Нейсе, бай Ганьо, запуши я

от -
2 116
„Ти ли я свърши, бай Ганьо? Нейсе запуши я!" (Надпис под карикатурата "Бай Ганьо убива автора си" на Илия Бешков)

На 8 юни тази година в София бе осветен паметник на Цар Самуил. По повод на това събитие в общественото пространство избухна разгорещен спор. Спорът не беше за това дали да има или да няма в Столицата паметник на българския владетел, когото всички почитаме. За това всички бяхме единодушно „за”. Нещо повече, беше възпламенена болната тема за това, че столичното градско пространство е пренаситено със символи на руско и съветско присъствие, като кулминацията на това присъствие е одиозният за мнозина паметник на Съветската армия.

Спорът не беше толкова и за естетическите му достойнства, макар че се изказаха мнения на одобрение и неодобрение. Дали харесваш паметника или не, е въпрос на индивидуален вкус и е естествено мненията да се разделят. Някои изразиха своите несъгласия с представената историческа символика и особено с изобразената на фибулата на плаща звезда от Вергина, за която, както подчерта Иван Петрински във вестник „Сега“, се води лют спор между Гърция и Република Македония. Надявам се читателите да се съгласят, че закодираните символи са важни от гледна точка на историческата достоверност и политическите отношения и могат да удовлетворят или да раздразнят окото на специалистите и политиците, макар че, в същото време, широката публика се интересува от общото изображение и въздействие на поставената на пиедестал скулптурна фигура.

Главният сблъсък на мнения беше за мястото, което беше определено за поставянето на паметника от служебното правителство на Георги Близнашки, и за начина, по който той се вписва в заобикалящата го градска среда. (По този въпрос аз съм сред решителните опоненти.)

В този текст обаче нямам намерение да обсъждам доводите „за” и „против” по същество. Мисля, че никак не е маловажно да се обърне внимание на това – как се водеше закъснялата дискусия. В нея се включиха няколко души, които с ярост се нахвърлиха върху всеки несъгласен с урбанизационното решение и с естетическите и символните достойнства на паметника:

  • Директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров (цитирам по „Дневник” от 8 юни 2015 г.): „Много хора, когато разберат, че ще дискутират с мен, отказват, сигурно се боят да не ги нарека „задници“, но аз в това студио няма да ги нарека „задници“, макар че напълно заслужават… Това са обикновено деца. Това са прочутите соросоиди, деца на средната комунистическа номенклатура… Тъкмо се готвеха да умрат от глад, когато чичко Сорос им подаде ръка“.

И така, тези, които сме заявили някакво несъгласие във връзка с поставянето на паметника на Цар Самуил, сме деца на средната комунистическа номенклатура, задници и соросоиди. Тук му е мястото да кажа, че се познавам и съм имал добро сътрудничество с Джордж Сорос, и сега, когато се връщам назад в своето минало, си давам сметка, че това познанство и сътрудничество ме е обогатило. Не материално – преди седем-осем години ми се наложи в тогавашното ромско предаване „Чае шукарие” по телевизия „Скат” с водещ Найден Рангелов да дам пълна информация за своето материално състояние и нямам намерение да се повтарям.

  • Евродепутатът Ангел Джамбазки, наричайки в сайта „Лентата“ Ивайло Дичев, Стефан Попов и всички, които имаме каквито и да е възражения по отношение поставянето на паметника, „ментални изроди”, заключава: „Менталните изроди“ се дразнят от всичко национално. От всичко българско. От всичко, което би могло дори да напомня за величаво и славно минало (…) Пречи им това, че се поставя паметник на Цар Самуил. И на Дичев, и на Попов, и на останалите „интелектуалци“. На “Отворено общество“. Тези хора не желаят нито в София, нито където и да било из България да се поставят паметници и паметни знаци, свързани с националната история и достойнство. (…) Те са против всичко национално. Менталните изроди често са отрочета на комунистическата номенклатура, днес яростни грантови хрантутници и трубадури.”

И така, според Джамбазки, сме ментални изроди, грантови хрантутници и, кой знае защо, трубадури.

  • Калин Руменов във вестник „Новинар“, в статия, озаглавена „Копелетата на Сорос“, пише: „Копелетата на Сорос не са ви братя и сестри. Запомнете го завинаги или го издълбайте на камък и подпрете с него входната врата. (…) Охолството ги прави нещо повече от останалите, позволява им да се държат сякаш всичко им е позволено. Не просто да нарушават обичайните правила – да се натряскат като задници с нещо безсрамно скъпо, да вършат безсрамни подвизи с порядъчни безсрамници, да подкарат 300 коня и да ги размажат в бетонна стена, да оцелеят някак, да се поизтупат и утре да поръчат със 100 грама и 100 коня повече. Това е меню за новобогаташи, банално и прекалено евтино. (…) Знаят, че ви вбесяват, но всичко им е позволено – знаете ли кой е баща ни, колко пари има и в кое посолство има връзки. Знаем, разбира се, но не знаем коя е майка ви. Коя жена роди такива копелета – не искаме да я пожелаваме, искаме само да я оплачем. Искаме да й дадем обет, че няма да отворим вратата, когато блудните копелета се завърнат от глад. (…) Те си изработиха своето родово проклятие и не му пречете то да ги настигне. Не им прощавайте, защото не търсят прошка, а само поредния бял хляб.“
  • А ето и Мартин Карбовски в сайта „Лентата“: „Абе защо, мамка ви, имате нещо против паметника на Самуил? Кой ви плаща за това или ви е ухапала бясната муха? Защо, мамка ви, всеки ден правите анти-български неща и изказвате анти-мнения  на човешката, житейската и математическа логика? Защо зомбирате света ни, така малък и крехък, съсипан от свои и чужди? Защо в България сте от турците по-турци, от американците по-янки и от педалите по-криви? Майките ви български ли са или са произведени от Нестле? Коя корпоративна кучка ви роди, че изоставихте приличието да не плювате по всичко, което е безценно и надписано от историята?“

Спомням си как през 2004 г. попаднах в предаване на „Дарик радио“, водено от Мартин Карбовски, на фаталната тема „Какво стана с парите за циганите?“. Както и трябваше да се очаква, той още с първите си думи премина допустимата черта. Аз обаче се бях подготвил. Търпях известно време, но после извадих от джоба на сакото си „Бай Ганьо“ и започнах да чета. В книгата си съм отбелязал няколкото пасажа, които прочетох тогава пред микрофона.

В първия от тях Бай Ганьо в компанията на Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина дава наставления на Гуньо Адвокатина как да напише уводната на техния нов вестник „Народно величие“:

„(…) Па сетне тури един калай на опозицията. Кажи там: Онези предатели, онези…

– Предатели остаря вече, да турим мерзавци – поправя Гуньо.

– Е добре, тури мерзавци. Па да не забравиш да туриш и фаталния за българския народ. Дявол да я вземе, много ми харесва тази дума „фаталния“! Като кажа така ф…ф…фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата…Страшно ми харесва!

– А пък мен най ми харесва, като напопържам някого – изтърси чистосърдечно Данко Харсъзина, – отлеква ми нам как на душата!

– Ашколсун бе, Харсъз, да живейш – провиква се бай Ганьо и потупва Данко по рамото. (…)“

Когато Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина излизат, бай Ганьо започва да пише антрефиле:

„И почва се писането… „Научаваме се, че…“, пише бай Ганьо и излага върху един бял лист хартия такива черни хули за своя съсед, за каквито не само че не се е „научавал“ някой път, но нито на сън му са минали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тази дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко със светнали от мастиката очи поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата:

– Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спирай, пред нищо! Блъскааай!“

Карбовски необяснимо за мене не ме спря (може би се беше стъписал). Даже ме остави да попитам в заключение: „Че днес в нашата журналистика има байганьовци, се вижда от всички, но къде са алековците?“

Тогава той внезапно викна пред микрофона: „Аз какво чакам всъщност? Защо слушам всичко това? Защо не спирам това предаване? Спрете предаването!“

„Това е Ваше право“ – казах аз, събрах си мълчаливо нещата и си тръгнах. Още чувам гласа му да кънти зад гърба ми: „Ти на колене ще пълзиш, за да влезеш в това радио!“

Много често чувам да се казва, че бай Ганьо е събирателен образ за нас, българите, че всеки от нас носи по някоя негова черта. Нищо подобно. Наред с бай Ганьо и тогава, и сега живее и Алеко. Той също е българин. Описвайки своя герой, Алеко разкрива пред нас и своя образ. Кажете ми има ли поне една черта на бай Ганьо, която да се носи от Алеко и обратното – бай Ганьо не притежава нито една от чертите на своя автор. Това са два коренно различни културни модела. Не мога да се удържа да не спомена, че Алеко е бил първият решителен противник у нас на словото на омразата.

Както това е характерно за всяко общество, и през нашето минават не една разделителни линии. За мене от Освобождението и досега разделението Алеко – бай Ганьо е основното. То предопределя нашия живот през всичките тези години.

С тревога трябва да виждаме, че днес бай Ганьо е навсякъде. Той е журналист. Той е историк. Той е министър, който нарича част от гражданите на България „скотове“. Той е депутат, който дамгосва ромите от трибуната на парламента, провиквайки се патетично, без никой да го спре, че те са „популация“, че голяма част от тях са „човекоподобни“, а ромските жени са „разгонени кучки“. Той е политик, който ни обяснява колко добре всъщност се разбират с бай Ганьо. Бай Ганьо днес не носи в дисагите си мускали с розово масло. Той има в багажника на колата си зидарска мистрия, за да строи бутафорни крепости, унищожавайки историческото ни наследство, с което  всички се гордеем. Той е… – продължи сам по-нататък, любезни читателю.

Наскоро научих, че преди няколко седмици в луксозния комплекс на брега на морето  „Марина“, притежание на братя Диневи, се е състояла церемония по връчването на награди за телевизионни журналисти „Свети Влас“. В журито са били Ивайло Знеполски – председател и членове – Копринка Червенкова, Стефан Димитров, Павел Васев и Любен Дилов – син. Мартин Карбовски е получил Голямата награда и 7500 лева.