Подпис, пилешка кост, сърце

от -
1 345

По време на един разговор за нашумялото експониране на сърцето на Вазов се попитих кои са нещата, които са ми направили най-силно впечатление в музеите, посветени на отделни личности. Оставям настрани картинните галерии, Бритиш мюзиъм и другите големи хранилища на какво ли не, дошло до нас през вековете. Първото се сетих за един надпис на стената в къщата на Лутер.

Историята е леко комична. След една не много голяма конференция бяхме заведени там и един колега, мисля че беше швейцарец, явно не беше ме идентифицирал много точно, защото възбудено и ентусиазирано ме поведе да ми покаже нещо от „вашия цар“. С усмивка му обясних, че Петър Велики не е „мой“ цар и човекът се смути. Но надписът се е забил в съзнанието ми, може и да бъркам нещо, но мисля, че беше на кирилица, беше предпазен със стъкло, имаше и анотация.

Вторият предмет, който изскочи в съзнанието ми, дори не е музеен експонат. Познавах и уважавах Сидер Флорин, по повод на един сборник той ме покани в дома си, за да ми каже бележките си по някакъв мой текст. Трябва да е било по време на перестройката, сборничето излезе по това време. Когато свършихме служебния разговор успях да сменя темата и С. Флорин, който беше сладкодумен човек, охотно заговори за други неща, за които го подпитвах. На представително място в библиотеката му видях нещо непривично – кост от пилешка кълка, сложена на някаква поставка, ако не ме лъже паметта.

И тук идва интересния, поне за мен, момент. Оказа се, че това е спомен от годините в лагера (така казва Уикипедия, но несигурната ми памет ме насочва към затвора в Бобов дол). Така или иначе, костта беше изтъркана на камък от двата края и се бе превърнала в цигаре (отвътре костта има канал). От десетилетия С. Флорин не пушеше, ако въобще някога е бил пушач. Не беше и някакъв дисидент, напротив, човек с леви убеждения, завършва Американския колеж в Самоков, след това заминава за Щатите, но след 1944 г. се връща, обнадежден от промените. И попада в затвора (или в лагер), единствената причина май е връзките му с Америка. По-късно бива реабилитиран и се радваше на заслужен авторитет не само в средите на преводачите, а „Муки переводческие“, много интересната му книга, писана заедно с неговия колега и приятел Сергей Влахов, излиза първо в Съветския съюз.

Сюжетът с тази необикновена кост, до голяма степен доизмислен от мен, още ме вълнува. Явно получена с колет (или намерена на боклука), едва ли репресираните са били глезени с печени пилета, тя е била търкана, за да се превърне в цигаре, с което вероятно са допушвани фасове. Представям си съвсем конкретно това търкане, тъй като на морето, като деца търкахме рапани за да правим от тях медальони и други неща. И след това, през десетилетията тази кост е била съхранена, вероятно в началото не е била показвана на все пак случайни познати като мен, историята й е разказвана на всеки. Още по-късно това става възможно и тогава я видях. Убеден съм, че този предмет, създаден от човешка ръка, говори много не само за неговия притежател, но и за поне две исторически епохи. Щях да напиша „уникален“, но едва ли щях да бъда прав – вероятно и други затворници са правили подобни неща, съвсем не е изключено някои от тях да са запазени.

Надписът, по-точно графитът, за който се предполага, че е дело на ръката на бъдещия реформатор и самодържец, също не е нещо уникално, но също говори, поне на мен, немалко за човешката страна на този младеж, а и за отношението към неговата личност извън родината му.

Бих казал, много повече от съхранените в стъкленици органи на големи писатели и значими исторически фигури. Те също носят информация, но от по-друг характер и за тълкуването й са необходими качества и анализаторски умения, които не могат да се очакват от посетителите на музеите. Казвам това, защото едни от най-интересните страници, посветени на личността на Алеко Константинов, поне от по-ново време, са анализът на Инна Пелева на документацията от аутопсията му. Впрочем, дори и за тях физическото наличие на коментираните органи не е било необходимо.