Площадът – 2: „Силата на безсилните“

от -
1 240

Marginalia започна поредицата „Площадът“ с блиц интервю на проф. Пепка Бояджиева и статия на проф.Добри Тодоров.  Днес ви предлагаме мненията на Юлия Берберян – изтъкнат спортист, носител на много държавни отличия, бивш депутат от СДС в 38-ото Народно събрание, и на проф. Николай Аретов – литературен критик, автор на книги за национализма и националната идентичност, преводач на Питър Шугър и Антъни Смит .

Двамата дават своя отговор на въпроса какво бе за тях протестът, какви мотиви движеха участниците в него да излизат всеки ден в 19.00 часа на площада пред Министерския съвет цели 405 дни от лятото на 2013 г. 

Ако протестираш срещу безобразието на властта всеки ден, смисъл има

Юлия Берберян

На 14 юни 2013 г. хиляди хора се изсипаха на площада пред МС, за да изразят негодуванието си от най-наглото назначение на родните ни управляващи. Картината беше шарена – бизнесмени, бизнесдами, хора на колела, университетски преподаватели, майки и бащи с деца, възрастни с бастуни, хора с увреждания на инвалидни колички, незрящи със своите кучета водачи, интелигенти, бедни, богати… Всеки със своето послание, надраскано набързо на лист А4…

Беше много горещо. За мен лично беше непоносимо горещо. Не познавах много хора и времето минаваше бавно. Развявах знамето си от 1997 г. и на всички обяснявах, че то е кадемлия. Е, казвах си, още ден – два и ще паднат. И седмица ще стоим, ако се наложи…

Дойде и нощта на белия автобус. На другия ден се появиха хора с рани по лицата и разбрах, че е било жестоко. Мъчно ми беше за младежа, който едва беше спасил окото си от озверял полицай. Нямаше единица мярка за падението на управляващите. „Падение” в пълния смисъл на думата – депутати бяха падали и дори лазили по пода на парламента и на пода на автобуса…

Още много пъти препречвахме пътя на правителствените коли по пътя им към провала на извозващите се в тях. Сядахме, падахме, ставахме, прегръщахме се и се окуражавахме. Полицаите, често с цигара в уста, ни ритаха и бутаха. Служели на България!?! С нашите пари. А ние служехме на България, като дори си плащахме за масрафа. Някои получиха обиди и подигравки, други – бой и ритници, трети загубиха работата си, четвърти напуснаха България…

Беше далечната 1984 г. В България вилнееше дивият комунизъм. Шестнайсетгодишната ми дъщеря Мануела беше вече тенисистка от световна величина и покрай нея и аз се отзовах в Япония. (И както изисква възпитанието ми, не бих пропуснала и този случай да благодаря на полк. Г. Христов, началник в ЦСКА и зет на министъра на отбраната Джуров, за поредното оказано съдействие за паспортите ни). Имах чувството, че съм попаднала в друг свят, всичко беше много различно от това, което знаех. Почти всеки ден по платното на улицата минаваха групи от хора, въоръжени с послания и байраци и придружавани цивилизовано от полицейска кола. Групата скандираше непонятни за мен слова. Днес една група, утре – друга. Почти всеки ден… „Какво е това? – попитах аз – какво искат тези хора?“. „Протестират“ – беше отговорът. „Моля? – недоумявах аз с насмешка – какво правят? Протестират? Пред кого и за какво? Та кой ще ги чуе..?”. Напомням, че в България годината беше годината на Оруел – 1984 г.

Много уроци научих по широкия свят, но от Япония научих, че ако протестираш всеки ден, смисъл има!
Жегите отминаха. От време на време ни разхлаждаше някой летен порой. Криехме се под чадърите и, газейки в локвите, продължавахме.

Редиците ни оредяваха. За много хора излизането на протеста всяка вечер се превръщаше в непосилна задача – грижите вечер за деца и възрастни, нощни смени, умора, болести, отчаяние… Появиха се и дежурните провокатори, които с обиди и псувни по отделни личности, успяха да отблъснат част от нас.

Дойдоха и студовете. Дойде и снегът, ледът. Събирахме се едва по 50-60 души. „Не, снощи бяхме 65…” броеше някой педантично. Отчаянието от безграничната наглост на управляващите завладяваше все повече обществото. Тогава прочетох някъде за есето на Вацлав Хавел от 1978 г., с което искал да повдигне духа на обезверените дисиденти в Полша и Чехословакия. Поръчах транспарант със заглавие на есето „Силата на безсилните”. Помъкнахме го пред протеста и, твърдо съм уверена, посланието на Хавел помогна на „бойната ни група” да не се разпадне. На мястото на някой отказал се винаги се появяваше друг, нов или завърнал се. И въпреки че се възхищавахме от силата на безпримерните майданци, все някой щеше да промълви: „Няма смисъл, Юлия”.

„Бойната ни група” отказваше да се прибере вкъщи. Много от нас претърпяха операции, някой дори по две-три. Сменяха ни стави, вграждаха ни лещи, оперираха ни хернии и какво ли още не. Раждаха се бебета, напускаха нашия свят възрастни хора, разделяхме се и с непрежалими домашни любимци. Посрещахме деца отвън, отивахме им и ние на гости. Връщахме се. Споделяхме радости и скърби. Ходехме на работа. Плащахме си данъците. Обичахме си държавата и се питахме какво да й дадем (а не какво да вземем от нея, по Джон Кенеди). Животът течеше…

Когато на консултации при президента обявиха дата на последния работен ден на парламента, ние не повярвахме, че комунистите ще спазят договорката. „На комунисти, депесари и всякакви други лай..ри”, както пишеше на един от плакатите ни, вяра нямахме! Ще стоим до последно!

Краят вече се виждаше. Решихме, преди да сме се пръснали „кой откъде”, да си направим „семейна снимка” за спомен. Ето това е снимката! Дори и на нея не успяхме да се подредим като хората. Един насам, друг натам, всеки със собственото си мнение кой къде трябва да застане, дали трябва да се усмихнем, или не и т.н. и т.н. Да, на тази снимка сме една „представителна извадка” на гражданското ни общество от протестите – неконтролируемо вълнуващо се. Пожелахме си никога да не ни се налага да се събираме на площадите по същия повод, но тайничко си знаехме, че ще го направим пак, ако се наложи!

Berberian-Protest_1

За мен протестът беше поредният тежък урок по демокрация. Нищо, че „комунисти, депесари и всякакви лай…ри” не пропуснаха случая да се изкарат пак в „първите редици”. Помните ли как изтъкваха заслугите на вътрешния им преврат за падането на режима през 1989-та? Да, ама не! Милиони бяхме по улиците. Помните ли как ни внушаваха ,че те били „спасили” България през 1997-ма, защото Николай Добрев бил сдал мандата на Костов? Да, ама не! Сами ли си потрошихте парламента тогава? Не, ние ви го потрошихме. И сега нямаше да се изпокарате помежду си за кокала, ако не ви бяхме „дишали във врата” цели 405 дни.

Това са фактите. Ние се гордеем с тях и не ви даваме трохичка от нашата гордост!
Гордеем се, че тези 405 дни бяхме заедно!
Гордеем се, че тези 405 дни бяхме народ!

„А вий, вий сте идиоти”.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

Невчесани спомени от жълтите павета

Николай Аретов

Началото ме завари извън София, бях и на съвсем друга вълна. Включих се с известно закъснение и не без подтик от приятели. Оказа се страхотно изживяване, пó от другите, в които съм участвал. Включително от Града на истината и първата окупация на Университета (когато бях сред подкрепящите отвън).

Развитието бе неочаквано за мен. Конкретният повод – Пеевски като шеф на ДАНС – доста бързо отпадна. Така и не разбрах дали това не беше някаква маневра за отвличане на вниманието, или за нещо друго. Съмненията се подсилваха от откровено глупавите реплики на управляващите. Например за „интернет лумпените”, което ми даде повод да се разхождам с подобна значка. Още си я пазя, подарък ми е.

Исканията се радикализираха и аз дълго ги споделях. Всъщност до края, но с някои уговорки.

Да не пропусна най-важното за мен, несъмнено от субективна гледна точка. Протестите дълго време бяха приятно изживяване – срещах познати, които ценя, но с които иначе рядко се виждам. Дадоха ми повод и да практикувам новото си хоби на фотограф или поне да си щракам. Чувствах се прекрасно, дори когато трябваше пеша да се прибирам (живея на около час от жълтите павета). Толкова рядко се случва да се усещаш част от общност, която цениш (и преди съм предполагал какво изпитват футболните фенове, но сега го усетих).

И точно от това чудесно усещане като че ли започна дистанцирането ми, което (все още почти) нямаше външни поводи. Винаги съм бил или по-точно съм се стремял да бъда индивидуалист, а не част от група. Отдавна се опитвам професионално (ще рече – дистанцирано) да анализирам общностите, изграждането на техните идентичности, митологиите им и чувствата, които ги спояват.

Спомням си един много по-ранен митинг, струвам ми се от времето на Града на истината. Седяхме пред президентството, скандирахме и пр. Бях седнал до колежка, която ценя, и споделих с нея, че не ми е съвсем комфортно да скандирам фразите, които оратори ми поднасят… Допусках, че това усещане не й е чуждо. Тя ми отговори нещо от типа – разбирам те, но сега така трябва. Този разговор се повтаря периодично, като събеседниците се сменят.

Не съм съгласен. Не само защото годините (да не кажа десетилетията) минават, а необходимостта от подобен компромис не изчезва. Това е малкият проблем. По-сериозният е в това, че не искам да приема ролята на част от агитка, която скандира думите (не винаги адекватни, не винаги споделяни) на оратори от трибуни, които нерядко имат свои цели и амбиции.

Тук ми се иска да направя едно кратко отклонение по важен въпрос. Надявам се, че другаде ще успея да разгърна и да аргументирам тезата си. Става дума за често повтаряните укори към интелигенцията, че не вземала позиция, не повеждала народа („масите”) и така не изпълнявала своето призвание. По-скоро косвено, подобни укори напоследък са отправяни и към мен или поне аз така възприех някои реплики на приятели, познати, съмишленици. Не съм убеден, че прякото водачество е задължителна роля за интелигенцията/интелектуалците. (Оставам настрани многобройните конкретни примери на интелектуалци и „творци”, които охотно влизат в тази роля користно и по комичен начин.) По-склонен съм да мисля, че ролята на интелектуалеца е да подлага на съмнение битуващите в обществото идеи. Или, дано не прозвучи маниерно, пред дилемата Исус или Сократ, ролята на втория му е по-присъща. Другата е отредена на други, а идеята за интелигенцията, която води народа винаги ми е изглеждала по-скоро руска, отколкото универсална. А и неадекватна за ХХ да не говорим за европейския ХХІ век.

Не мога да завърша тези размисли, без да спомена другия, по-конкретен проблем. Признах, че се чувствах чудесно сред хората на протеста и не се отмятам. Но не мога да премълча усещането си за постепенната промяна на участниците, на хората, които срещах. Те постепенно се увеличиха, после (през ваканционния август са намалели, аз също не бях сред тях), след това отново нарастваха на приливи и отливи, като накрая останаха най-верните, на които свалям шапка (въпреки че обикновено съм гологлав). Разбира се, още в началото имаше хора като Йоло Денев, с които очевидно не само аз, но и голямата част от протестиращите едва ли се идентифицират. И друго, по-малко познати фигури, се опитваха да му съперничат по самоизтъкване и очевидно нереалистични искания.

Впрочем, освен оставката на правителството, която обединяваше хората, на протестите се издигаха и много други искания, напълно противоречиви, а и неприемливи, поне за мен. Националистически, клерикални, етатистки, крайно леви (някои от тях се отляха в контрапротестите, но и там не намериха почва, целите там бяха други). На пръв поглед парадоксално някои от най-малко смислените като това за обществените съвети (Вся власть советом!, тъй да се каже) бяха осъществени, сякаш за да докажат очевидното – с хората, които подобни ситуации избутват на преден план (Нина, Че, Петното…), те са не просто безполезни, но направо вредни.

Само че не бяха само споменатите трима актьори от контрапротеста. Самият протест излъчваше свои лидери и говорители – несъмнено по-компетентни, несъмнено по-подготвени. И не така агресивно амбициозни, но все пак имащи свои цели, някои от които вече са постигнати.

Към това се прибавяше засилващото се (поне временно) присъствие на привърженици и особено на активисти на ГЕРБ, които виждаха в исканията за оставка единствено възможност да се върнат на власт с всички произтичащи от това последици.

Тръгнах си малко преди историята с белия автобус, но мислено бях с протестиращите. Солидаризирах се с огромната част от акциите, включително и с окупацията на Университета, но не мога да си изкривя душата и да не кажа, че не видях и съзнателни провокации. Зад някои от тях мнителният ми поглед различаваше и опити да се трупа актив. Други компенсираха предишни принадлежности.

И накрая – за мотивирането на протестиращите – основният аргумент на опонентите. Не само пряко, но и косвено не съм разбирал за подобни неща. И да ги е имало, били са незначителен процент от участниците. От друга страна, някаква режисура се усещаше, особено при хепънинговите и музикалните елементи (които бяха сполучливи). За моите представи проявите извън хепънингите не бяха особено убедителни, а и имаше някакво зрънце казионност, която ме смущаваше – вестник, организирани медийни изяви и пр.

Това са бели кахъри. Не толкова бели обаче ми изглеждат неща, които ми напомнят на сектантство и нетърпимост към различното мнение (изказано дори и от „свои”), вероятно неизбежното изграждане на своя митология със свои герои, мъченици, важни събития, които се повтарят и припомнят ритуално.

Протестът имаше и своя ортодоксия, свой катехизис, който се появяваше в разговорите ни натрапчиво често. Нерядко в говоренето на хора, които познавам и които са по-скоро хора на статуквото, на всяко статукво. Които са готови да тръгнат (а някои са го правили, при това не веднъж) след поредния демагог и неговото светло бъдеще.

Да завърша с болезнената за мен тема за интелектуалците. Повтарям се, но все пак накрая ще кажа. Не лидерството, а обясняването на събитията, на света около нас (изкушавам се да използвам демодираната дума „просвещение”) е по-подходящата, поне за мен, и по-симпатичната им роля. Не търсене на прословутия „консенсус”, а насърчаване на плурализма. Не издигане на лозунги за скандиране, а усъмняване в самия процес на скандиране (на всяко скандиране) и ясно разобличаване на всяка демагогия и помпозно говорене.

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ