Погрешна ли е европейската хуманност?

от -
...
Кьолн, мястото на нападенията срещу жени в новогодишната нощ двадесетина дена по-късно. Снимка: Марина Лякова. Всички права запазени.

Политиката на европейските държави за приемане на бежанци жъне критики: европейската хуманност е погрешна, толерантни сме към нетолерантните, приемаме повече, отколкото можем да понесем. Доколко тези критики са основателни?

Критиците на приемането на бежанци отбелязват, че търсещите убежище от Близкия Изток и Африка имат тотално различна ценностна система от европейската. За тях самостоятелността на жените е немислима. Равнопоставеността на половете – абсолютно неприемлива. Западът е „морално изгнил“. Те идват, за „да направят бърза печалба“, да „оправят живота“ си и след това „да изчезнат с парите“, оставяйки след себе си „терористична разруха“, „изнасилени жени“ и „разбити европейски градове“. Или да се превърнат в „оръжия за масово унищожение“ в сърцето на Европа.

Културните несъвместимости са примесени и с опасни конфликти, които мигриращите внасят – между кюрди и турци, между сунити и шиити, между християни и мюсюлмани. Тези твърдения се подкрепят от отделни сигнали за сбивания в бежанските центрове[1], за нарушаване на правата на жените, търсещи убежище[2], както и за сплашване на изповядващите християнството бежанци[3]. Видимият връх на айсберга е случилото се в Кьолн в новогодишната нощ – една демонстрация на „мъжко господство“, израз на пълното незачитане на равнопоставеността на жените и на правото им да се движат свободно в публичното пространство. Но непреодолими ли са

културните несъвместимости?

Позицията, която фиксира вниманието върху непреодолимостта на културните несъвместимости, се базира на няколко съществени мисловни грешки. Тя не отчита социалните разлики между търсещите убежище. Сляпа е за социалното разслоение в самите общества на произход, както и различията между отделни общества, от които идват бежанците. С многозначително саморазбиращо се намигване борави с категории като „мюсюлманските мъже“, без да си задава въпроса, колко абсурдно би звучало да говорим например за „християнски мъже“ или „християнски жени“, а и изобщо да мислим света в такива категории? Индивидите не действат по един и същи начин, само защото изповядват една и съща религия.

Културализиращата гледна точка недовижда исторически обусловените обществени промени, протекли и протичащи в обществата, от които идват търсещите убежище. Вижте тези фотографии. Те са направени през 60те години в… Афганистан[4]. Обяснителният модел, в чийто център е поставена културата, изглежда приема нейната вроденост и непроменливост. В действителност обаче културата, в която един човек е социализиран и която го снабдява с безвъпросно приемани “рецепти” за всекидневно обитаване на света, не е нещо застинало и втъкано в гените ни. Тя се усвоява социално – в процеса на общуване, на взаимодействие с другите индивиди. Културните ни практики непрекъснато се развиват в съответствие с новата среда. Допускането, че веднъж социализиран в една култура, човек не се променя и остава веднъж завинаги окован в нейните норми, е напълно погрешно. Не вярвате на това? Погледнете само как се „понемчват“, „пофренчват“ и „поамериканчват“ българските ви приятели, живеещи в чужбина.

Интеграцията

Противниците на приемането на бежанци твърдят, че интеграцията на новопристигащите е принципно невъзможна, защото арабските и мюсюлманските общества са изначално несъвместими с европейските. В Белгия съществува Моленбек – пример на крещящо неуспешна интеграция. Но в западноевропейските общества има и много успешни интеграционни биографии – на хилядите професори, учени, предприемачи, журналисти, спортисти, данъкоплатци с мюсюлмански произход, за които почти не се споменава в медиите. Защото са толкова нормално невидими и несензационни, че не си струват журналистическото мастило.

В основата на успешните интеграционни модели стои обаче честната игра. Играта по правилата. Интеграцията в рамките на приетите закони и норми, в принципите на съществуващия конституционен ред. И недопустимост на изграждането на ценностни анклави в сърцето на Европа, в които в сила са противоречащи на конституцията и законите норми. Честната игра означава, че тези, които не спазват законите, могат да очакват единствено санкции. Защото наказанията са индивидуални. Но тези, които не са извършили престъпление, имат правото да бъдат приемани като порядъчни граждани, независимо от произхода си. Презумцията за невинност важи за всички. Последното обаче не винаги е факт. В края на 2015 г. 30 мъже с арабски имена са уволнени от работа на аерогарата в Женева[5]. Не в резултат на извършено престъпление или служебно провинение, а по презумция, че биха могли да застрашат сигурността. Вменяването на колективна вина, освен че е в нарушение на правните принципи на всяко едно модерно и демократично общество, е първата стъпка към дезинтеграцията.

Поставящите под въпрос принципната възможност за интеграция на „мюсюлманите“ и „арабите“, пропускат да видят стотиците неинтегрирани в същото това европейско общество „бели“, „християни“ от автохтонното европейско население. За експертите отдавна е ясно – проблемът отива далеч отвъд приобщаването на чужденците. Интеграцията в съвременните комплексни общества е социален преди да е културен, етнически или религиозен проблем. И ако има провал с интеграцията, той съвсем не се свежда само до неуспеха да интегрираш мигранти или техните деца, а преди всичко собствените си граждани. В градове като Дуисбург или Гелзенкирхен, едни от най-бедните в Германия, безработицата, а с това и дезинтеграцията, се предава от поколение на поколение. Унаследяват се и въпросите за смисъла на съществуването, за призванието. С това нараства опасността и от радикализация. Неслучайно най-яростните изразители на радикални идеи в Германия са конвертитите – етнически германци, приели радикалния ислям за своя религия.

Радикализацията има много лица. Религиозният фанатизъм е само едно от тях. Поглед в ежегодните доклади[6] на Германската служба за защита на конституцията показва формите на радикализъм в съвременна Германия и тяхното статистическо измерение. Вгледани в едно от проявленията, не бива да забравяме за другите, които също индицират неуспешни интеграционни биографии – далеч не винаги на мигранти.

Сексизмът

Идващите бежанци са сексисти и хомофоби, твърдят критиците на приемането на бежанци. Те „прииждат на тълпи“ от „млади, потентни и желаещи секс мъже“. Те ще „изнасилят жените ни“. Ще „преобърнат света“ ни, който до вчера съществуваше в полово равноправие и разбирателство.

Картината е малко по-сложна. Светът, в който живеем, съвсем не е свободен от сексизъм и сексуално насилие спрямо жени, но и мъже. Равнопоставеността на половете, в която днес толкова се кълнем, е социална реалност в нашите общества от има-няма сто години[7]. И е много добре, че си даваме сметка, макар и по такъв ужасен повод, колко важна, колко определяща идентичността ни е тя. Не случайно тя е част от конституциите на всички модерни общества. Само че конституционните реалности не винаги са социални реалности. Въпреки конституционно фиксираното равноправие на половете, през 2014 г. в Германия по статитистически данни на германската криминална полиция има регистрирани 7424 жертви на сексуални престъпления. Данните за последните 15 години показват една устойчива тенденция по отношение на броя на жертвите на сексуално насилие.[8]

Трогателните инициативи и призиви да „опазим жените си“, появили се на различни места в Европа след събитията в Кьолн, освен че в същността си са дълбоко патерналистко-сексистки, може би първо би трябвало да отговорят на въпроса – от кого точно да ги опазим?

За политическата и фактическата коректност

Кратък обзор на медиите от Източна Европа показва една засилваща се втораченост в „проблемите с бежанците“. Сякаш колкото по-малко бежанци има в една държава, толкова по-силни са крясъците срещу тях. Човек започва да си мисли, че бежанската тема е удобна мишена за иначе доста вялата в някои медии журналистическа критика спрямо местните политически и обществени реалности.

Наред с увеличаващото се по брой и интензивност говорене за „пришълците“, сме свидетели и на яростни критики срещу т.нар. „политическа коректност“ – твърди се, че тя затваря очите ни пред същностните проблеми, опаковайки ги в кухи фрази, като с това ни пречи да намираме решения. Разбира се, че проблемите трябва да се назовават с цялата им острота. И това се прави от години – в редица научни изследвания са доказани твърди зависимости между готовността за упражняване на насилие от една страна и пола, възрастта, преживяното насилие в детството, авторитарно-патриархалното възпитание, социалния статус на родителите и образованието на извършителите от друга. Пряка връзка между етнос, респ. национална принадлежност и насилие няма. Твърденето на това е резултат от академична, а не от „политическа“ коректност.

Критиците на политическата коректност често обаче са фактически некоректни. На тях много им се иска светът да е елементарно скроен – да се състои от „добрите ние“ и „лошите те“, които са заплаха за „нас“. Много им се иска „лошите те“ да изнасилват жените „ни“, да не могат и да не искат да се променят и интегрират. Нещата обаче са доста по-комплексни. Сред самите „нас“ има доста лоши, много често „ние“ се убиваме, изнасилваме, обиждаме и унищожаваме. И забравяме, че „най-лошите“ са тези, за които човешкият живот няма никаква цена. Независимо от националност, религия, етнос, възраст, пол. Тези, които твърдяха преди десетилетия, твърдят и сега, че е легитимно да се стреля по хора, прекосяващи граничните бразди. Тези, които ни лъжеха преди, лъжат и сега, че е оправдано някои да могат свободно да пътуват, а други да не го правят. Глобализацията като еднопосочна улица. Но такава глобализация, от която печелят малцина и затварят себе си и печалбата си зад високите стени на благополучието, създава усещане за несправедливост и условия за радикализация.

Запазвайки собственото си благополучие и сигурност зад дебелите гранични стени, Европа е осъдена да го подкопае. И заради това европейската хуманност не може да е погрешна.

[1] http://www.zeit.de/gesellschaft/zeitgeschehen/2015-11/fluechtlinge-schlaegerei-unterkunft

[2] http://www.welt.de/regionales/hamburg/article147461333/Wie-Frauen-in-Fluechtlingslagern-zu-Freiwild-werden.html

[3] http://www.welt.de/politik/deutschland/article146919471/Islamisten-bedrohen-Christen-in-Fluechtlingsheimen.html

[4] http://www.storyfilter.com/ein-schritt-vor-zwei-zurueck-diese-bilder-aus-afghanistan-stammen-aus-den-60er-jahren/18843/

[5] http://www.sueddeutsche.de/politik/schweiz-maennlich-muslim-arabischer-name-gefeuert-1.2826275

[6] https://www.verfassungsschutz.de/de/oeffentlichkeitsarbeit/publikationen/verfassungsschutzberichte

[7] Правото на жените да гласуват е въведено в Германия през 1919 г., а в България – през 1945 г. В немски университети жени могат да следват от 1908 г. До 1958 г. жените във ФРГ нямат право да работят, ако съпругът им е против това, а до 1962 г. те нямат право да са титуляри на самостоятелна банкова сметка.

[8] http://de.statista.com/statistik/daten/studie/37486/umfrage/opfer-von-vergewaltigung-und-sexueller-noetigung-in-deutschland-von-1999-bis-2008/.

Според изследване, проведено в България през 2011 г. по поръчка на Столична полиция, 120.000 жени са били жертви на сексуално насилиев страната. Вж. http://btvnovinite.bg/article/1490992590-120_000_jeni_u_nas_sa_bili_jertva_na_seksualno_nasilie_u_nas.html