин Шопов, още ли не сте убедени, че България е и на ромите?

Като озверял ми изкрещя:

– Не е на циганите, тя е на всички, които са българи. И вие  нямате друг изход освен да спазвате нашите традиции и закони!

– А ако са грешни и не работещи? – попитах го аз.

– Няма грешни, който не ги желае да напусне България.

– Господин Шопов, защо не въведем философията единство на многообразието.

– Няма разнообразие, има българска ценностна система. И който не се вписва в нея е враг на България! – мургавата му кожа още повече потъмня и като гаутлайтер приличащ на пес, който може да те разкъса отсече:

– А вие не се вписвате. Ясно ли ти е!

Тъпото на този спор, е че такива като Шопов овладя ли до съвършенство мизансцена, който внушава страх и ужас, не слушат аргументите на събеседника си. Този  откровен циганомразец праща всеки, който не е съгласен с мрачните му възгледи  да си стяга багажа за Терминал 2.

Да не би само този обединен „патриот” Шопов да ни внушава, че сме  диво племе? От деца сме се сблъсквали с просташки и иронични версии. Разпространявани от нахакани с необосновано самочувствие българи. И тихо шептя ни  от официалните властници. В тайна нощ през вековете промушили сме  се във висшата им цивилизация и кучето изяло от глад ръкописите на  нашата памет. И омразата на Шопов не е нищо ново. Но се изживява и за юнак. Плъзга се в пушилката на черешовото топче  и си мисли, че го припознавам за онези, с непокорните глави. Пролели кръвта си  за България…

И как да вдигнем бариерата бе Шопов, щом сте залостили цялото  ни минало?  С чоплене трохите на безцелното ни оцеляване, ще открием ли светлина в България? От рождение ни налагате да мъкнем примирение. И да не ни пука как и изкуството ни грабите. Днешното ви омразно говорене от парламента за ромите, легитимира институционалната ви безпомощност. Напомпва и насъсква болната ви мнителност и на хиляди примирени неудачници, които неграмотно ви папагалстват. Искате закон за българския език. Да го облечете в селски потури, да го оградите с плет и никой да не види миризливият ви нужник. С чуждицата тоалетна се чувствате  некомфортно, защото трябват европейски цивилизовани усилия да се подържа, не само хигиената на физиката, а и на демократичния дух. И ползвате омразата към ромите, за да прикривате малокултурието си. Шуро – баджанашкият ви  тарикатлък и арогантните ви мошеничества. И мислите си, че не се досещаме. Капсулирате България за да контролирате човешкото достойнство.

И как бе Шопов – обединени патриоти да сме ви благодарни, когато ни очерняте, за да не сме лъч от светлината. Нито песен в голямото пътуване. И не допускате, че искрите в мислите ни се възпламеняват, пред зловещото потъпкване на нашето достойнство. Толкова прахосани усилия да ви разкажем древността си, откъде сме и на къде сме се запътили. Спомените ни ги  изтривате с лава от егоизъм и презрение. И вашият гайгеров брояч на омразата не чува ехото на  свободата ни. Лъгани сте ни толкова много, но себе си не можем да излъжем. Бариерата на спецкомандната ви  методичност, на зле изостаналата ви цивилизованост и хищническия ви манталитет не можем да прескочим…!

И все встрани от правия път като наследство чуваме гласът на вашата заповед. Там горе на върха за цигани вход строго забранен. До като изкачваме пътят към познанието внезапно от склона ехидно ни изхвърляте. С вечния мотив, България щяла да стане ромска. И нашата история е вашата измислена омраза. Заприщвате я  да няма капчици докосвания с нито едно велико събитие в изграждането на нашата държава.  В кой съд  да подадем молба, за да отсъди чия е собствеността съдбата на България? Разбираме, ако ги няма правилата човекът оскотява. Но ние сме виждали красиви и интелектуални зверове. Така щастливо могат да ни  умъртвят. Помним вашият ЗЗД, как на ромите давахте 300 грама захар на месец и четвърт хляб на ден. Менгеле подари цигулки на децата да му изсвирят малка нощна музика и с усмивка ги  прати в газовата камера. Омразата ви никога не е съчувствала тъжните ни въздишки. За народна грижа расизма си пробутвате. Деформирате човешкото ни право, юрисдикцията и правото на собственост. Щом сме роми сме заплаха на вашият измислен страх…

Безпроблемно се качвам в самолета и летя. Понесъл съдбата си с песен, която  и в Норвегия ще звъни. Тази песен пята от моите пра пра деди. От майка ми, баща ми и братята ми мургави по пътищата и на моята България. Толкова много гробове,  като корени лежат в гръдта и.

Вие сте нещастници господин Шопов! И песните ни да затриете, не можете  да изтръгнете от сърцата ни волността на птицата. Бог не е докоснал пръстите ви и струните ви да звучат божествено. Жените ви не могат да танцуват като вятър понесено листо. Далеч сте от тази волност, дори когато с душите ни се веселите. След всяка веселба мирогледа си за висша раса  ни го натрапвате за цивилизован аргумент.

Напускам, не България, а заразената ви съвест със зловещия вирус  нацизъм.  Обезсмислящ живота на хиляди роми. Но и ние  се надяваме времето да роди Левски. Защото сме убедени,  ако беше жив щеше да ви изхвърли не само от времето, но  и от пространството.

А там на брега на Северно море, моята България, като сияние ще свети в душата ми. Ще я разказвам на моите внуци, за нейните пролети, слънчеви лета, шарени като фустата на баба ми есени и руйното вино налято от дядо ми, което ни топлеше през лютите зими. Ще разказвам патилата на прадядо ми-опълченеца от връх Шипка до Хаджилъка му в Ерусалим. Ще им прочета разказа „Показания на цигани рогозари и роми”: „Ние не само преди, ами и сега продължаваме да твърдим, че който ни мрази, все е сакат нещо – в главата ли, в тестикулите ли, не знаем – но можем да потвърдим със сигурност, че е сакат на тайно място” написан от моя приятел, светла му памет, Йордан Радичков.

Господа фалшификатори на българския патриотизъм, ще положа огромни усилия вашата омраза никога да не докосне душите на най-съкровената ми обич моите внуци. И никога да не се изпречи на пътя им. Пожелавам ви светло минало.