Потребност от острови на хуманизма

от -
1 949
Снимка: Светла Енчева.

Нашата гледна точка не е такава! Правото на мнение е фундаментално, има го всеки! То не се получава! А що се отнася до крайните мнения, да, те старомодни, антихуманни и точно затова ги показваме – хората трябва да имат имунитет срещу тях, да се пазят от тях…“

Това ми отговори познат редактор в българска телевизия, когато изразих несъгласие с идеята на телевизията да покани по повод на София прайд както някой от организаторите, така и създателя и дългогодишен председател (вече бивш член) на Български национален съюз. Организаторите на прайда бяха канени един по един и последователно отказваха да участват в едно предаване с Боян Расате.

Несъгласието ми си има история. Преди години ми се обадиха от друга телевизия с предложение да участвам в дискусия по повод на прайда. Предвидливо попитах кои са другите поканени и разбрах, че сред тях е прочул се към онзи момент хомофоб. „Значи искате да се чуе и другата страна?“ – попитах. Последва утвърдителен отговор. „Да разбирам ли, че ако поканите изнасилена жена, ще поканите и изнасилвач, за да се чуе другата гледна точка?“ „Разбирам иронията и оттеглям поканата“, рече гласът отсреща.

В последна сметка хомофобът не беше поканен в студиото, а със собственика на гласа положихме началото на много приятно познанство. От онзи момент насетне отстоявам тезата, че

медиите ни не са абсолютно неподатливи на възпитание

И че е по-важно да отстоиш ценностите си, отколкото на всяка цена да те дават по телевизията.

Моят познат, с чиито думи започнах, е читав и толерантен човек. Убедена съм, че искрено вярва в това, което казва. Какво обаче се случва, когато се състои дискусия между радикални националисти и прочее фоби и толерантни, деликатни хора? Обикновено на последните е много трудно да вземат думата от националистите. А в повечето случаи водещите схващат ролята си като своеобразни домакини на словесен боксов мач – оставят участниците да си налагат словесни „удари“ и по-силният печели. Освен това,

популистките гледни точки изглеждат пред широката публика по-убедителни от гледните точки на малцинствата

Особено – когато става дума за дискриминирани малцинства.

Лесно се разбира, когато някой казва, че обича родината си, че милее за нейната история и почита героите ѝ. Или че традиционните ценности/християнският морал и т.н. трябва да се уважават. Или че трябва да живеем така, както е характерно за нашата култура, и да се противопоставяме на „чуждите елементи“ в нея. Или че да си българин е нещо хубаво, а да не си истински българин е нещо лошо.

По-трудно е да се обясни защо не трябва да се разрушават единствените жилища на роми. Или че хората, избягали от военни конфликти или преследвани в родината си, са човешки същества и заслужават да им се даде убежище. Или от какви по-специално права са лишени ЛГБТИ хората, а хетеросексуалните и цисджендър (тези, при които физическият и психологическият пол съвпадат) – не. Или че хората с психически увреждания имат човешко достойнство и заслужават човешко отношение.

Претендирайки, че дават правото на „всички гледни точки“, голяма част от медиите ни всъщност дават приоритет на гледната точка на по-силния. И, което е по-лошо, легитимират личности, чиито възгледи и действия са свързани с омраза към определени групи. А това води до легитимация на самата омраза.

Струва си, освен това, да се запитаме:

Всички гледни точки ли представят медиите ни?

Под „всички гледни точки“ повечето медии разбират, когато поканят в студиото някого, да поканят и човек с противоположната позиция. Ако поканят гей, да поканят и хомофоб, ако поканят някой „десен“, да поканят и „ляв“ (според българските разбирания за ляво и дясно) и т.н. В повечето случаи се канят общо взето едни и същи хора – било политици, било експерти или нарочени за такива, било известни публични фигури, включително хора от шоу бизнеса.

Много рядко обаче ще чуете позициите на роми, бежанци, хора с психически увреждания, бездомни хора и прочее. Или хора, чиито професии са свързани със системна експлоатация и/или тежък труд. Ако изобщо ги чуете, те в повечето случаи няма да присъстват в студиото, а репортер ще бъде на място и ще им задава въпроси на „ти“ – било с презрение, било с опитващо се да е добродушно снизхождение. Ако представители на някоя от тези групи (най-вече за ромите става дума) се доберат до студио, обикновено те са лидери на организации.

Така, в обществото ни има групи, които остават системно непредставени. Представени са обаче гледните точки на онези, които желаят страната ни да бъде „прочистена“ от тях. Защо? В името на „правото на мнение“ и „свободата на изразяване“.

Само че

Свободата на изразяване никога не се признава абсолютно

Да оставим настрана онези, на които на теория свободата на изразяване не е забранена, но на практика нямат възможност да се изразят. По-важното е, че идеята за свобода на изразяване винаги включва повече или по-малко скрити ограничения. В европейския контекст словото на омраза е нещо, което е отвъд свободата на изразяване и представлява злоупотреба с нея. В САЩ тази идея може да не е валидна, но и там едва ли ще видите член на ислямска терористична организация да участва в телевизионен дебат и гледната му точка да се третира като равноценна с тази на останалите участници. В Съединените щати, освен това, правото на изразяване изключва порнографията и е много по-рестриктивно по отношение на голотата, отколкото в Европа.

Дори либертарианците, за които свободата на изразяване на теория е неприкосновена, на практика невинаги успяват да бъдат докрай последователни; както е и, впрочем, с изповядващите каквато и да е абсолютизираща идеология. Бях свидетел как един либертарианец предложи член на организация за изключване заради изразено мнение с аргумента, че въпросният петнял авторитета на член на организацията, следователно (?) на цялата организация. А на друг либертарианец беше решаващият глас за изключването на друг член на същата организация, отново – заради изразено мнение. Което не попречи и на двамата да продължат да възхваляват свободата на изразяване на индивида.

Накратко – претенцията, че се дава възможност да се чуят „всички гледни точки“, е илюзия. С нея обаче се легитимират позициите на едни групи хора, че други групи хора нямат право на съществуване.

Ето защо

има болезнена необходимост от острови на хуманизъм

медийни, в изкуството, в културата, в науките, свързани с човешкия свят, ако щете.

Острови, в които е ясно, че човешкото същество има ценност. В които дискриминираните, на които мейнстриймът не дава думата, са чути, а онези, според които първите са „боклук“, подлежащ на „изчистване“, не получават легитимация.

Не е достатъчно само да не се допуска слово на омразата. Необходимо е да има и последователно отношение към сеещите омраза.

Изобщо, последователността на тези „острови“ в ангажимента им за отстояването на човешкото е от съществено значение. Достатъчно примери има и за медии, и за публични личности, и за организации, което с времето са изневерили на хуманистичния си образ.

Ако един „остров на хуманизма“ изведнъж реши да даде думата на „другата страна“, трябва да го направи по изключително премислен начин, така, че да остане верен на хуманистичната си претенция. В противен случай само ще си обърка аудиторията.

Представете си, че години наред сме казвали, че Кумчо Вълчо яде зайчета. И изведнъж вземем интервю от същия Кумчо Вълчо и му дадем възможност да ни обясни, че и той душа носи и че всъщност е много добър, без да го питаме дали и защо яде зайчета. Независимо какъв подвиг сме извършили, за да се доберем до Кумчо Вълчо и да го убедим да поговори с нас, ставаме ли по този начин по-обективни и по-добри професионалисти? Постигаме единствено това, че тези, които са ни вярвали, вече не знаят какво да очакват от нас.

Всъщност

има смисъл и „Кумчо Вълчо“ да бъде чут

Но по начин, по който се разбира за него и дейността му нещо повече от това, което е известно в публичното пространство и което Кумчо Вълчо иска да се знае за него. За това се изисква сериозно равнище на професионализъм, а нерядко – и смелост. Журналисти се внедряват в терористични или престъпни организации, в корпорации и на други места, където няма да получат смислена информация, ако просто отидат и попитат. Немският журналист Гюнтер Валраф (за съжаление, оказал се агент на ЩАЗИ) си променя външния вид, прави се на турски гастарбайтер или на чернокож, за да разбере от първа ръка какво е отношението към такива тези групи хора.

Без да е журналистка, моя позната се беше внедрила за известно време в група неонацисти. Прекрати експеримента, без да изнесе разкритията си в медиите. Не знам защо, може би с основание се притесняваше за живота си. А и се беше внедрила, за да разбере въпросната група отвътре и нямаше ангажимент да направи, каквото е разбрала, публично. Но нещата, които ми разказваше междувременно, бяха чудовищни. Момичето биваше осведомявано как такива като нея (без осведомяващите да знаят каква е тя) трябва да бъдат убивани. Пращаха ѝ и песни, от чиито текстове на мен ми се изправяше косата. И това съвсем не е всичко.

С Кумчо Вълчо трябва да се подхожда

с критични сетива

В противен случай – жалко за усилията да се достигне до него и жалко за авторитета и хуманистичния ореол на личността, медията и пр., положила въпросните усилия.

Такава личност е например американският режисьор Оливър Стоун. Режисьорът на филми, заредени със смели социални послания, от ранга на „Взвод“, „Роден на Четвърти юли“, „Убийци по рождение“ е икона за поколения хуманистично настроени хора. Оливър Стоун реши да направи документален филм за Владимир Путин, който наскоро беше пуснат първо по руските телевизии. Това е показателно, че филмът ще да е такъв, че да се хареса на Путин. Претенцията на Стоун е да покаже на Запада руския президент в дълбочина, в каквато Западът не го е виждал.

Малко вероятно е човек от ранга на Оливър Стоун да се е продал на Путин – така, както го направиха други. Като голяма част от западните – и особено американските – хуманистично настроени творци, Стоун е с леви убеждения. Америка помни репресии над интелектуалци само заради подозрението, че симпатизират на Съветския съюз. Оттам симпатията към Русия и нейното управление се „унаследява“ идеологически, понякога без да се държи сметка, че днешна Русия е един по-радикален и по-авторитарен вариант на Америка на Тръмп.

И така, Оливър Стоун си поставя за цел да покаже, че Кумчо Вълчо, пардон, Владимир Путин, всъщност е добър човек, откровен, несуетен по отношение на плешивината си и прочее. Проблемът е, че това става, докато хрантутени от държавата руски хакери оказват влияние, някъде успешно, другаде – недотам, влияние кой да печели изборите на Запад, а връзките между Тръмп и европейските крайнодесни партии и организации, от една страна, и Русия, от друга, са предмет на не едно и две разузнавания.

Освен разочарование от Оливър Стоун, един от ефектите на филма му за Путин е, че го направи за смях. Както стана ясно, Путин е пробутал на Стоун фалшифициран запис, уж от бомбардировка над Сирия, режисьорът е приел всичко, което руският президент му казва, за чиста монета. Още една причина да се внимава, когато Кумчо Вълчо ни обяснява колко е добър.

И не,

призивът за хуманизъм не е за пропаганда за сметка на професионализма

Професионализъм не е просто да дадеш думата на „всички гледни точки“. Най-малкото, защото това е невъзможно – съществуващите гледни точки са повече, отколкото е възможно да бъдат забелязани и чути. Не е и да се добереш до затворена общност или неин член – както стана ясно, по-важно е какво ще научиш, ако се добереш.

Професионализмът не е и в пълната обективност, защото постигането на пълна обективност е илюзия. И на немския социолог Макс Вебер, чийто е терминът „ценностна неутралност“, му е било ясно, че тя е само цел, а в реалността не можем да не изхождаме от ценности и те не могат да не влияят на труда ни. В журналистиката дори новините не могат да бъдат неутрални, а чрез подреждането и назоваването на фактите внушават определени позиции, а какво остава за коментарните текстове и за интервютата.

Специално в журналистиката професионализмът е в прецизното отношение към фактите, в спазването на професионалните стандарти, чиято основна цел е ангажиментът към човешката ценност, в съзнанието за собствените граници и стойността на другия. В даването на право на отговор на другата страна, но не с цената на обезличаване на медията или на журналиста. В смелостта да се ровиш добросъвестно в теми, в които не е безопасно да навлизаш – било професионално, било психически, било физически. В уважението към аудиторията.

Темата за уважението към аудиторията заслужава специално внимание. Разбиращата и лоялна аудитория е нещо, което се създава, но може и да се загуби. Добрата журналистика е разбираема за аудиторията си и я чува; журналистиката и аудиторията заедно растат. Да смяташ, че аудиторията ти не те разбира, защото е под нивото на твоя професионализъм, не е проява на професионализъм.

Защото островите на хуманизъм, освен всичко, са и общуване. Когато се разочароваме от медия, губим един от немногото си смислени събеседници.

А това винаги е тъжно.