Още веднъж за четенето и неговия престиж

от -
1 260
Снимка: Светла Енчева.

Почувствах се провокиран от поредния списък от „книги, които трябва да прочете всеки“. Тези списъци са, разбира се, по правило не особено сериозни, по-симпатични ми са шеговитите, които ни казват, например, как да говорим за тези книги, които не сме прочели и няма да прочетем. Оставям настрани оспоримите детайли колко хора на някаква възраст (по-правило младежка) реално биха могли да прочетат препоръчвания корпус от текстове. Или евентуалната връзка на част от текстовете с някакъв комерсиален издателски проект. Или демагогски опит за намеса в образованието и т.н.

Нека повторя някои известни неща, след това ще се опитам да ги продължа, без да цитирам, но и без претенции за особена оригиналност. Смисълът на подобни списъци е в това, че те конструират някаква общност – хората, които познават по някакъв начин изброените текстове и приемат техните ценности. Съществува едно неизбежно вътрешно напрежение (антиномия) между консервативната нужда да се съхрани една общност и да се предадат напред във времето нейните ценности, от една страна, и неизбежното обновяване, което различни процеси налага. Явно традиционната част в всеки подобен списък (в най-широкия смисъл на думата) е неизбежен, иначе общността би се разпаднала, защото няма да може да комуникира, да говори на един споделен език. Не по-малко неизбежно е въвеждането на една втора, динамична част от списъка, която да въвежда новото. И тук възниква един възел от проблеми, на които всеки подобен списък отговаря, дори и ако, както е най-често, съставителят му не си дава сметка за тях.

Най-лесно се забелязва въпросът за пропорцията между традиционни и нови елементи. Не знам отговора, съмнявам се, че има някаква препоръчителна „златна пропорция“. Това, което твърдя, че съставянето на подобни списъци трябва да държи сметка за двата елемента и неизбежното напрежение между тях.

Вторият въпрос, който също не е труден за забелязване, е свързан с общностите, които списъците градят. По условие те са няколко и разбиранията за тяхното съотношение зависи от съставителя и целите, които си поставя. В българския случай общностите са няколко и те са добре известни – българите, християните, православните, балканците, източноевропейците, европейците, човеците… Всяка от тези желани общности може да претендира да бъде представена. Йерархиите, в които те се подреждат, не могат да не породят напрежение.

По-горе поставих многоточие при изреждането, защото съществуват и други общности. Тъй като подобни списъци нерядко са насочени към образованието, те предполагат някаква възрастова граница, която също очертава някаква общност, поне временна. (Казвам „поне“, но идеите, оформени или възприети в такава временна общност, поне частично се запазват и след излизането от нея.) Препоръките към тази възрастова общност са особено интензивни.

Споровете (бих казал гръмогласното говорене) обикновено са около традиционните ценности и тяхната застрашеност. Отлична територия за демагогия, за пропаганда, за самоизтъкване, а в някои случаи и за извличане на материални облаги. Място на Паисий, Ботев, Вазов и пр. в списъците и в учебните програми отдавна подхранва демагогията и суетата на немалко хора. В известен смисъл същото важи и за обратните възгласи – а защо го няма (или не е представен достатъчно разгърнато) Тeодор Траянов, Георги Марков и пр. Идеологическата (бих казал партийната, дори партизанската) страна на подобно говорене е очевидна и ще я пропусна, но тя не трябва да бъде забравяна.

Най-деликатен, струва ми се, е въпросът за това какво предлагат елементите от втората, динамичната част от списъците. От една страна, като ценности, от друга като основателни амбиции на новите поколения, които се стремят да попаднат в канона (колкото и да се старая, няма да мина без тази дума). И тук се наблюдава едно всъщност естествено закъснение – като ново се препоръчва нещо вчерашно, нещо от младежките години на препоръчителите.

Така стигам до друг деликатен проблем – препоръчителите. Кръгът им е доста широк. Почти всеки смята, че е компетентен да предлага идеи по въпроса. Както при футбола, а в последно време – и при здравословното хранене. Без да смята за необходимо да докаже своята компетентност. Без дори сам да се придържа към препоръките си, т.е. да е чел това, което смята, че другите (учениците) трябва да прочетат. Самият факт на отправянето на препоръки придава престиж и приобщава към общността на начетените и ерудираните хора, на защитниците на безспорните ценности.

Струва ми се, че е възможен и един по-друг подход към този възел от проблеми. Социологическите проучвания на четенето и читателските нагласи биха били добра изходна точка. Но част от въпросите, които ми се струват важни в случая, не намират отговор в познатите ми проучвания, оставям настрани популярните класации. Често и разграничаването между четенето по образователни и професионални причини не се разграничава от четенето за удоволствие. Трудно се разграничава и четенето заради престижа и неговите разновидности. Хората се стремят да повишат своя статус не само в обществото като цяло, но и в рамките на някакви по-малки социални групи, които могат да бъдат настроени ако не подривно, то поне критично спрямо статуквото, да се придържат към ценности и четива, които статуквото отхвърля.

Отдавна се интересувам от границата във времето, отвъд която текстовете престават да бъдат интересни като четиво за удоволствие. Тази граница, разбира се, е динамична, а и зависи от жанра, от престижа, пък и от националността на творбата. Допускам, че „Декамерон“ може да бъде четен за удоволствие, но се съмнявам, че българска книга от това време или от аналогичната епоха би имала същата читателско отношение днес. Хвърлям любопитни погледи към това, което хората четат в трамвая, подпитвам познати. По едно време бях решил, че най-старият български автор, който се чете за удоволствие, е Д. Талев. Не съм сигурен дали продължава да е така.

Съставянето на препоръчителни списъци от книги е благодатна и лека работа за публицисти, но тя става доста по-сложна, когато се насочи към литературния канон и образованието.