Марина Лякова: Днес социалният учен е призван да бъде активен гражданин

от -
1 632
Марина Лякова. Снимка: Светла Енчева.

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава „Миграционни изследвания“ и „Социални изследвания на пола“ в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.

Марина, ти живееш в Германия – европейската страна, в която пристигнаха най-много хора, търсещи убежище. Регистрираните за миналата година са над един милион и, макар да е вероятно част от тях да не са останали в страната, все пак става въпрос за стотици хиляди. Това променя ли по някакъв начин всекидневния ти живот? Ако да, как?

Променя всекидневния ми живот дотолкова, доколкото в част от свободното време съм доброволец и помагам на новопристигнали бежанци. Има най-различни начини, по които всеки един от нас, който желае да бъде активен, може да го направи – от сортиране на дарени стари дрехи, до уроци за изучаване на немски език или пък до придружаване на търсещите убежище в институциите, преводи на място, попълване на документи. Държавата нито има средства, нито има възможност да се погрижи за всичко. Инициативата на гражданите е изключително важна. Радостно е да виждаш колко много ентусиазирани хора са готови да отделят от времето си и от хляба си, за да помогнат. В нашето индивидуализирано до крайност общество това е изключително сгряващо усещане.

Този въпрос често ми е задаван от българските ми познати, но с негативна нотка – в смисъл, промени ли се усещането ми за сигурност, или начинът ми на живот “след Кьолн”? Специално за себе си мога да кажа, че такава промяна няма. За мен Германия продължава да бъде изключително сигурно и приятно място за живеене, в което човек може да се прибере без проблеми и след полунощ. Това не се е променило, надявам се и да не се променя.

От отдавна живееш в Германия. Била ли си дискриминирана заради това, че си чужденка?

Има съществена разлика между това, да си бил дискриминиран и да си се чувствал дискриминиран. Аз съм от поколението, което все още помни забраните за пътуване, опашките за визи пред посолствата, трудностите за получаване на разрешение за работа в чужбина. Помним разделената Европа, помним границите. И не, не ги искаме обратно!

Да определяш шансовете и правото на достъп на един човек до всякакви ресурси (образование, работа, заплащане) според националната му принадлежност за мен е дискриминация. Но това е легална дискриминация. Това е утвърдената практика на съществуване на националните държави. Дали тя е справедлива, е много сериозен въпрос и той тепърва ще става все по-остър.

Научени сме да мислим, че националната принадлежност е втъкана в индивида по рождение. Че тя е веднъж завинаги дадена и не подлежи на промяна. Че човек “си е” българин/германец/французин. Но живеем в свят, в който все повече хора сменят националността си или имат повече от една националност. Живеят в смесени бракове, възпитават децата си далеч от мястото си на раждане. За част от човечеството все повече е въпрос на избор, а не на природа какъв да бъдеш. Но докато националната принадлежност за някои е свободно решение, за повечето хора тя остава непроменима съдба. Тази исторически възникнала ограниченост на възможностите поражда стратегии за справяне, които са “игра с правилата до границите на самите правила” (по Бурдийо). “Продажбата” и “покупката” на националности не е от вчера – било то пряко – с пари в брой под формата на подкупи, било то чрез уредени бракове, било то чрез инвестиции или спортни постижения. Изграждането на граници винаги води до намирането на повече или по-малко елегантни начини за преодоляването им.

Има ли културни специфики на живота и общуването в Германия, които са те затруднявали или те затрудняват и в момента?

Дори след 18 години е трудно да се свикне с представите за дистанция и за частно пространство, доминиращи в Германия. Но със сигурност е изключително обогатяващо да общуваш с хора, които са толкова различни.

Казвала си ми, че част от хабилитационния труд, върху който работиш, е посветена на методологията. Защо, според теб, е важно как мислим миграцията?

Миграционните изследвания са място, от което е възможно да се упражнява нов поглед към социалните неравенства. Място, на което се преодолява методологическият национализъм – нерефлектираното припокриване на социалния свят, който изследваме, с границите на националната държава. В социалните науки стратификацията се анализира в пределите на нацията. Но как културният капитал на един индивид се променя, когато той мигрира? Свидетели сме на множество статусни парадокси – инженери от Източна Европа, които карат таксита в западноевропейските държави, лекари от Азия, които работят като медицински сестри, защото дипломите и квалификациите им не са признати. Но и новобогаташи от Източна Европа, които се оказват не съвсем на мястото си, когато мигрират на Запад. Парите могат да се конвертират, но хабитусите – невинаги.

Миграционните изследвания ни дават и диференциран поглед към причините за миграционните движения – образователните и експертните мобилности са съвършено различни от хуманитарната, климатичната или социалната миграция. В съвременния свят имаме оазиси на благополучие, заобиколени от широки пояси на крещяща безперспективност. Един милиард души по света живеят в абсолютна бедност, с ограничен достъп до храна и вода. Те не просто са бедни, както са били от поколения, а посредством новите медии, посредством навлизането на западни технологии и стоки, осъзнават колко са бедни, колко несправедливо и непроменимо е това.

Утопията на Модерността е, че всеки има шанс да се изкачи нагоре или да пропадне, че всеки “прави” собствения си живот, че не сме приковани в статусни и кастови ограничения. И действително, немалко хора успяват – зараждащата се средна класа в страните от Далечния Изток е пример за това. Но когато милиард души се раждат бедни и нямат никакъв шанс дори да опитат да променят това, под въпрос е поставена легитимността както на проекта на Модерността, така и на глобалния социален ред. Не е случайно, че на мнозина миграцията се привижда като реална алтернатива.

Точно чрез миграционните движения тези проблеми достигат до нас, навлизат в нашия свят, в градовете, в домовете ни. Дълго време нас, живеещите в оазисите на благополучие, “мизерията на света” не ни е интересувала особено много. Но в съвременния свят разстоянията са нещо условно. Едва ли създателите на Женевската конвенция от 1951 г. са предполагали, че някой ден жертвите на войни ще търсят убежище на другия край на света. В Германия сред подалите молба за закрила тази година има хора от… Мианма. Наивно е да смятаме, че можем да се затворим зад високи гранични зидове в една европейска „gated community“ (“оградена общност”) и да игнорираме това развитие.

За хабилитационния си труд си провела интервюта с българи, които работят или са работили в Германия. Кое от тези интервюта беше най-интересно и неочаквано за теб? Имаше ли нещо, което опроверга твои първоначални хипотези?

Имах изключителното удоволствие да проведа множество безкрайно интересни интервюта с изключителни хора – препатили, видели цял свят, постигнали невероятни неща. Всъщност, работата на терен е нещо, което много ме радва в професията ми.

По принцип изследването на българската миграция в Германия е доста маргинализирана изследователски тема. Изследователският поглед твърде често е насочен към дефицитите – към “проблемните мигранти”, към социално слабите, към теми като проституцията, спекулацията със социални помощи, безработицата. Моят изследователски фокус е точно противоположен – вниманието ми е насочено към “успешните” мигранти, към живота на висококвалифицираните мигранти. Точно чрез техните мобилни биографии може много ясно да демистифицират понятията “отиване” и “връщане”, да се покаже, че в определени исторически и социални контексти няма съдбовност, вечност и непроменливост на “заминаването”, на “напускането на България”, а има мобилност, транснационалност. Че нашето поколение има невероятния шанс да живее едновременно на много места, да има залози в различни национални полета. Точно в този контекст особено интересен е въпросът за “новите маргинални групи” – изключените от мобилността и транснационалността – неможещите да пътуват, незнаещите езици, неползващите нови комуникационни технологии, осъдените на уседналост.

В една своя статия1 обръщаш внимание, че в българския дискурс за миграцията отсъства синдикалисткото измерение, характерно за Западна Европа – а именно, че мигрантите могат да „вземат работата“ на местните хора. Защо, според теб, е така? Дали това се дължи на малкото чужденци в България (нищожното количество бежанци обаче не пречи на антибежанската реторика, дори напротив, както сама казваш в своя публикация за Marginalia), на спецификите на българския синдикализъм или на нещо друго?

Това е сложен въпрос, на който нямам достатъчно задълбочен отговор. Трябва да се погледне внимателно историята на синдикалното движение в България и “опитомяването” му по време на социалистическия период, както и след промените. Със сигурност и ограниченият обхват на икономическата миграция към България има значение. Дълго време българското общество е било емигрантско общество. Сега за първи път в историята ни има преакцентиране – България вече е и място за имиграция.

Какво друго отсъства от българския миграционен дискурс?

В българския дискурс за миграцията отсъстват много неща – не само синдикалните акценти. Но едно нещо има в изобилие – и това е усещането за катастрофичност. Миграцията в България се мисли през загубата. Емиграцията е “загуба на националния капитал” – “младите и умните заминават завинаги и няма да се върнат”, а имиграцията е “загуба на национална идентичност”, на “българщина” – “тълпи от подивели пришълци ще ни залеят”. Това схващане е не само изключително преувеличено, но и вредно, защото внушава обреченост. Реалността е по-различна – има много българи, които се връщат след обучение или работа в чужбина, започват бизнеси, създават семейства. А тези, които живеем извън страната, съвсем не сме се сбогували с България “завинаги” – ние сме в България отдалеч – било то участвайки политически и граждански, било то работейки по съвместни проекти, било то полагайки грижа за семействата си. Не харесвам катастрофическия дискурс, защото той сее омраза, а и внушава, че така или иначе сме обречени. Не сме!

Каква е перспективата пред мигрантите в България, според теб?

От всички нас – българските граждани – зависи дали идващите бежанци и мигранти ще се превърнат в заплаха, или ще имат реални шансове за интеграция и реализация в нашето общество. Как говорим за миграцията е ключово важно. Миналата седмица попаднах на коментар на статията ми, публикувана в “Маргиналия”, че хуманността има цена и че дори и Германия не е способна да прояви такава хуманност, щото да приеме всички страдащи от целия свят. Няма съмнение в това. Наистина хуманността да приемаш и да се погрижиш един милион бежанци има висока цена и не всеки може да си я позволи. Далеч нямаме ресурси да помогнем на всички, а и никой не очаква това от България. Но има една базова хуманност, която сме длъжни да проявяваме не само защото тя е безплатна, а и защото е безценна – да говорим с уважение за различните, без да поставяме под въпрос човешкото им достойнство. За съжаление в публичното пространство за бежанците често се говори с език, който е недостоен, обиден и абсолютно неприемлив.

Имат ли, според теб, дефицити миграционните политики в Германия, както и по-общо, в Европейския съюз?

Да, имат. Те не са от вчера, но покрай кризата стават видими. Европа няма обща миграционна, включително и бежанска, политика. Ние премахнахме вътрешните граници, създадохме общо европейско пространство, имаме общ пазар, обща образователна мобилност, но не се разбрахме кой, как и на каква цена ще контролира външните граници. Не се договорихме как да разпределяме идващите мигранти и бежанци. И най-важното – не се разбрахме за това, кой по какви критерии има право да бъде имигрант и кой – бежанец. В частта, в която Дъблинското споразумение свръхнатоварва с ангажименти европейските гранични държави, то е абсурдно. Още когато то е подписвано, европейските държави е трябвало да се споразумеят за квоти и за разпределение на отговорностите.

В момента няма бежанска политика, а има нещо, което бих нарекла “управляване на последиците”. Идват хора, но дали те са най-нуждаещите се? Ясно е, че в Европа нямаме ресурси да приемем всички желаещи да мигрират. Ако искаме да бъдем хуманни, трябва да създадем правила, така че най-нуждаещите се да намерят закрила – майки с деца, например, или болни и възрастни хора, представители на малцинства и дискриминирани групи (в случая със Сирия – йезиди, християни, дисиденти). Сега на практика пристигат тези, които са имали пари, за да платят на каналджиите и тези, които са достатъно здрави, за да прекосят Средиземноморието. Това не е хуманитарна политика, това е произвол.

За всички тези дефекти се говори от години, но разговорите остават в тесни научни и експертни кръгове. Ограничеността на реалното влияние на експертното знание върху политическите решения е сериозен проблем и тя съвсем не се ограничава само до бежанския въпрос.

Колкото до Германия – ако не беше приела бежанците, същите тези критикари, които днес твърдят, че Меркел е мекушава и наивна, щяха да я обвинят в коравосърдечност, а германците – в липса на европейска солидарност. И щяха да вещаят края на ЕС, както правят и сега, но по други причини. Да водиш пропагандни войни е лесно. Трудно е да решаваш реални проблеми.

Жестът на Германия да приеме един милион бежанци на практика помага и на граничните държави. Добре е критиците на Меркел в България да се замислят за това. Ако Германия беше затворила границите, къде щяха да отидат търсещите убежище хора? Германия по силата на никакъв документ не е задължена да приеме тези бежанци. Това е безпрецедентен хуманитарен жест на немските данъкоплатци, които изнасят тежестта. Проблемът обаче е и комуникационен – този жест прозвуча като “всички са добре дошли”. Това далеч не е така. Германия няма възможност да помогне на всички и това трябваше ясно да се каже. Не биваше да се създават нереалистични очаквания. Немското правителство взе политическото решение за този жест с очакването, че всички европейски държави, а не само Австрия, Холандия и Швеция, ще бъдат солидарни с Гърция, на чиято територия пристигат търсещите убежище. До момента това очакване не се оправдава, а прогнозите не са оптимистични. Дори и да е против въвеждането на вътрешноевропейски граничен контрол, Германия може да се окаже принудена на такъв ход. Грешка е, че в страната все още има хора, които нямат право на убежище, но не могат да бъдат екстрадирани, защото няма договор за приемане с държавите на произход.

Но въпреки всички технологически грешки, принципът на хуманността не е и не може да бъде погрешен.

Освен с миграция, занимавала си се и със социални изследвания на пола (gender studies). Какво те насочи натам?

Социологическият интерес към всички онези зони, които се считат за естествена даденост, за природно детерминирани. Интересът към социалното конструиране на природното. Човешкото тяло е не просто материя. Ние обживяваме социално тази материя – държим се, обличаме се, грижим се за тялото си, храним се, правим любов по определени социално утвърдени начини. А понякога ги поставяме и под въпрос.

Веднъж спомена, че искаш следващата ти изследователска тема да е ейджизма (изследвания на възрастните хора). Какво провокира интереса ти към тази проблематика?

Една реплика на един от възрастните хора, които интервюирах в България – “ние сме изпята песен”. Това е човек, обиколил света, видял с очите си места, на които много малко хора са стъпвали. Кое го е докарало до там да нарича себе си “изпята песен”? Със сигурност не е материалният стандарт. За мен това беше шокиращо преживяване. Не искам някой ден да възприемам себе си по този начин. Не искам да живеем в общество, което ще ни кара да мислим за себе си като “изпито вино”, “бита карта”, “прецъфтяла гергина” и “стара чанта”. Остаряването е биологически процес и поне за момента не е възможно той да бъде спрян. Но отношението ни към старостта, към остаряването, е социално произведено. Социалното конструиране на старостта е темата, по която смятам да работя в следващите години.

Може ли адекватно да се преведат на немски изрази като „изпята песен“ и „бита карта“? По-общо, възрастните хора в Германия по радикално различен начин ли приемат старостта от българите, които си интервюирала?

Във всеки език има такива фрази, разбира се. Възрастовата дискриминация съвсем не е българско откритие. Но в Германия възрастните хора имат много по-малко причини да се чувстват “бити карти”. Днешното поколение германски пенсионери живее при изключително висок материален стандарт – то вероятно ще е последното, което ще има тази привилегия. Но не е само материалният стандарт – тук от десетилетия обществото прави много за хората на всички възрасти. Преди 20 години, когато за първи път прекрачих прага на немски университет, много ме впечатли, че има университетски курсове за възрастни – “следване за пенсионери”, “следване за хора над 50”. Днес възможностите са още повече. Отделно от академичния живот, има групи за прекарване на свободното време: колоездене, плуване, екскурзии, музика, дори дискотеки за възрастни.

Какво друго искаш да кажеш в това интервю, за което не съм те попитала?

Бих искала да кажа няколко думи за недоверието в експертността, което забелязвам, че се шири в българското публично пространство. Освен че всички разбираме от футбол и волейбол и сме готови да подредим националните отбори по-добре от треньорите им, със замах започнахме да подреждаме и учебниците по история и по литература. Даваме акъл как да ремонтираме военните самолети, знаем най-добре кои ваксини са вредни и кои – не, как да решим конфликтите в Сирия, а и колко лоша е политиката на Меркел.

Разбира се, че всеки има право на мнение и на свободното му артикулиране, но много ценно качество е способността да се вслушваме в преценките на хора, които са специалисти в области, в които ние нямаме експертиза. Все по-отчетливото публично надвикване и черногледство е израз на профанизиране на дебатите и на недоверие към експертното знание.

За това обаче не са виновни само медиите, които във функцията си на “gatekeepers“ (“пазачи на входа”) имат властта да дават гласност на определени експертни оценки и да изключват от достъп други. Отговорност носи академията – за съвсем не безпроблемния начин, по който се номинират експертите днес в България, за нарояването на университети и учени със съмнителни академични достойнства и нива на експертност. Отговорността е и на самите експерти.

Днес социалният учен повече от всякога е призван да бъде не просто академична фигура, но и активен гражданин, да взима думата и да участва в обществените дебати, а не да ги гледа пренебрежително от високата кула на академичното познание. За да използвам прекрасните фигури от есето на Алфред Шютц “Добре информираният гражданин”, ако социалните учени не са активни “експерти”, все по-често думата в публичните дебати ще бъде взимана от “човека от улицата”.

1 Дебатът за миграционните движения към България – измерения на чуждостта днес. В: По стъпките на другия. Сборник в чест на Майя Грекова. Издателство „Просвета“, София, 2014, сс 32-52.