Нежеланата и канонична еротика – от Вазов до Хайтов

от -
1 355
Николай Аретов. Снимка: Личен архив.

Професор Аретов, пикантни литографии от 19-ти век възбудиха читателския интерес. Възникнаха въпроси как не/възприемаме еротиката в европейското и българското изобразителното изкуство и литература. Какви са навиците ни да четем? Деформирани ли сме от комунизма, който 45 години ни „инструктира“ какви читатели да бъдем, какво изкуство да харесваме?

Със сигурност по-старите поколения сме „деформирани” (може би дори „формирани”) от „комунизма” възприематели. Но и не само от него, а и от други традиции, на първо място от православието, което на повърхността смятахме за неактуално, а други, не по-малко повърхностно, смятат за нещо изконно, нещо което е вкоренено дълбоко в нас. От друга страна, представите ни за „комунизма” понякога са доста лековати и не отчитат неговата динамика. Като идеология комунизмът настоява за свобода, включително за свободна любов, за отхвърляне на буржоазните (експлоататорските) институции, сред които е не само държавата, но и брака. Дори „природата” трябва да бъде овладяна и победена. И в първите години след Октомврийската революция сякаш се опитва да реализира тези си идеи, включително и в изкуството (някакви следи от това могат да се открият у Исак Бабел, Андрей Платонов), след това, доста бързо прави обратен завой и се връща към много от отхвърлените консервативни ценности (държавата, патриотизма, брака, родителите, социалните йерархии).

Питам се дали целомъдрието на соцлитературата не е увредила необратимо рецепцията на поколението, което дори в университета беше задължено да поглъща нейните художествени образци?

В някакъв момент литературата на социалистическия реализъм става „целомъдрена”, а образованието и институциите внушават универсалността на подобно разбиране. Само че аналогични процеси текат и другаде, включително и в САЩ, където например има строги изисквания за това какво може да се показва във филмите. Доста са забавни, съчетани с опитите за заобикалянето им. Спомням си някаква публикация на снимки от филми, на които се появяват персонажи в странни пози, принудени да се съобразяват с изискването, че ако се показват мъж и жена в легло, единият трябва непременно да е стъпил с единия си крак на пода. Да припомня и това, че писатели, които днес стоят сравнително високо в йерархията на литературата, са съдени за порнография (Хенри Милър в началото на 60-те).

Къде са постмодерните граници, отвъд които еротиката става порнография? Може ли българският вкус да интериоризира световните образци без това да стимулира неадекватното прехвърляне с днешна дата на „вини“ на писателите ни от миналия век за излишна свенливост и дискриминация на джендър правата?

Случаите са много и различни. Не бих поставил Х. Милър до Джеймс Джойс, един също забраняван автор. (Забраняваните автори са крайно интересна тема, но да не се отклонявам.) Подобни изравнявания са особено любими на критиците на „постмодернизма”, които знаят кои са ценностите и разпалено ги бранят от посегателства. Една примамлива и, впрочем, доста изгодна роля.

Но дори тези, на които всичко е ясно, се затрудняват пред платна като „Произходът на света” от Гюстав Курбе. Името на художника (да оставим настрани качеството на изображението) някак не им позволява да го отхвърлят лека ръка, дори и ако се игнорира сериозното (бих казал философско) послание. Забраните върху еротиката водят до един интересен феномен, който май е и конкретният повод на днешния ни разговор – промъкването на еротиката в творби с подчертано правилни идеологически послания (най-често патриотични, но и социални). Представянето на изнасилване може да бъде отхвърлено като нежелана еротика, но когато чрез него се изобличава врагът, то става не просто приемливо, а и канонично. Има го на много места – от Вазов до Хайтов, а в една крайна степен – и в автори като Христо Стоянов („Скритият живот на една помакиня“, „Рязаният поп“ и пр.) Интересен е въпросът как подобни текстове и изображения се възприемат от публиката, какво стимулира интереса към тях. Явление от същия тип, може би не толкова пикантно, е проникването на голото (или частично разголеното) женско тяло в църковната по тематика живопис – Мария Магдалина, различни мъченици, грешници в Ада, пък понякога и Богородица. Нещо подобно предлагат и историческите сюжети. От типа на отвличането на сабинянките или клането в Хиос (Дьолакроа). Подобни сюжети, особено от по-ново време (например свързани с Балканските войни), пораждат друг проблем – те присъстват в културата (и пропагандата) и на двете страни. Своите обаче се обявяват за ценност, а чуждите се игнорират. Преди време Йорданка Бибина показа подобни аналогии в българската и турската патриотична живопис от началото на ХХ в.

„Интеоризирането” на високите чужди образци е сложен процес, който има различни пластове, а и протича по различен начин в различните поколения. Официалното възприемане на значими чужди авторитети може да се съчетае с неизказани, дори не напълно осъзнати възражения в някакви по-дълбоки пластове на съзнанието на възприемателя. От друга страна, чуждите авторитети често са подлагани на критики, изказвани от по-нови (чужди) авторитети, включително и от феминизма.

 

Въпросите зададе

Юлиана Методиева