„Трябват“ ли на образователната ни система различните деца?

от -
3 901
Изображение: CC-BY 4getfoo

Образователната система, като всичко останало в социалния свят, се състои от действията на хората, които са включени в нея. Тези действия обаче са свързани с определени закономерности. Затова е по-вероятно участващите в дадена система да правят по-скоро едни неща, отколкото други. Както и – едни неща типично да се увенчават с успех, а други – с неуспех.

„Лошият“ учител

Повод за тези теоретични разсъждения е една съвсем практическа история. Тъкмо участвах в подготвянето на дискусия на „Маргиналия“ за гражданското образование и до мен пристигна информация за герой от публикацията ми „Емоционалната интелигентност по кой предмет се учи?“. Става дума за младия начален учител, в чийто клас има бежанче и аутистче, което е обсебено от него. Преподавателят прави всичко по силите си учениците му са са толерантни. В резултат момиче от класа се премята през глава, за да отвлече вниманието на аутистчето от бежанчето.

Можете ли да предположите какво се случва днес с този вдъхновяващ учител? Понижен е във възпитател. („Възпитател“ ще рече, че вече не преподава в клас, а само помага на децата в занималнята. Понижението не се отразява на заплатата, но е статусно.) Защо? Защото в класа му има бежанче и аутистче. И дете на клошарка, впрочем.

Докато той възпитавал у учениците си толерантност и умения за общуване с деца, които по един или друг начин са различни от мнозинството, някои родители се дразнели, че наследниците им имат „такива“ съученици. Чашата преляла, когато „детето на клошарката“ заразило съученици с въшки. (Все едно в училище въшлясването не е обичайно явление; въшките дори се ползват със статут на валута сред учениците.) Някои родители си преместили децата в други класове, за да не спъват различните деца образованието им и те да могат да постигнат по-високи резултати.

Получил се омагьосан кръг – на външното оценяване в края на 4 клас резултатите на неговия клас били по-ниски от тези на останалите. При записването на първокласници за новата учебна година на родителите било услужливо намеквано да не пускат децата си в класа на този учител, защото при него имало „проблеми“. После лесно бил понижен във възпитател с формалните основания – постигнал е слаби резултати, родителите не искат да записват децата си при него.

И всичко това, защото не е поискал да се отърве от бежанчето, аутистчето и детето на клошарката. Въпреки че децата-бежанци, които изобщо ходят на училище в България, се броят на пръсти, по новия Закон за предучилищното и училищното образование децата със специални образователни потребности трябва да се интегрират в „нормалните“ училища, а една майка може да е клошарка, но праща детето си на училище, макар за всички да е по-лесно то да рови с нея по кофите. И въпреки че са единици младите хора, особено пък мъже, които искат да бъдат трайно учители заради призванието, напук на ниските заплати и смазващата среда.

Добрата“ учителка

Нека сега си представим обратната ситуация, отново чрез една действителна история.

Тя е учителка по пеене в столична детска градина. На достолепна възраст и с още по-достолепен авторитет – професор, ръководител на детски хорове, получила множество награди. В работата си с малчуганите определено постига високи резултати.

Учителката преподава в обикновена детска градина – без музикален или друг профил. В градината постъпва момченце на около четири години и половина. То без затруднение разпознава двуцифрени числа, но има говорни затруднения. Проговорило е доста късно и още се изразява сравнително „бебешки“, не му се разбира много. Но постепенно напредва, ходи и на логопед.

Детето тръгва на градината с огромно желание. По пеене получава домашно – да разучи песничка. Макар никога да не е изявявало желание да пее, сега се старае – репетира толкова, колкото може.

След следващия час по пеене детето е в криза и вече не иска да ходи на градина. Защо? Ами след като представя, каквото е научило от песничката, учителката заявява пред цялата група:

– За какво си ми ти? Не можеш да говориш, не можеш да пееш. Ти не ми трябваш!

Да, то не ѝ трябва – няма да може да го включи в хора си, да го разнася по концерти и да го пише в дебелата си биография.

Ето как тази прехвалена и образцова преподавателка демонстрира образцов пример как се пречупва един 4-годишен човек. За което никой няма да я санкционира – напротив, тя ще продължава да трупа награди и похвали.

Какво се случва после, също е много интересно. За да успокои детето, основната му учителка предлага: „добре, вече няма да влизаш в часовете по пеене, вместо това ще се занимаваш с мен по български“. В резултат момченцето емоционално се вкопчва в нея.

От една страна, тя постъпва така от добро сърце и печели доверието и обичта на травматизираното след часа по пеене дете. От друга страна, с действието си не разрешава проблема, а го „бетонира“. Хлапето с говорни проблеми няма да влиза в час по пеене – и то ще е доволно, и професорката. Че спори ли се със светило? Какво ще стане обаче с отношението на детето към пеенето занапред? Как ще се справя то с часовете по музика в училище? Няма ли да се задълбочат говорните му проблеми, ако му е показано, че е негодно, щом не може да говори добре?

И – още по-важен въпрос – какво ще стане, ако и в училище някой учител каже „това дете не ми трябва, то влошава резултатите ми“?

Ситуацията общо взето се нормализира след изричното настояване на майката синът ѝ да влиза в часовете по пеене. Професорката се примирява. Ала последиците от травмата на детето, на което в прав текст е казано, че не може и е ненужно, тепърва ще проличават.

Такава е системата“

Тези две истории могат да се интерпретират поне по два начина.

Първият начин е да ги видим като проблеми на отделни личности. Вдъхновеният учител неконформист, който става жертва на дискриминационно настроени родители и недоброжелателни колеги. Самозабравилата се професорка, която се интересува само от детските си хорове и постиженията си, а не от крехките детски душици.

От друга страна обаче, тези случаи разкриват далеч по-дълбоки – системни – проблеми. Например немаловажен аспект от образователната ни система са делегираните бюджети и така нареченият принцип „парите следват ученика“. В тези условия училищата трябва да се борят, за да имат достатъчно ученици. Конкуренцията е дори не само между училищата, а и между класовете в рамките на едно и също училище. Присъствието на „нежелани“ типове ученици обаче води до отлив от „желаните“.

Кои са „нежеланите“ ученици? Ромчета, „СОП-чета“ (както се казва на децата със специални образователни потребности), бежанчета, крайно бедни и социално изключени деца… Много училища успяват на практика да се „отърват“ от ромчетата с привидно съвсем формално основание – даването на по-голям шанс за записване на децата, които живеят наблизо. Така ромските деца остават изолирани в училищата в близост до гетата, което допълнително ги сегрегира. За отърваването от останалите „нежелани“ се прилагат по-изтънчени методи. Тук родители, учители и училищни ръководства влизат в забележителна симбиоза. Родителите не искат „различните“ да им „дърпат децата назад“ и да им поставят под въпрос стереотипите, учителите и училищните ръководства искат високи резултати, каквито по-трудно се постигат, ако примерно имаш аутистче в класа, което редовно прави кризи в час.

Потребността непременно да се постигат високи резултати е друг важен аспект на образователната система. Училищата се оценяват практически единствено по този признак, а също и учителите. С въвеждането на системата за атестация на преподавателите този принцип съвсем ще се формализира. В портфолиото на учителите няма да пише дали умеят да работят с „различни“ деца, дали създават толерантна, или дискриминационна атмосфера в час, дали вдъхновяват учениците, или разчитат на страх и санкции. Един учител нищо няма да получи, ако е спасил деца от отпадане от училище, ако е научил да четат хора, които без усилията му биха останали неграмотни, ако успява да не допуска омраза и тормоз в класовете си. А е много по-трудно да направиш от слаби ученици средни, отколкото от добри – отлични, както се показва и в статията на Боян Захариев, публикувана в „Маргиналия“, „Защо ромските деца имат нисък успех в училище?“. Високите резултати на децата са всъщност най-важни за родителите – те гарантират, че детето им ще може да отиде в „елитна“ гимназия, после и в университет. Те, накратко, са условие за бъдещето на децата им.

Всичко това е парадоксално, защото

стимулите трябва да са там, където са проблемите

Образованието ни няма проблем с високите постижения. Български ученици продължават да печелят престижни международни състезания. Но образованието ни има сериозни проблеми с общите ниски резултати, неграмотността – и функционална, и най-обикновена, отпадането от училище, интегриране на деца от малцинства и деца с образователни особености. Ала вместо да решава тези проблеми, то систематично ги задълбочава. Образованието ни става все по-елитарно. Образователната система „изплюва“ именно тези учители, които се опитват да разрешават най-тежките ѝ проблеми.

В детските градини, особено в софийските, поради техния недостиг, борбата за деца не е толкова голяма. Но механизмите за отърваване от „нежеланите“ деца са аналогични, защото детските градини са вход към училище и защото възпроизвеждат проблемите както на цялостната образователна система, така и на обществото. Ето защо не е изключение родители и ръководството на детска градина да се съюзят за прогонването на тригодишно ромско дете например.

От друга страна,

системата се прави от хора и пак хора могат да я променят

Има учители, които смятат за своя мисия да работят с най-“трудните“ деца и да се борят срещу предразсъдъците, дори с риск да бъдат понижени във възпитатели. Намират се и училищни ръководства, които не са дискриминационно настроени. Преди време директорка на столично училище в близост до кв. „Факултета“ ми каза: „Имам ромски деца в училище, които не бих разменила и за десет българчета.“ Тя споделяше с гордост колко от учениците ѝ с ромски произход ще се дипломират. Има дори родители, които настояват да не се гонят от детските градини и класовете, в които учат децата им, ромчета и деца със специални образователни потребности. И понякога побеждават.

Още по-важно е, че законите, наредбите и критериите за оценяване също се пишат от хора. И колкото и трудно да се променят, те все пак не са неизменни. За съжаление, това трудно ще стане без граждански натиск, а голяма част от гражданите са същите тези хора, които с готовност възпроизвеждат сегрегацията и неравенството.

Най-важното е образователната система някак да „схване“, че

не децата „трябват“ на образованието, а то на тях

Изразът „ти не ми трябваш“, казан на 4-годишното дете, което не може да пее, обобщава позицията на системата към „различните“ деца. Те не ѝ „трябват“, те ѝ пречат.

Безкрайно порочна е обаче самата идея хората да „трябват“ на институциите, а не институциите да трябват на хората. Когато тези хора са деца, идеята е вече чудовищна. Така образователната система признава, че хората, към които е насочена, не са нейна цел, а единствено условие за функционирането ѝ. А образованието е не просто необходимо за децата – то е тяхно основно човешко право.

Животът на включените в образователната система не приключва с излизането от нея. Резултатът от месомелачката, която казва на „излишните“, че не ѝ трябват, е все повече неграмотни, социално изключени, душевно прекършени и потенциално озлобени хора в обществото ни. Това неизбежно ще води до все по-сериозни конфликти. Дотогава, докато образованието ни се се сети за основната си мисия.