За Майкъл Джексън, бялата лястовица и мъждукащото огънче на надеждата

от -
614
Кадър от филма "Паметник на Майкъл Джексън"

Появата на този текст се дължи на малко необичайни за мен обстоятелства. Искам да кажа, намирайки се встрани от (почти) всичко и всички в страната, на която, парадоксално, посвещавам огромна част от усилията и живота си, аз рядко пиша по поводите, които сънародниците ми намират важни или дори забавни. Обикновената причина да затракам по клавишите е, нека си го кажа право, повече или по-малко непредсказуема, тя е свързана с такива мъгляви неща като (не)удоволствието на момента, липсата или наличието на прекомерна скука и, последно, но не най-маловажно, простичкото желание за глума с нечия глупост или скудоумие. Суета човешка, ако ми позволите това повече от банално обобщение – и все пак, надявам се, суета от вид, който е малко по-необичаен от обичайния, по простата причина, че разпознава себе си като суета.

Но да се върнем към повода. Обадиха ми се приятели – закъде без приятели, Господи!? – които ме помолиха „да кажа пет приказки“ за един филм, който са намерили достатъчно забавен и по балкански-представителен, за да си струва обговарянето. Става дума за сръбския „Паметник на Майкъл Джексън“, за чието съществуване до този момент не бях чувал нищо, но пък, като човек, за когото „открехнатостта“ към (почти) всичко ново и непознато е един вид императив и канон, приех начаса като дребно, но не и безинтересно предизвикателство. Да видим, значи, с какво и по какъв начина са се изглумили братята сърби. Да видим бе, защо пък не? Лошо така или иначе няма.

Дотук лесно, но по някое време задачката започна да се оформя като не съвсем дребно предизвикателство – първо, защото да се намери самия филм в разбираем за мен вариант се оказа не чак толкова проста работа (наложи ми се да премина краш-курс по преодоляване на защитните дувари, издигнати около родната „Замунда“, където единствено може да се намери копие с български субтитри – из мрежата други няма). И второ, далеч по-важно – защото, след като го изгледах, филмът ми се видя доста нещо кухичък, така че изведнъж се видях изправен пред вечно-българската задача да майсторя от пръдня боя, тоест да се напъвам и измислям нещо заслужаващо прочит от една история, която – ако изобщо – се върти около един комай типично-балкански сценарий (да разперим широко криле, да се напънем колкото можем, а след това хууубавичко така да се поизцвъкаме).

Но първо, няколко уводни приказки около по-важни неща. Филмът, взет като жанров представител, е изграден около вечна и важна тема: онази за тихичкото отчаяние на провинциалното безвремие и безбъдещност, както и борбата човешка за намиране на някакъв вид надежда, някакъв вид изход, от това тъй непосилно блато. (Оттук и „бялата лястовица“, която споменавам в началото на текста). В такъв смисъл ми се струва небезинтересно да се опитаме да го поставим в някакъв по-широк културен (или поне кинаджийски) контекст, за да придобием усещане за начина, по който той се вписва в една малко по-голямомащабна карта на терена. И така, как изглежда реалността на балканската провинциалност в сравнение с онези от други, малко по-големи и по-видими, световни провинции?

Опитах се да намеря за себе си няколко примера за подобни кинематографични опити и теми от световното кино и – къде по-удачно, къде по-малко – бих се опитал да поставя „Паметника…“ в компанията на три други филма, разказващи истории на провинциално униние и живота във, със и против него. И това са американският „My Own Private Idaho“ („Моят личен Айдахо“, 1991), британският „The Full Monty“ („Време за мъже“, 1997) и руският „Левиатан“ (2014).

Възможните подходи към темата, не ще и дума, са безброй, но, за целите на един малко по-систематичен подход, бих се опитал да ги обобщя като вариращи в пространството, определяно от крайностите на, от едната страна, изпълненото с патос, героично противопоставяне, а от другата – иронията и сарказма, тоест неща по дефиниция антитетични на патоса. При цялото многообразие на теми и подходи обаче, те всички си остават свързани от една обща, неизбежно-централна жанрова черта – отрицанието. И това е така по много проста, „иманентно-присъща“, тоест същностна за жанра, причина: ако изобщо ще си даваме труд да говорим и умуваме върху нещо толкова тегаво и тягостно като провинциалното отчаяние, то при всички случаи само и единствено от гледната точка на опита за неговото възможно преодоляване, реално или въображаемо. Оттук и неизбежността на отрицанието.

Въоръжени с тази „методология“, сигурно вече ще можем да си изградим и някаква по-понятна, интуитивно разбираема картина за целия жанр и местата на отделните примери вътре в неговото пространство. При това, с малко натаманяване и плюнка, като нищо може да ни се удаде и да изнамерим някакви по-детайлни, по-логични разграничения, които да ни помогнат да открием връзките между (формите на) изкуството и средата, която го поражда. Които в случая изглеждат удивително праволинейни, при всички възможни „ако“-та и „но“-та. И, за да не с мотаем повече, нека си изплюя камъчето. За самия мен правилото изглежда така: колкото по-голям и по-видим терена, на който се появяват нещата, толкова по-големи и шансовете за (голямомащабен) патос. Обратно, колкото по-дребен и по-малко видим терена, толкова по-големи шансовете за чиста проба „бъзици“, тоест ирония, сарказъм и тяхната средна братовчеда, пародията. По този начин бих подредил и трите изредени по-горе филма: докато американците и руснаците, свикнали на необятни широти и мъка „до дупка“, винаги търсят големия, библейски сюжет и мащаб (В „Айдахо“ символичното изгаряне на починалата гигантска майка е символ на едно гордо противопоставяне срещу евтината медийност на времената, през които в момента цапаме, докато не на шега отчайващият край на „Левиатан“ все пак изправя цял свят на нокти, в израз на колективно негодувание и протест, ако може да се съди по реакциите към филма). За разлика от тях, значително по-малко претенциозният „Време за мъже“ (на пръв поглед) не си поставя никаква по-амбициозна задача от търсенето на (възможно най-остроумно) забавление и отрицание на провинциалната задръстеност. А че в резултат на това се е пръкнал един неочаквано силен, напълно достоен за уважение и дори възхищение, апотеоз на човешката непримиримост пред тъпотията – това  както изглежда, си идва вече в пакет с все още средноголемите мащаби и видимост на съвременна Англия. Имат си хората кравичка, пият си мляко, ако и малко прокиснало с времето, но, хайде сега, няма да му придиряме чак толкова много…

Дотук хубаво, но къде е мястото на нашите собствени опити в обрисуваното по този начин жанрово пространство? Ами, просто е – те са там, където това е възможно, в ъгъла на голата пародия. И това, както изглежда, е така  по (отново) разбираеми причини. Бидейки жители на едно място, което е преуморено и досадено до скомина от всевъзможни патоси – от национално-патриотичните до вселенско-освободителните – нашето си тук население очевидно вече не е в състояние да възприеме самото себе си през някаква друга призма, освен онази на (веселото или кисело, та комай и доста горчивичко) отрицание. И, естествено, неизбежно-провинциалното ни ежедневие, видяно през един такъв инструмент, няма и как да изглежда като нещо друго освен безкраен карнавал. Шутове на кокили, смешници с начервени носове и бузи, евтини курви, мечтаещи за тихо семейно щастие, гълтачи на фалшиви ножове, цирк, цирк, цирк – ей това е, в основни линии, начинът, по който май ни се привижда колективното ни сегашно съществуване – и киното, ако има късмет, успява да го представи по повече или по-малко интересни за гледане начини.

Но само ако има. Защото в конкретния случай, за който не ми се ще да разтеглям чак толкова дълги масали, такъв, струва ми се липсва. Започвайки като пародия, ако и скърпена с доста позахабени, някога бели конци (участниците в заверата са по правило удивително, неправдоподобно наивни, дори и за рехавите изисквания на един „комичен“ подход), малко преди края си филмът прави пълен обрат и се превръща в евтин опит за елегия – или, казано на по-разбираем български език, чиста проба манджа с грозде. Докато си правехме едни, малко така, понасилени опити за смях, то сега какво, изведнъж се очаква от нас да… пролеем по някоя сълза? А стига бе, юнаци, вие това… на сериозно ли?

Е да, ама не! Не става така, дори и по нашите привикнали на всевъзможни фокусничества ширини. Ако ще си правим бъзик, то с (по възможност циганска) музика, както го правят отличните представителни на жанра (виж за справка Емир Кустурица). Ако ще се бием в гърдите… хм, тук вече не знам. Откровено казано, в такива моменти самият аз предпочитам да напускам масовката и да диря утеха в по-малко локални примери за борба срещу скуката и скудоумието човешки. Ако успея да ги открия, де…

А вие? Па знам ли? Ваша си работа…

Хай със здраве,

Златко Енев

Берлин, август 2015

[1] It don’t mean a thing if it ain’t got that swing

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин заедно с двете си деца.