Паметта за изтриване

от -
5 792
Снимка: Павел Янчев

“Съвършено естествено е да има противоположни интерпретации на местата на памет, защото местата на памет в едно гражданско общество би трябвало да са места на сблъсък на различни интерпретации и право на достъп на различните интерпретации в публичното пространство, което в нашите изследвания наричаме публично пространство на историята. Винаги съм била за това всички гласове, всички интерпретации на една травматична тема да имат равен достъп до публичното пространство. Общите места на памет не са места на обща памет, има различна памет за Народния съд – не могат и жертвите, и палачите да имат едни и същи разкази и едни и същи спомени. 

 Лиляна Деянова, 2012 (1)

Една от основните и най-известни фрази в архитектурата и урбанизма, които професорите споменават още в първите години на архитектурното училище, е на Луис Съливън. Съливън е американски архитект, построил едни от първите високи сгради и флагман на Модерното движение от края на XIX и началото на XX век. „Архитектурата ни отразява толкова точно, колкото и огледалото” казва той (Architecture reflects truly as a mirror). Както се досещате, Съливан има предвид фактa, че физическата среда (пейзаж, архитектура, градска среда), която едно общество конструира, е пряко отражение на културата на обитаване и на историческите напластявания случили се във времето. Архитектурата на населените места е обемно изражение на политиката и способността на хората да живеят заедно. Интересното на ‘огледалото’ на Съливан е, че то не е толкова чупливо като истинското. Физическият отпечатък на архитектурата остава трайно във времето и градовете естествено се превръщат в колажи от преплитащи се естетически и функционални препратки към различни близки и далечни исторически културни и политически периоди.

Припомнете си един сюжет, използван много често в популярното кино – героят в кадър преминава момент на психологически срив поради някакво свое действие или събитие, влиза в банята, поглежда се в огледалото и ядосан на образа си го разбива на парчета. Ние, зрителите, вече знаем какво си мисли – разбива огледалото, защото е толкова разочарован от себе си, че не желае изобщо да гледа отражението си. Мисли, че, разбивайки огледалото и отражението в него, самият той ще изчезне или ще анулира действията, които са го докарали до това състояние. Но зрителят зад кадър знае, че това е невъзможно. А и героят ще го осъзнае един миг по-късно, след което малко по малко ще се научи отново да живее със себе си и вече необратимо стореното.

Българското (и може би източноевропейското) общество в периода след падането на Берлинската стена преминава през повтарящи се моменти, в които му се иска да разбие „огледалото“ на Луис Съливан, с жеста, с който го прави и филмовият герой. Иска да разруши част от наследената архитектура и градска среда от времето на социалистическия период и не само. Разрушаването на мавзолея на Георги Димитров е едно такова счупено огледало. Следващите набелязани огледала са Паметникът 1300 /за по-кратко от „1300 години България“/,  Паметникът на Съветската армия /за по-кратко ПСА /, монументът на Бузлуджа и прочее монументи, пръснати из пейзажа на България. Но след разрушаването на мавзолея, в момента непосредствено след счупването на огледалото на вождизма, обществото осъзнава, че не е успяло да унищожи нито омразната част от себе си, нито да намери първопричините за гнева си.

Ако продължим да следим мисълта на Съливан, можем да кажем, че архитектурата на града е следствие от идеологии, които вече са част от историята. Идеологиите и политиката са създателите на архитектурата на града, а не обратното. Разрушвайки идеологията, със сигурност ще повлияете на градската среда, но обратното е абсолютно невъзможно. Няма как, разрушавайки дори цял град, да направите една политическа идея или спомен за исторически период да изчезне. Или, с други думи, „огледалото“ на Съливан отразява култура, история и иделогия, които вече са неделима част от идентичността на обществото.

Формалният повод за появата на този текст е идейното безсилие на Столична община, с което заема позицията на идеологически и исторически съдник, решавайки да възстанови един паметник за сметка на разрушаването на друг. Става дума за възстановяването на разрушените при бомбардировките на София мемориални плочи на войници от 1-ви и 6-ти пехотен полк на Първа Софийска дивизия, загинали през Балканските и Първата световна войни. За сметка на възстановяването им, разрушен ще бъде паметникът в пространството пред Националния дворец на културата „1300 години България“. Фактологическата история на двата паметника е важна, но може да бъде намерена на достатъчно много места из интернет, затова няма да навлизам в детайлите й. Накратко – при мащабния строеж на НДК и огромното публично пространство около него, паметните плочи, част които разрушени, са премахнати. В близост, но не на същото място, е изграден паметникът „1300 години България“ по проект на скулптура Валентин Старчев и арх. Александър Баров. Паметникът 1300  е построен след конкурс, но набързо и се оказва конструктивно компрометиран. Резултатът е, че още в началото на 90-те години той започва да деградира, а смяната на политическия режим от социализъм към капитализъм някак си „извинява“ излизането на Столична община и НДК от ролята им на добър стопанин. Те оставят едно от най-мащабните произведения на монументално изкуство в България да се саморазруши пред очите на обществото и авторите му. Последното води до точно толкова вреден за колективната памет на обществото ефект, колкото и директната заявка за промяна на историята. А промяна на историята е било както премахването на войнишкия паметник, така и подготвяната в близко бъдеще посредством нова замяна, преместване или избирателно разрушаване на монументи.

Дебатът за паметниците е сложен и болезнен за много хора и необходимо уточнение е, че този текст няма за цел да нормализира и оправдава никое от престъпленията срещу човешките права и свободи, извършени както през социалистическия период между 1944-1989 в България, така и на периода преди това. Единствената му цел му е да покаже паметниците на комунизма и прилежащите им публични пространства като места на историческа памет от този период с най-силно присъствие в българските градове. И като такива те имат потенциала да бъдат сцена за сблъсък и размисъл за различните интерпретации на спорни исторически периоди, каквито са началото на XX век и след военна социалистическа България. Унищожаването им, от друга страна, няма да помогне за изясняването на историческите несправедливости. През разрушаването на градски публични пространства не би могло да се достигне до желания от много историци „единствен национален разказ“ за близкото минало поради невъзможността такъв да бъде постигнат (2).

Казусът с паметника 1300 в момента е във фокуса на известно медийно внимание заради изострения дебат, започнат от Столична община. В него се включиха неочаквано много политици и публични личности, като дори най-голямата партия в момента ГЕРБ се раздели на желаещите разрушението, заставащи зад кмета на София Йорданка Фандъкова, и желаещите запазването на монумента, които имат подкрепата на министъра на културата Вежди Рашидов. Въпреки актуалността на дебата, по един или друг начин, от потенциално разрушаване са заплашени и много други комунистически монументи от близкото минало с аргумента, че олицетворяват престъпен режим или „подменят историята“. Паметникът на Съветската армия ( ПСА) е също подобен артефакт в градския пейзаж на София, който има опасност да изчезне безследно, ако бъде „преместен“ в музей. Вече има предложения за референдум в София за премахването на монументите, с които се ангажират партиите от Реформаторския блок или ГЕРБ. ПСА вече беше няколко пъти обект на обществен дебат около преобразяванията на някои от скулптурните групи. Проведени бяха две обществени дискусии (през 2011 и 2013), посветени на бъдещето му, където бяха изказани множество тези и гледни точки. Въпреки това ПСА остава едно публично пространство във идеологически вакуум между множеството интерпретации, които обществото наслои.

Нека вземем двата спорни паметника в София за сравнение. Паметникът на Съветската армия като формообразуване и позиция в града е централна симетрична структура с абсолютна доминация над околното пространство. Широка парадна променада, водеща към пирамидален монумент, на върха на който съветски войник, вдигнал шпагин, е посрещнат и придружен от българско семейство. Художественият стил на ансамбъла и скулптурните групи е социалистически реализъм, който оставя неголямо поле за абстрактна интерпретация от наблюдателя. Архитектите и скулптурите, работили по паметника, са имена без нужда от представяне – Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Борис Ангелушев и архитектите Данко Митов, Иван Васильов, Любен Нейков и Борис Капитанов. Паметникът е построен в особен политически момент. Формалният повод е 10 години от края на Втората световна война и би трябвало да прославя армията, освободила Европа от фашизма. Така е възприет паметникът от много от сънародниците ни, които все още смятат надписа на паметника „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ за адекватен. Kато всеки официален жест, и този има своето скрито послание – през 1952 е разбито горянското движение, съпротива на още новата комунистическа власт. Паметникът е ясно предупреждение към следващите опозиционери-антикомунисти, че Съветската армия седи зад комунистическата власт в България и би смазала всяка нейна опозиция, както по-късно се случва в Унгария и Чехословакия. Паметникът е на чужда армия, която би трябвало да брани някакъв наднационален идеал. В този смисъл той е автентичен комунистически символ – интернационалният пролетариат, който защитава абсолютната власт на партията в борбата за безкласово общество.

Ако погледнем Паметник 1300, виждаме абстрактна скулптура, децентрализирана от основния ансамбъл на НДК, която зрителят възприема уникално и различно от всяка гледна точка. Кристалната спирала носи обемните качества на архитектурата на деконструктивизма, която набира популярност около 7 години след построяването на паметника с изложбата на Марк Уигли и Филип Джонсън в Ню Йорк (3). В спиралата Валентин Старчев преплита четири основни исторически теми, които следват идеята на Людмила Живкова за 1300 години България – проект за националистическа постсталинистка културна еманципация на България от Съветския съюз. Скулптурните групи на паметника показват идеала за културна революция на България като монорелигиозна и монокултурна държава с неоспорима 1300-годишна история (4). И този паметник се строи в деликатен политически момент – през 70-те и 80-те години на XX век комунистическата власт осъществява огромна етническа чистка, наречена “възродителен процес“, който се опитва да асимилира мюсюлманското и ромско население чрез смяна на имената им, прогонвайки няколкостотин хиляди извън страната. Един от най-добрите анализи на Паметник 1300 прави Живка Валявичарска:

„Паметникът пред НДК е могъщо материално въплъщение на тези [Възродителния процес] исторически процеси и техните противоречия. Изобразявайки триумфа на универсалния хуманизъм като пресрещането на социализма и национализма, той сляпо възпроизвежда насилственото политическо съдържание на „Възродителния процес“. Той придава сила на едно усещане за национална общност и социалистическа народност, изключвайки стотици хиляди хора от различна принадлежност и идентичност и прокарвайки линейна национална история, която заличава историческото присъствие и културните приноси на множество общности от различно вероизповедание, етническа принадлежност и цвят на кожата, които са съжителствали в региона в продължение на векове.“ (4)

Двата паметника са построени в един и същ (разглеждан често като хомогенен) период – този на комунистическа България. Въпреки това, както историческите и идеологическите процеси зад появяването им, така и художествените им образи, са изключително различни. Те със сигурност не биха могли да бъдат сложени под общия знаменател „комунистическо изкуство“. А подобни опити за механично обобщаване на многообразието от художествена продукция се правят именно с проекти като „Музея за социалистическо изкуство“ в София, построен през 2011.

Всичко дотук идва да покаже, че, противно на тезата на Александър Кьосев за съществуването на паметници без памет, („мъртъв паметник от самото начало“, както нарича той паметника пред НДК) (5), всеки един паметник, независимо от политическата ситуация и обстоятелствата, водещи до появата му, носи спомени и символизира определени (позитивни или не) събития от историята на дадено общество. Такъв е случаят и с Паметник 1300 и Паметник на  Съветската армия. Те символизират не само официалното си предназначение, дадено от партийната власт, но и вторични събития и смисли, които остават неизречени и неофициални. Освен това, с течение на времето и съвременната преоценка на историческите събития, смислите и паметта, които се натрупват в тези монументални публични пространства, се превръщат в огромен нюансиран пейзаж от мнения, преживявания и идентичности. В момента пред ПСА антикомунисти представят нови книги или правят инсталации със свещи в памет на загиналите от комунизма, улични артисти рисуват графити върху скулптурните групи, социалисти празнуват 9 май – края на Втората световна война. Паметникът като публично пространство живее друг живот – плуралистичен, с множество дори противоречащи си гледни точки и разкази. Както трябва да бъде в едно свободно общество. Паметник 1300 не живее подобен живот като публично пространство, но пък, бидейки новаторска за времето си творба, разделя обществото на две относно посланията, които носи, и естетическите си качества.

За този тип места на паметта говори и Лиляна Дянова в цитата в началото на този текст. Места, които би трябвало да станат среща на множеството спомени за историята. Места, които, ако отсъстват от градовете ни, много е вероятно тази среща на гледни точки да не се случи, или ако се случи, то да бъде единствено в полузатворени експертни кръгове. Градското публично пространство има това въздействие върху обществото, че то присъства еднакво за всички и е много трудно да бъде игнорирано. Тази му сила дава възможност непрекъснато да напомня и подновява един такъв труден дебат, какъвто е този за историята.

Германският философ Валтер Бенямин пише в своите тези за историята (6) за това как привилегията от разказването и писането на историята винаги принадлежи на победителите в дадена битка и никога на губещите. Няма културен артефакт, който да не бъде едновременно и артефакт на варварство. Защото историята винаги е написана не само от силните на деня, но и за сметка на слабите в същия момент. В този смисъл и историята на българските градове в един момент е писана едностранно от хегемонната власт, за да покаже надмощие над предишни исторически периоди. В следосвобожденска София е имало около 40 джамии, от които са останали две, останалите са разрушени от новата българска власт. По-късно комунистическата власт разрушава паметници за сметка на появата на други нови публични пространства, възхваляващи комунистическата идея.

Аз не знам дали днес ние трябва да местим или разрушаваме паметници. Това, което знам, е, че когато потомците ни видят българските градове и публичните им пространства, те трябва сами да могат да си зададат въпроса каква е историята зад тях. Подобно на Деянова и Бенямин, не мисля, че силните на деня в момента трябва да вземат историята в свои ръце и да я оформят като „правилната“ или „единната“ през препострояване и разрушаване на монументални артефакти. Това, което знам също, е, че такива опити в момента се правят както от страна  на антикомунистичските политически сили (през желанието за разрушаване на паметници и публични пространства), така и от страна на идейните наследници на комунистическата власт (през научна реабилитация на културни репери като Людмила Живкова). Не желая този текст да служи на нито един подобен опит за едностранно манипулиране на историята. Преди време вярвах, че креативността на архитекти и урбанисти е способна да даде решения на това как публичните пространства на паметта да бъдат едновременно запазени и в тях да бъдат вложени множеството от гледни точки през плуралистичен разказ за историята. Сега не съм сигурен. Публичните пространства, наследени от комунизма, предоставят възможността да бъдат сцена за дебати, но имат нужда да бъдат превърнати в музеи там, където са в момента. Защото деградацията им трябва да спре, за да могат да продължат да изпълняват ролята си на пространства за памет и формиране на история.

 

Бележки:

(1) Деянова Л, (31.10.2012) Не може да има закони за паметта – интервю за Обектив, т

(2) Груев М., Медаров Г., Леви и десни перспективи за комунизма, Портал Култура, http://kultura.bg/web/%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8-%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0/

(3) Hill J.,  (28.01.2013) Deconstructivist Architecture, 25 Years, A Daily Dose of Architecture, http://www.world-architects.com/pages/insight/deconstructivist-architecture-25

(4) Валявичарска, Ж., (2014) Смутните руини на историята: социалистическите обществени паметници в постсоциалистическа България, Превод от английски език: Александър Феодоров и Станимир Панайотов http://novilevi.org/publications/209-valiavicharska-monuments

(5) Кьосев А., (19.02.2015) Този паметник ме обижда, www.dnevnik.bg http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/19/2473222_tozi_pametnik_me_obijda/

(6) Benjamin W., (1940) On the Concept of History, thesis VII, https://www.marxists.org/reference/archive/benjamin/1940/history.htm