Противникът на моя противник е мой приятел. Дали?

от -
984
Николай Аретов. Снимка: Личен архив.

Отдавна се съпротивлявам срещу логиката зад този афоризъм, който е преобърната форма на друг, на пръв поглед по-приемлив или по-миролюбив – „Приятелите на моите приятели…“ и т.н. Казват, че вариантът за противника присъствал в санскритски текст от VІ в. пр. н. е., имал и арабски вариант.

Този принцип ляга в основата на антифашисткия съюз от времето на Втората световна война. Тогава може би за добро. По време на Студената война и последвалите конфликти, например в Афганистан, резултатите често са доста съмнителни. По един начин се развива нашенският т. нар. Отечествен фронт, по друг – подкрепяните от Запада антисъветски движения.

Спирам с историческите аналогии, за да се опитам да кажа нещо за тукашните неща. Две-три от тях ме провокираха. Да започна с, как да кажа, параболата в отношението към Г. Близнашки – една неприятна и поомръзнала тема. С неудобство трябва да призная, че се отнасях резервирано към неговата личност и подозирах подобно развитие. Но това е частният проблем, по-общият е, да го нарека „отечественофронтовски” манталитет, според който всички, които са противници на моите/нашите противници, по условие са ми/ни съюзници, братя по оръжие, така да се каже. И в единен строй застават религиозни фундаменталисти, националисти, реставратори, либерали, агностици… Че чак и говорители на бог Тангра. А заедно с тях и сталинисти, хора, почувствали се пренебрегнати от някого или просто неуспели да се възползват от предишната ситуация. Кариеристите оставям настрани, те са неизбежното зло.

Подобни единни фронтове и бракове по сметка лесно се пропукват от конкретни случки – например гей прайд или религиозни акции (мюсюлмански, православни, други), понякога съвсем безопасни като купоните около Ратха ятра в София. Това, че се пропукват, не е страшно, когато целта не е вземането/задържането на политическата власт. То е само заслужаващ внимание симптом за привидното единство.

И ако казусът Близнашки е скучен, един друг казус ми се струва достоен за обмисляне. Подхвърлял съм някъде нещо за него, но ми се ще да се върна към него, не заради личността, а заради отечественофронтовския манталитет.

Един скулптор, професор, изригна срещу министъра на културата. Повечето му аргументи бяха смислени, а министърът… знаем си го, трудно е да каже човек нещо хубаво за него. И изведнъж този професор стана любимец не само на медиите, но и на „десните”. Които не пожелаха да обърнат внимание на конкретния повод за избухването (с който по условие не би трябвало да се солидаризират, струва ми се). Така, както го разбрах, той бе в това, че творби на баща му (също скулптор, също професор, същи известен), купени навремето от музеи, сега биват експонирани в Музея на социалистическото изкуство. Което ставало без знанието на покойния автор и неговите живи наследници (носители на авторските му права) и което го компрометирало. Известно е, разбира се, че контекстът в който е поставена една творба, влияе върху възприемането й, може и да преобърне посланието. Струва ми се обаче, че случаят не е такъв, посланието си е запазено, от него са черпени дивиденти, творбата е продадена, собственикът й също има някакви права.

(В скоби да кажа, че вероятно поне част от авангардистите декларират бунта си към всичко старо и, ако са последователни, биха трябвало да възразят, че експонирането им в бивши дворци пищни галерии изкривяват посланието им. Повечето май не го правят, не само у нас, ако трябва да бъда докрай откровен.)

Като стана дума за скулптури и авторски права, да спомена и случая с паметника пред НДК. За мен историята е ясна и доста скучна, въпреки че някои от перипетиите, през които преминава, могат да пораждат и усмивки. В контекста на тези размисли тя заслужава внимание с един (наистина по-второстепенен) аргумент на защитниците й. Т. Живков не бил харесал паметника. Следователно (?) заслужава да се запази и дори реставрира. По логиката – това, което не е харесано от противниците ни, е добро, нехаресаните автори от нашите противници са… Някак не върви да кажеш – прав е бил човекът.

Случката е доста фолклорна, непроверима, да приемем, че е вярна. Но тя някак загърбва цялата предистория на издигането на паметника – такива неща се възлагат (след конкурс?) на проверени хора, те носят сериозен престиж, вероятно и добро заплащане. Някак не върви със задна дата да се представят като нещо друго, почти размирно.

Конкретните случаи, а те могат да бъдат продължени лесно, ако човек набере кураж и пренебрегне конфликтите, които следват, за мен поне насочват към някакъв минимум хигиена в съюзите. Агентите на тайните служби (сред тях вероятно има и набедени), хората от някогашната номенклатура, както и ползвалите се от привилегиите им техни наследници, БКП активистите имат същите права като всички останали. Включително и да бъдат капиталисти шефове, въпреки че това малко трудно се преглъща. Приятел съм с такива хора, с други работя повече или по-малко добре. Но не бих искал да съм в една партийна или обществена организация с тях (и затова съм безпартиен). Това, което ми е трудно да преглътна, а и нямам желание, е антикомунистическият актив, който си приписват, и претенциите им да бъдат, ако не репресирани и дисиденти, то поне инакомислещи, с привилегии, които напомнят за някогашните „активни борци”.

Проблемът, разбира се, има и обратната страна. Не ми се иска да преглътна и модерните версии на евангелското „Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.” (Матей 12:30). Оттук лесно се стига до търсенето и изобличаването на врага сред своите („с партиен билет”) –една дейност, особено любима на неофитите.