София прайд за десети път. Ето какъв е смисълът.

от -
...
София прайд 2008. Снимка: Светла Енчева.

Утре София прайд ще се проведе за десети път. И за десети път ще се водят едни и същи дискусии: има ли смисъл да се „демонстрира“, трябва ли да се гордеят хората с различна сексуална ориентация и полова идентичност, или напротив – трябва да се срамуват заради това, че „не са нормални“, грях ли е хомосексуалността… Спорят не само хомофоби срещу ЛГБТИ активисти, спорят помежду си и хора, принадлежащи към ЛГБТИ спектъра.

Споря и аз, година след година. Този път обаче, вместо да споря, предпочитам да разкажа.

Била съм на повечето прайдове в София, като почнем от първия. Този първи София прайд през 2008 г. няма да забравя никога – не само защото беше първи, а защото едва тогава осъзнах, че ЛГБТИ хората в България са мразени по съвсем не безобиден начин.

На първия София прайд отидох с мъжа ми и с познат на средна възраст, който много искаше да ни докаже, че не е хомофоб. Облякох се като за купон – розовеещ потник, дълга до петите жълта пола и най-елегантните ми, но не най-удобни, чехли. Не можех да разбера защо полицаите са повече от присъстващите, защо и на какъв принцип гонят определени (късо подстригани) младежи, а други пускат. Не познавах повечето присъстващи и чак по-късно научих, че поне половината от немногобройната група участници са били хетеросексуални хора, дошли – както и ние по онова време – да подкрепят правата на различните.

Години по-късно научих какъв страх са преживели гей хората, осмелили се да отидат на първия прайд. Че на някои от тях вече им се е било случвало да преживеят физическо хомофобско насилие, а полицията, вместо да им помогне, им се е присмяла. И все пак са дошли. Научих, че участник, днес мой добър приятел, е обул за прайда кубинки, за да не се отличава външно от онези, които биха го набили. Тези и други лични истории, впрочем, можете да научите, ако посетите документалната театрална постановка „Прайд“. Препоръчвам.

Но тогава все още бях в щастливо неведение. Гледах плакатите, балоните, цветовете на дъгата, снимах и ми беше празнично.

София прайд 2008. Снимка: Светла Енчева.
София прайд 2008. Снимка: Светла Енчева.

Когато шествието тръгна, се дразнех, че полицаите ни карат да се движим в компактна група и никой да не изостава. До момента, в който иззад дърветата към нас се затичаха няколко десетки хомофоби. Докато гледах с изумление какво се случва, група полицаи побягнаха към младежите. На тях толкова им трябваше – дадоха кръгом. Полицаите настигнаха голяма част от тях, изпонатръшкаха ги на земята и им сложиха белезници. Особено активна беше една полицайка. Сцената беше като от филм.

София прайд 2008, полицията гони нападателите. Вляво: полицейската служителка, която беше особено дейна в залавянето на хомофобите. Снимка: Светла Енчева.
София прайд 2008, полицията гони нападателите. Вляво: полицейската служителка, която беше особено дейна в залавянето на хомофобите. Снимка: Светла Енчева.

Тогава вече разбрах защо трябва да се движим в компактна група и да не изоставаме от полицейския кордон. Аз обаче изоставах – поради крайно неадекватното си за събитието облекло. Стъпалата ми се плъзгаха в неудобните чехли, на всичко отгоре полата ми се смъкваше и я настъпвах. Влачех се най-отзад, а полицаите само ми викаха да бързам.

Тъкмо успях да понаваксам изоставането, се чу гръм. На двадесетина метра пред себе си видях пушек, а под него – хоризонтална ивица огън. Хомофоби бяха успели да хвърлят коктейл „Молотов“ в шествието и по чудо нямаше пострадали.

Общият брой на хората, арестувани на първия София прайд, е 88.

Прибрах се вкъщи, излязла от щастливото си неведение и твърдо решена на бъдещи прайдове да ходя само с удобни обувки, подходящи за бягане, и без поли до петите. Зачетох се в интернет форуми на футболни агитки, които се хвалеха как са причаквали участници след шествието по тесните улички на центъра на София и в градинката на „Свети Седмочисленици“, как са ги заливали с урина, как са се гаврили с тях. Запалянковците изразяваха гордост, че най-сетне левскари и цесекари са се обединили в името на обща цел.

Ходех на следващите прайдове винаги, когато можех. Дори и скоро, след като ме оперираха през 2010 г. и  бях  на силни обезболяващи. Бях свидетел как се трансформираше София прайд. 2009 и 2010 г. охраната беше по-плътна и от тази през 2008, един от пътите жандармерията можеше и да не ме пусне, ако не се познавах с доброволците. По време на втория София прайд в някакъв момент с мъжа ми се озовахме отпред, държейки дългото рейнбоу знаме от двете страни, докато някои активисти се криеха под знамето.

Година след година участниците ставаха все повече, а охраняващите жандармеристи – все по-малко. Човек вече можеше да се включи в шествието не само в началото, а и после. През 2015 г. без затруднения беше успял да се промъкне Йоло Денев и крещеше на участниците, че трябва да се покаят, защото иначе ще горят в ада.

На прайда през 2016 г. участниците са били над 2000 – свършили са гривничките, които раздават организаторите и с които отчитат броя на присъстващите, така че не може да се каже колко точно над 2000 са били. На снимките видях много непознати лица (имайки предвид, че познавам немалка част от „обичайните заподозрени“), предимно млади хора, тийнейджъри.

Десет години са повече от половината живот на един тийнейджър. В България вече има младежи, през по-голямата част от живота на които е имало София прайд. Те знаят, че в страната ни има ЛГБТИ хора, които не се страхуват да излязат на улицата, за да отстояват правото да бъдат себе си. Това е особено важно за младите хора от ЛГБТИ спектъра, защото по този начин не само знаят, че има и други като тях, а че има и такива, за които идентичността им не е срамна и повод за самоомраза. Важно е и за връстниците им, които научават, че хората са различни и че някои от различните са превъзмогнали страха от подигравки, отхвърляне и насилие.

София прайд 2008. Снимка: Светла Енчева.
София прайд 2008. Снимка: Светла Енчева.

Прайдовете са само една от формите на ЛГБТИ активизъм. Има и други форми – не толкова видими, но не по-малко нужни. Прайдовете обаче са в най-голяма степен свързани с видимост, а видимостта е необходимо условие за признаването на правото на съществуване на дадена група.

Миналата година бях на прайда в Кьолн, който се проведе за 25-и път. Там видях повече неща, отколкото, предполагам, ще видя на Софий прайд в следващите 15 години. Най-много ме впечатли не външният вид на участниците (не нямаше впечатляващи примери, напротив), а две други неща. Първото беше присъствието на еднополови двойки на 60 и повече години. Мислех си колко трансформации са преживели – дискриминация, начало на прайдовете, легализиране на еднополовото партньорство, а в близко време, вероятно, ще дочакат и брачно равенство в Германия. Чудех се колко ли са се борили, за да доживеят такива весели миролюбиви шествия с един милион участници и с полицаи, които могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

Другото, което ме удиви, са колко много вътрешни подразделения могат да се развият в една ЛГБТИ „общност“ с годините. Само някои от многото, които видях, бяха: група на гей мъжете, които имат бради и носят кожени дрехи, група на женствено изглеждащите лесбийки (разграничаващи се от недотам женствено изглеждащите), дори без да броим групите на ЛГБТ бежанци, ЛГБТ хора с увреждания… Чудех се колко ли десетилетия активизъм ще са нужни, за да се обособят и в България подобни групи със собствен и характеристики и собствен стил, ако това изобщо се случи.

За разлика от Германия, където активисти след дългогодишна борба успяха да постигнат компенсации за жертвите на хомофобското законодателство в миналото, в България дори няма кой да признае, че е бил жертва на процесите срещу гей мъже по време на социализма например. Никой не иска реабилитация за това, че е бил затворник и е работил в тухларна само заради сексуалната си ориентация. Защото срамът, в който жертвите на тези процеси са социализирани, е по-силен от желанието за справедливост.

За разлика от тях, днешните ЛГБТИ тийнейджъри в у нас са отраснали със знанието, че има София прайд. Те са в състояние да определят себе си и за тях е далеч по-лесно да приемат идентичността си за легитимна. Все повече от тях са приети и вкъщи, и в училище, такива, каквито са. Може би един ден някои от тях ще станат и учители, които не крият от колегите си кои са всъщност.

Наскоро ми разказаха за хетеросексуална жена, която всяка година участвала в София прайд заради нехетеросексуалните си приятели, които не смеят да отидат. Тази година за първи път казала, че ще си остане вкъщи. Защото вече няма нужда от нея – приятелите ѝ, заради които ходела на прайд, вече са там.

Спорът трябва ли да има прайд, или не, цикли на едно и също равнище от десет години. Но междувременно – и въпреки безсмисления спор и ежегодните антигей паради – София прайд променя българското общество. Година след година.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.