Републиката на чардафоните – вчера, днес, утре

от -
1 391

Конкретният повод за тези бележки е „Чардафон Велики“ на Захари Стоянов – един определено бунтарски и русофобски текст, който, точно поради това би трябвало да ми е симпатичен. Преди десетилетия съм го чел, но почти се бе изтрил от паметта ми. По-добре си спомнях нещата около него – почти неприкритата полемика с Вазов, гневната реакция на Д. Благоев, невключването му в Избраните съчинения от 70-те години, които използвам. Новият прочит тласна мислите ми в друга посока (колкото и да е невероятно, доста близка до разсъжденията на Д. Благоев). Другият парадокс е, че за да прочета творбата, се наложи да се обърна към книга на издателство „Захарий Стоянов“.

Книгата е посветена на Съединението и в центъра и стои Продан Тишков с прякор Чарда, към който той прибавил благородническото фон, казват, за да пародира директора на милицията и жандармерията на Източна Румелия генерал Август фон Дригалски. Захари продължава в същата посока и Чардафон става Велики.

Продан Тишков е буен и не особено образован младеж, опълченец и участник в Съединението, прочул се с унизителния начин, по който „арестува“ генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и го разхожда из Пловдив, конвоиран от качената на кон Недялка Шилева, годеницата на Чардафон. Не се наемам да съдя какъв е бил историческият Продан Шишков, но Захари съзнателно и целенасочено героизира образа на един не просто необразован, а гордеещ се с това дързък, арогантен човек и харизматичен за обкръжението си водач. Авторът не пропусната възможността да го противопостави на другите, различните от него, обрисувани карикатурно – Кръстевич, разбира се, Ив. Е. Гешов, Вазов, К. Величков… Самият Захари предпочита да се нареди до него, а не до „учените“, включително и в класическите „Записки по българските въстания“. Разликата е, че по времето, описвано в книгата, Захари още няма самочувствието и арогантността на Чардафон. По-късно ще ги придобие в някаква степен, въпреки че вече няма да е неграмотното медвенско овчарче, а водещ политик, журналист и всъщност доста начетен човек. В лансираната от него опозиция Бенковски – Волов, авторът на „Записките“ недвусмислено ще застане на страната на по-малко образования, но по-дързък и по-харизматичен Бенковски. И ще внуши предпочитанията си на читателите.

Но не е само Захари. Всъщност канонът на българската словесност прави същото, наистина не така открито и категорично. Нито пък причината е прословутият социалистически реализъм и идеализирането на пролетариата, свързано с марксизма. Още първостроителят на новата българска словесност Паисий Хилендарски противопоставя простите български орачи и копачи, носители на евангелските добродетели, на лукавите гърци. По неговите стъпки тръгва и Софроний Врачански, който в „Житие и страдания“ последователно премълчава книжовните си занимания и предпочита ролята на жертвата, която оцелява, скривайки достойнствата си. Впрочем, същото открито прави и така обичаният трикстер Хитър Петър. Подобна стратегия не е чужда и на друга голяма фигура от епохата – Петко Славейков. След Освобождението, в Народното събрание той откровено демагогства, за да унижи учените консерватори. (С. Радев ясно го посочва, но това остава някак в сянка, не го имаме предвид, когато мислим за големия поет и общественик.) И т. н.

Самият Вазов, любим опонент на Захари, който го нарежда сред „учените глави“, всъщност също не е чужд на подобно мислене. Да си спомним Боримечката и начина, по който той е възприеман от аудиторията. Следвайки внушенията на автора, децата, основна читателска група на романа, несъмнено предпочитат да се идентифицират с Боримечката, а не с по-образования Кандов, или дори с д-р Соколов (който, строго погледнато всъщност не е точно „доктор“, но пък е привлекателен романтичен образ, включително и поради отношенията си с „беицата“, пък и мечката Клеопатра).

За вероятно най-популярния български литературен герой – Бай Ганьо – едва ли се налага да се пояснява (или обратното, поясненията заплашват да станат твърде дълги). По образованост и арогантност той не отстъпва на Чардафон. Смеем му се, но и, поне в някаква степен, се идентифицираме с него, а не толкова с Щастливеца и приятелите му от Весела България, които си разказват анекдотите.

Със сигурност списъкът на подобни герои в каноничните текстове на българската литература може да бъде продължен. По-трудно ще е да се открият техните антиподи – обичани, положително представени от авторите интелигенти хора. По-лесно (но твърде опасно) като че ли би било да се намерят несполучливите опити за изграждане на подобни образи. А такива опити не липсват, и несполучливи, и частично сполучливи. От тях вероятно може да се направят интересни наблюдения за това как българските писатели си представят интелигентите и въобще „дълбоката“, „философска“ проблематика. И с каква лекота критици и читатели раздават подобни етикети. При това отново става дума за значителни автори. Попитайте се (или попитайте Гугъл) кои писатели са навлезли в дебрите на философията на (българската) история. И какво всъщност се нарича така. Чак толкова философска ли е книгата „Нощем с белите коне“, за немалкото й имитации да не говорим. Или немалкото филми и книги за писатели и художници, за сложната душевност на твореца и интелигента, станали модни през 70-те и 80-те години на миналия век.

Един сериозен автор преразказа „Апология за Сократ“ на Платон и това бе обявено за нова (и едва ли не скандална) дума в осмислянето на… и аз не знам на какво. Друг, не толкова сериозен, събра на едно място всевъзможни исторически анекдоти и това също се възприема като дълбоко осмисляне на великата българска история.

Продължавам да не вярвам в постулатите на така наречената „народопсихология“ и ми се струва, че не в нея е обяснението. Но за мен явлението е несъмнено. По някакви причини открай време (канонът на) българската словесност извежда на преден план и представя в положителна светлина необразования, арогантния и не особено изискания човек, който има свой (оспорим) морал и свои норми на поведение. Опонентите му по правило са изтласквани встрани, а и не се радват на благосклонното отношение на авторите, оттам – и на симпатиите на публиката. Опитите за изграждане различен тип герои и повествования често са неуспешни, или всъщност представят за „интелигенти“ и „философска проблематика“ неща, които в друг контекст не биха били определени по този начин. Оставям встрани съвсем не маловажния въпрос доколко реалната интелигенция не се всъщност близка до литературните ѝ изображения, срещу които мърморя тук. Ще рече – дали пък те не са правдоподобни, т.е. „реалистични“. Опитите да се осмисли това явление предполагат по-друг тип текстове. По-разгърнати и използващи различни инструментите за анализ, привличане и на други примери. Тук ще си позволя да завърша с подмятането, че днешните критики към, да кажа така, чалгакултурата и чалгаполитиката, би трябвало да си дават сметка за корените ѝ са по-стари от „прехода“, а и от епохата на НРБ.