За пеещите и песните им

от -
2 385

Чували ли сте за събитието от края на ноември в Държавната музикална академия? Група страстни меломани разказваха преживяното, полудели след изпълнението на  Детския радиохор на песента „Бойсей Муру“ по текст на ректора на Токийския университет Тацуро Макумае. Прочутият  радиохор,  който по едно време за малко не го изпратиха да репетира в сутеренните помещения до тоалетната на зала 1 в НДК,  взриви почитателите си и с „Притурила се планината“. Малцина знаят обаче, че  прозвучалото на 25 януари гениално произведение „Лека нощ“ на Парашкев Хаджиев е включено преди 30 години  в японските учебници по музика. Песента е преведена впрочем от проф. д-р Тацуро Макумае…

„Родна песен нас навек ни свързва“ на  Добри Христов е химн на всички хорове. На последното турне в Франкфурт изпълнителите от Детския радиохор го изпяха на летището, предчувствайки големия си успех в Германия.

Сега обаче искам да разкажа друго. Винаги съм изпълнявала тази песен с усещането, че не точно „родното“ в песента ни свързва, а самата музика, любовта към нея.  Химнът не е базиран нито на народните ритми, нито на народното звучене, а е по-скоро светски. На всеки фестивал или конкурс на хоровата музика се завършва с тази песен. Независимо от усещането за конкуренция на сцената, след фестивала важното е само едно: ние сме свързани чрез музиката. Или както гласи поговорката: „Който пее, зло не мисли“.

Девет години, кажи-речи цялото си детство, прекарах в Детския радиохор. Моменти, с най-различни окраски и настроения, но моменти, които няма да бъдат никога забравени. В хора сме изпълнявали песни на най-различни езици –английски, френски, италиански, руски, немски, латински, шведски, испански, японски. На всяко турне задължително се изучава песен от страната, в която гостуваме. Не мога да забравя трудността на запомняне, заучаване и произношение на чужда песен, часовете репетиции и повторение. Но и винаги съм била въодушевена от срещата си с чужди, различни култури. Както вече казах, именно заради този хор и неговият вече покоен диригент Маестро Христо Недялков български песни са включени в  японски учебници по музика. Факт, който може само да ни радва. През 2013 г. хорът гостува в Турция. Убедена съм, че е имало песен на турски. Месец по-късно бяха и на турне и в Китай. Със сигурност са научили и някоя сложна китайска песен.

През това време в училище в часовете по музика не се докосвахме до нищо по-различно от „Високи сини планини“ и „Обесването на Васил Левски“. Единствената чуждоезична песен, която сме изучавали в училище за всичките години в часовете по музика, беше „Jingle bells“. Скучно, нали? Няколко години след като завърших училище, гледах филма на Адела Пеева „Чия е тази песен?“. Впрочем филм, който е идеален като казус и по музикално, и по гражданско образование в училище. Спомням си, че лентата  беше излъчена за 3 март по БНТ и аз бях много впечатлена от това как за музиката няма времеви и пространствени граници. Тя ни свързва със звученето си и докосва сърцата ни, независимо на какъв език, независимо от какъв етнос и религия сме. Наскоро из социалните мрежи се завъртя клипче на японци, които пеят „Брала мома къпини“ в пънк-ска вариант. Това не го ли сметнахме за обида на народната ни музика? Не, защото е изпълнено от хора, които не живеят на Балканите, с които нямаме „вземане-даване“ (между другото турски израз: „алъш-вериш“, т. alışveriş). По същия начин съм слушала и холандци да изпълняват „Болен ми лежи Миле Попйорданов“ в оперен вариант.

Защо никога нищо не сме учили в училище за днешните си съседи? Защо единствената музика, която знаем от Сърбия и Гърция, е техният турбо-фолк? Защо трябваше да ни приемат в ЕС, за да разбера как звучи румънската реч? Защо турската реч, турската музика, турските имена са синоним на грозно в България?

Аргументът на националистите: когато турците започнат да учат български песни, тогава и ние ще учим техни, е меко казано смешен. Български оперни, джаз, поп изпълнители биват постоянно канени в Турция и, повярвайте ми, много сърцато и позитивно посрещнати. На ежегодния „Турски хоров фестивал“ в Анкара участват винаги български хорове. Български диригенти музицират из най-големите турски опери в Анкара, Измир, Анталия, Истанбул. Български народни певци изнасят концерти на фестивали на народната музика. Обратното важи също – много големи имена на нашата съседка биват също канени у нас. Така че проблем не съществува. За музиката граници няма. Границите са поставяни изкуствено от националистически настроени граждани, които, вместо да впрегнат енергията си по един позитивен начин и да съградят нещо, умеят само да плюят и настройват негативно всички около себе си, включително и децата си. А плюенето по другите, на всичко отгоре живеещи в твоята държава, но различни от теб хора, в крайна сметка е плюене по теб самия.

Неуважавайки различните от твоята култура означава, че не уважаваш културата в един по-общ цивилизационен смисъл. Следователно, като не знаеш какво е културно и какво не е, ти не можеш да отсъдиш дали в твоята култура има нещо забележително, или няма, т.е. не уважаваш дори себе си. Като нямаш желание, интерес, любопитство да опознаеш другия – все инструменти, чрез които човек става или не става културен, ти няма как да уважаваш и собствената си култура. Няма никакъв парадокс, че станалият печално известен родител е полуграмотен. Като настояваш, че твоята национална култура е единствената, която заслужава внимание, всъщност заявяваш, че си неграмотен, че си некултурен и не познаваш и не те интересува никоя друга.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Аглая Калафатова е студентка в Гисен (Германия), учи магистратура по славянско езикознание с руски и сръбски/хърватски. В Германия и Австрия се е занимавала и с преподаване на български език и превод. Активист в областта на човешките права и екологията. Обича да пее хорова класическа музика.