Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят

от -
...

На 19 октомври 2015 година служител от деловодството на Софийски Районен съд връчи на Юлиана Методиева, главен редактор на сайта за човешки права „Маргиналия“, „призовка за подсъдим“ номер 2142093. Призовани по наказателно дело от частен характер №1979/2015 са още и редакционният екип и членовете на обществения съвет на „Маргиналия“ – петима са журналисти, четирима – университетски преподаватели по политология, етническа психология и философия. Особено място отделям за проф. Надя Данова – освен историк с висок академичен авторитет, доктор хонорис кауза на Атинския университет, тя е и съавтор на обгърнатия с тотално мълчание документален сборник „Депортацията на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот 1943 година“. Те всички са обвинени за това, че са разпространили на 17 декември 2014 година статия, с която са станали „разгласители и разпространители на инкриминираните унижаващи, опозоряващи и оклеветяващи обстоятелства“. Жалбоподателят иска от българския първоинстанционен съд публикуваните в сайта думи и разсъждения да бъдат определени за съставомерни по Наказателния кодекс и се предприеме „разследване, провеждане на процесуално-следствени действия по разследване и на оперативно издирвателни мероприятия от органите на МВР“.

Защо се завежда дело за клевета срещу журналисти и интелектуалци, известни в българското публично пространство и академични среди с устойчивата си биография на либерално мислещи? Защо статия, под която те са се подписали и адресирали към евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев, става повод за наказателно преследване срещу свободата им на изразяване? Кой всъщност е жалбоподателят и какво цели той?

През лятото на 1940 година шефът на службата по печата при германската легация в София Оберхаймер дава обяд на редакторите на влиятелните български вестници „Дневник“, „Зора“, „Утро“. Преди това е публикувана дописка: “Бях в Клисура. На автомобила си имах германското знаме, нашето с пречупен кръст. Селяните ме посрещаха и поздравяваха с „Хайл Хитлер“. Целта на обиколката на представители на българското правителство заедно с кореспондентите на вестници и германския чиновник на Третия Райх била „да се опознае общественото мнение“.[1] В онези дни софийският елит, към който принадлежат собственици и издатели на споменатите вестници, разсъждавал „национално отговорно“. Из страниците на тогавашния печат можем да прочетем изречения като това: “Обръщаме се към Берлин като към икона и се молиме за справедливост.“ „Фюрерът слушаше с видим интерес всичко. Не бива да се съмнява никой в неговите чувства към нас, българите.“ Или: “Днес един човек може да диктува мир. По пътя на Клемансо той би могъл да наложи всичко. Казва се Хитлер, днешният победител“. От друга страна, известни дописници на проправителствения печат откровено (все още цензурата не се е развихрила) пишели, че „масите бързо се комунизират“. Ситуацията в страната изглеждала свръхсложна, комунистите БКП(к) имали не много забележим, но нарастващ брой подръжници. За тези процеси и тенденции Стефан Танев отбелязва важен акцент: „На различни влияния се подават интелигенцията, чиновниците. Болшевишката или националсоциалистическата държава, за нас е все едно“. В тази разноречива политическа конюнктура в тогавашните столични среди се задавали и симптоматични питания – “ Кой в България има по-голямо обаяние – Георги Димитров или генерал Христо Луков?“

Тъкмо с генерал Христо Луков има общо депутатът от 38-то Народно събрание от ОДС Дянко Марков, член на Български демократичен форум. Припомням, че Българският демократичен форум (БДФ) е учреден през 1990 г. и веднага става член на коалицията СДС. Припомням също така, че крайнодесният Илия Минев, един от лидерите на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ), още същата година създава вестник „Свободно слово“. В уводната си статия Минев казва, че „легионерството има същата роля в българското общество, както нацистката партия в Германия“. В устава на БДФ пише, че партията е наследник на Съюза на Българските национални легиони. Трябва да отбележа факта, че в кулминационните си моменти този съюз е наброявал над 50 хиляди души. Според друг известен легионер, Васил Златаров, членската маса е надхвърляла 200 хиляди. Днес Български демократичен форум грижливо заличи „наследник на СБНЛ“. Участва в коалиция с ДСБ, а на току-що изтеклите местни избори активистите на БДФ говореха за правата на хора с увреждания във връзка с електронното гласуване…

Когато завежда дело в Софийски районен съд срещу „Маргиналия“, Дянко Марков е прехвърлил вече 90 години. Иначе казано, точно този бивш легионер и депутат с три мандата в демократичния български парламент след 1989 година бива заведен през 2014 година в Брюксел, придружен от група десни активисти. Инициативата е на живеещата в чужбина и прононсирана националистка Даниела Горчева, а идеята е Дянко Марков да бъде представен като жива икона на антикомунизма в Европарламента по време на честванията на 25 години от падането на Берлинската стена.

Срещу този факт реагираха най-напред представители от еврейската диаспора в Холандия. Те задават въпроса дали България не е ревизирала оценката си за фашизма и неговите жертви – евреите! Какво предизвикателство е търсено с демонстративния показ пред Европа на ноторно известния антисемит Дянко Марков? Тази група евреи се обърна с желание за публичност на тревожните им питания към сайта за човешки права „Маргиналия“, известен със системни публикации за цялата истина относно отговорността на българското правителство с министър-председател Богдан Филов по време на Третото българско царство за депортиране на евреите от т.нар. „нови земи“ през 1943 година. Изправения пред съда текст „Какво означават гастролите на Дянко Марков в европейския парламент“ изразява редакционната позиция относно циничната демонстрация в Брюксел. Ясно е също защо адресираният към евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев текст остана без отговор. Именно в първия мандат на управлението на ГЕРБ бе поставена паметна плоча пред Народното събрание по случай 70-годишнината от спасяването на евреите от старите земи на България. По отношение на гибелта на техните роднини в Скопие, Битоля, Щип или Серес, правителството на Бойко Борисов изрази състрадание, но категорично отхвърли вината на някогашните управници, съюзници на Хитлер. В основата си мантрата от последните десетина години за не-отговорността на кабинета на Богдан Филов гласи: Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са били под българска юрисдикция.

Има ли възможност да се изпират биографии на цели епохи? Да. Пример за това е не само манипулираната история по време на комунистическия режим, но и историята след 1989 година. Политическия образ на България по време на Втората световна война непрекъснато знаково се променя. В последните учебници се пише, че е налице не тоталитарен режим, а авторитарен. Нарастват разказите за „просветения монарх“, ловко изплъзнал се от „хватката на Хитлер“ и предотвратил българските войници да отидат на Източния фронт, запазвайки неутралитет до 1941. (Една крайно упорита лъжа, за която съвипускници на Дянко Марков от Военното на Негово Величество училище – ВНВУ – свидетелстват в своите мемоари, но за която някогашният офицер на Н.В. не иска да си спомня). Пише се също така, че доказателство за не-фашисткия характер на управление на Третото българско царство е именно спасяването на близо 50 хиляди евреи. Че в сравнение с една Румъния или Унгария, съюзничеството с нацистка Германия не е довело до ръководство на една партия, а е съществувала Легална опозиция…Трудно може да намерите мрачните „подробности“ за дружбата ни с Вермахта. В общодостъпните източници на история няма информация за мрачните действия на окупационния корпус в Македония, за жестокостите по потулването на Драмското въстание от българските войници.

Има ли възможност да се изпират биографии на хора, свързани с бившите тоталитарни системи? Един поглед само в Гугъл ще ви убеди, че може. Фактологията относно професионалните и политически действия на Дянко Марков „невинно“ се прекъсва до 1943 г., за да възкръсне през едни други времена. Марков охотно разказва за времената на отвратителната съветизация на комунизма в България и ролята на БКП, поела курс за разправа с някогашните дейци и симпатизанти на цар Борис, т.нар. „бивши хора“ от неговото управление и обкръжение. Мълчи или буквално лъже какво са били легионерите, към които се е числил. Нещо повече, затова ще стане дума по-нататък.

Въпросите защо се перат биографии са крайно важни. Биографията задава контекст. Ако го заличим, възможни са всякакви мошеничества и фокуси. За пошлия театър в Брюксел с Дянко Марков се разчу. Във време на глобални комуникации, реакцията на българската медия „Маргиналия“, както и на еврейски организации, не закъсня. Уведомен беше лично и Мартин Шулц, както и Представителството на Европейската комисия в София.

По време на комунистическия режим по-невзрачните легионери, бранници, ратници и други активисти на националсоциализма са оставени в сянка. „Мишкували“ са в обществения и професионален живот на страната. Има публикации в левия печат, че това се дължало на оперативни хитрости на ДС, което, разбира се, подлежи на изследване. Сигурно е, че след падането на Тодор Живков и особено със завладяващия апетит на Симеон Сакскобурготски да се върне във властта на демократична България, тези хора излизат на светло. Биват избрани за депутати или ръководители на ключови ведомства. Не се скриват претенциите им за реабилитация на несправедливите присъди на Народния съд (вж. Решение 4 от 1996 г., с което се отменят частично някои присъди. Това Решение, впрочем, е атакувано в Конституционния съд от Съюза на антифашистите в България, както и от ОЕЦ „Шалом“). Началото на прехода стартира и новият не-комунистически печат, който възроптаваше системно срещу всички онези „стигматизации“ на фамилиите, известни като част от някогашния софийски елит, за който стана дума по-горе. Такъв е случаят със сина на Александър Сталийски, бивш министър на правосъдието в кабинета на Багрянов. Могат да се изредят още прелюбопитни имена, свидетелстващи за негнусливия характер на Съюза на демократичните сили.

Първият главен прокурор от СДС е Иван Татарчев. Той е потомствен националист, ВМРО-вец. Негова „пътеводна звезда“ е чичо му, осъден като „великобългарски шовинист“. С личната му редакторска помощ, през 2001 г. бива издаден „Дневник“ на Васил Митаков, министър на правосъдието до 1943 и председател на Върховния касационен съд до 9 септември 1944 година. В предговора към „Дневник“-а Иван Татарчев изразява възхищението си от него… Публична тайна е връзката между Васил Митаков и генерал Христо Луков, основател на легионерско движение в България. Връзката между двамата е не само на идейно равнище. За опелото на Луков в „Дневник“-а някогашният правосъден министър отделя немалко редове. Част от тях изразяват възхвала на отличния организаторски талант на генерал Луков. Други пасажи изразяват огорчението на председателя на Върховния касационен съд от факта, че генералът се е забъркал в тежка спекула, а лакомията му за придобиване на богатство преминава всякакви граници на благоприличието. По-важно доказателство за противоречивия политически и законодателен живот на България, отразен и в психологически, и ценностен интегритет на ключови фигури за страната, представляват размишленията и съмненията на Васил Митаков при приемане на Закона за защита на нацията. Ето типични за него изречения, записани в „Дневник“-а му през 1940: “Нашият проект (става дума за ЗЗН-б.а.) е най-жестокият след германския! Та с какво са по-добри от тях арменците! И те имат магазинчета, манифактури по ул. „Леге“! Това означава, че ЗЗН има за главна, да не кажа изключителна прицелна точка евреите!“ И понеже по-горе отбелязах как във вестникарските среди са се коментирали важните събития в навечерието на подписване на Тристранния пакт от България и влизането й като четвърта сила заедно с Германия, Италия и Япония в Оста, ето и цитат от друга публикация, също свидетелство за шизофренното и използваческо мислене на онези времена. Нейн автор е Стефан Танев, отново в “Дневник“, 1940 г. Той прави категоричните изводи за прясноизкованото антисемитско законотворчество: “Как може да се подведат под един знаменател всички евреи! Има между нас евреи, които са толкова добри българи, колкото и най-добрите от нас!“. В отговор Васил Митаков казва: “Прав си. Но над всичко стоят върховните интереси на нацията“. В резултат Танев заключава: “Страшна е трагедията на евреите. Да не си в наши времена евреин. По-страшни от времената на Торквемада. Тогава достатъчно беше да приемеш християнството. Днес нищо не може да те спаси“.

Впрочем, нека да припомня кои са националните интереси, които довеждат до обезправяването на близо 50 хиляди евреи в българските земи чрез приемането на Закона за защита на нацията. Дневният ред на общественото говорене на елитите се определял от възвръщането на собствеността ни на Кавала, Серес, Драма. Ще станат ли отново български земите на Вардарска Македония – Скопие, Битоля, Щип, ще си върне ли България Беломорието! Ще бъдат ли поправени жестоките несправедливости, които Ньойският договор е причинил на България! В тази нажежена атмосфера текат и непрестанните срещи на Борис Трети с Адолф Хитлер, Гьоринг и други лица от истаблишмънта на Третия Райх. В крайна сметка царят успява, за да остане завинаги в историята като Цар-Обединител. Българските войски ще окупират тези земи, населяващите ги евреи ще бъдат лишени от поданство, а впоследствие – депортирани. Трябва специално да се подчертае, че според приетия през 1940 г. Закон за поданството евреите от новите земи са специално лишени от такова! Обърнете внимание върху този изключително важен детайл в парламентарната реч на Дянко Марков през 2000 година, за което ще стане дума по-нататък. Ситуацията на еврейските общности в старите земи е значително по-„лека“. На тях им се отнемат всички граждански права, изземват им имуществото, сегрегират ги от останалото население, като ги карат да носят жълти звезди. След като Министерски съвет е взел решението да изпраща евреите в трудови лагери, а в последствие – да ги изселят в съответните места, като наруши всички техни граждански права, Васил Митаков пише: „От друга страна, аз не мога да не призная трагедията на еврейството. Погнати от цял свят, унизени, презрени, подозирани, преследвани, натоварени във влакове и в гнили параходи.. Деца, болни ли, слаби и изоставени, безпомощни пред отчаяните погледи на своите майки…Има ли по-голяма трагедия от това!“

Интересно е да се отбележи какво е писала за Закона за защита на нацията приближената на властта преса. Ето какво е отбелязал видният журналист Стефан Танев през 1941 година: “Говорих с Куюмджийски [2] в Ню Йорк. Интересува го всичко в България, главно закона срещу евреите. Смята, че Германия няма нищо общо със закона и че той не бил прокаран по тяхно искане“. И още едно любопитно позоваване на друг известен българин Марко Рясков: “Рясков смята, че той (законът – б.а.) ще извика и днес сътресение, но последиците му ще почувстваме след войната. Облигациите на много от нашите държавни заеми, но особено тия от възстановителния заем, са в ръцете на банки, в които участват евреи. Мислите ли, че няма да ни го върнат“, завършва тревожно записките си редакторът на вестник „Утро“.

Какъв феномен представляват крайнодесните организации в България през 30-те години на миналия век, какъвто е „ Съюзът на български национални легиони“, няма смисъл на читателите ни да се припомня. Както вече казах, в „Маргиналия“ има не една статия за българския фашизъм и днешните антисемити. Известният български историк Николай Поппетров в книгата си „Напред и надясно“ наскоро публикува устава на това най-популярно фашистко формирование. Публикуването на книгата му трябваше да подейства отрезвяващо на следовниците на ген. Христо Луков. Уви, не стана. Както е известно, всяка година има факелни шествия, наречени „Луковмарш“, което е само едно доказателство за обезпокоително надигащия се расизъм в първите години на 21 век. Връзката Луков – Марков ни кара да отбележим обещания по-горе важен факт свързан, с парламентариста Дянко Марков. Като депутат в 39-то Народно събрание през 2000 година черно-кафявата му ценностна система блясва с пълна сила. При ожесточен дебат относно да се посади или не горичка близо до Тел Авив в чест на „спасителя на 48 хиляди евреи“ Борис Трети, Марков произнася скандалното изречение: “Те бяха лица без гражданство, т.е. враждебно население. Враждебното население винаги през време на война бива депортирано“. Поданството, както вече казах, бе грижливо отнето на евреите с изричен текст в съответен Закон.

На 12 февруари 2015 година Дянко Марков подава иск в български съд за обида и клевета, които правозащитни журналисти са му нанесли. Почувствал се е оклеветен от директното определение на личността му като прононсиран антисемит. Нито за миг не е понесъл отговорността си за развихрилите се гонения на евреи по улиците на София преди и по време на Втората световна война. С последователно отстояваното си поведение на нов, демократичен деец, той публично омаловажи Закона за защита на нацията, довел до една от най-тежките екстраминации на еврейско население въобще в Европа. Малка част от българите днес знаят, че македонските евреи са почти на 100 процента избити в лагера в Треблинка! Разчитайки на късата памет на своите сънародници, Дянко Марков не само развива политическа кариера в мътното време на прехода у нас. Когато се решава да заведе дело за оклеветяване, той поканва за свой адвокат срещу „хулителите“ му не кой да е, а адвокат Захари Генов. Адвокат Генов е чест гост в предаванията на телевизиите СКАТ и „Алфа“, оповестява себе си като последователен националист. Преди това обаче Марков е отишъл в редакцията на тиражен вестник. Пред обявения за агент на ДС журналист Пенчо Ковачев от вестник “24 часа“ бившият подпоручик Дянко Марков простодушно лансира скалъпената си биография. Че на много ранни години е бил член на Съюза на младежките национални легиони (СМНЛ). Вярвал е, че организацията се е била обявила „за приемник на идеалите на „Българската легия“ на Георги Раковски“ (!?!). Че лозунгът, който ги обединявал, е „Национално мощна и социално справедлива България“. И така нататък. В тази публикация „24 часа“ пропуска да го пита за трагичните събития от 1943 година с избитите евреи в газовите камери. Като изпечен демагог, Марков акцентира пред вестника обстоятелството, че е арестуван по „заплетени от ДС мрежи по процеса, наречен „Втори легионерски център“, през 1947 година. През този добре адаптиран за употреба и облаги разказ, Дянко Марков утвърждава самопредставата си за голям родолюбец: “ Легионерите са националисти, а не фашисти“, гласи заглавието на редакцията, изведено от собствените му квалификации.

Дянко Марков издаде преди години книга. Премиерата й стана събитие за немалко хора. Продуктивността му впрочем не стихва. Пише дори и стихове… Когато е приел да поеме върху себе си признателността на Европа за неговия собствен принос в битката срещу комунизма, вероятността да иска кариера на неговите години е нищожна. Вероятността за осребряване – също. Защо тогава Дянко Марков завежда дело?

Отговорът е прост и еднозначен.

Наказателно дело номер №1979/201 е предизвикателство, но и заплаха към онези, които смятат, че за цялата истината на миналото ни – времето на фашизма или времето на комунизма, трябва да се говори на всяка цена. Статуквата се менят, учебниците по история се пишат заедно с победителите, но безспорен факт е, че за да се постигне консенсус за тъмното и светлото в историята, трябва много да се пише и говори. Дори когато те заплашва съдебен процес.

Благодарим на Софийски Районен съд, Наказателно отделение, Седми въззивен състав, който прекрати делото по иска на Дянко Марков.

Можем само да гадаем какъв ще бъде следващият ход на новите/стари български антисемити.

 

[1] „Дневникът“ на Стефан Тенев, стр.255

[2] Ангел Куюмджийски, български евреин. Многократно е променял поданството си, произхожда от самоковски род на евреи – златари. Учредител на Фондация за подпомагане на бедни студенти. През 1940 напуска България и под името Анжело Куюмджийски става полковник от разузнаването на САЩ. Пред 1943 г. по поръчение на Държавния департамент участва в преговорите за излизане на Царство България от войната.