За „Шарли Ебдо“ и националния девиз на Франция

от -
1 529

На 7 януари тази година бях потресен, както много други хора по света, от поредното престъпление на насилствения ислямизъм. Този път жертвите бяха 10 журналисти от френския седмичник „Шарли Ебдо”, които бяха разстреляни в тяхната редакция, и двама полицаи. На 9 януари мъж с две  картечници откри стрелба в навечерието на Шабат в супермаркет за кашер в източен Париж, след което взе и заложници. Френската полиция предприе бързи и ефективни мерки и трима терористи бяха ликвидирани. Но жертвите, между които и четирима убити заложници и една полицайка, станаха 17.

За да разберем по-добре случилото се, е добре да си припомним предисторията. Ето някои фрагменти от нея, които се опитах да систематизирам по публикации на Mediapool:

През септември 2005 г. датският вестник „Юландс постен” публикува карикатури на Пророка Мохамед. На една от тях Мохамед е изобразен като атентатор, носещ тюрбан във формата на бомба. На друга е представен как държи меч, а очите му са покрити от черен правоъгълник. Карикатурите са препечатани в редица  европейски вестници и списания, включително и във френския „Франс соар”.

Публикациите на карикатурите предизвикват дипломатически реакции и заплахи от ислямисти в целия мюсюлмански свят. Министри от 17 арабски страни призовават датското правителство да се намеси и да вземе отношение към карикатурите, които се определят като “обида за исляма”. Сирия и Саудитска Арабия изтеглят посланиците си от Копенхаген, а Либия затваря посолството си. От своя страна Ирак призовава датският пълномощен министър да заклейми карикатурите. Йорданският крал Абдула ІІ заявява, че публикуването на такива изображения е “престъпление, което не може да бъде оправдано със свободата на словото”. Мюсюлманските страни са обхванати от протести. Подпалени са посолствата на Дания и Норвегия в Сирия и на Дания в Ливан. Нападнато е и посолството на Дания в Техеран. Броят на загиналите по време на масовите безредици в ислямските страни достига 50 души.

В резултат на този натиск „Юландс постен” се извинява, че е нанесъл обида на мюсюлманите, а датският премиер Андерс Фог Расмусен  приветства извинението на вестника, като едновременно с това се изказва в защита на свободата на пресата.

На 7 февруари 2006 г. генералният секретар на ООН Кофи Анан, координаторът на външната политика на Европейския съюз Хавиер Солана и оглавяващият Организация ислямска конференция Екмеледин Ихсаноглу излизат с изявление, в което призовават всички страни в конфликта да проявяват сдържаност.

Един ден по-късно – на 8 февруари – вестникът „Шарли Ебдо” препечатва 12-те датски карикатури. Изданието излиза с челно заглавие “Мохамед под натиска на фундаменталисти”, помествайки рисунка на Пророка, който се е хванал за главата и казва: “Трудно е да си обичан от глупаци”. Като допълнение към датските карикатури „Шарли Ебдо” публикува рисунки, които осмиват и другите религии.

В същия ден президентът на Франция Жак Ширак осъжда публикациите на карикатурите във френските вестници. В негово изявление, прочетено от правителствения говорител, се казва:  “По проблема за карикатурите и реакциите, които те провокираха в ислямския свят, искам да кажа, че свободата на словото е една от основите, върху които е изградена Републиката, но последната също така лежи върху ценности като толерантност и уважение към всички вярвания… Всичко, което може да нарани убежденията на другите, особено религиозните убеждения, трябва да бъде избягвано. Свободата на изразяване трябва да бъде упражнявана в дух на отговорност.“  Френското министерство на външните работи от своя страна заявява, че свободата на словото е скъпа на Франция, но министерството „осъжда всичко, което е обида към вярванията или религиозните убеждения на личността”.

През март 2006 г. собственикът на „Франс соар” – египетският магнат Реймон Лака, уволнява главният редактор  Жак Льофран и заявява пред Франс прес: “Ние изразяваме своето съжаление към мюсюлманската общност и към всички хора, които бяха шокирани от публикацията”.

По-късно  мюсюлмански организации завеждат дело във френски съд срещу поместените от „Шарли Ебдо” карикатури, тъй като те са обидни и насаждат омраза срещу мюсюлманите.  През март 2007 г. съдът отхвърля жалбата и обявява директорът на вестника Филип Вал за невинен.  Според съдебното решение публикуването на карикатурите е защитено от гарантираната от закона свобода на словото и тяхното поместване не е насочено против мюсюлманите по принцип, а против фундаментализма.

В броя си от  ноември 2011 г. „Шарли Ебдо” кани Пророка Мохамед да му стане гост-редактор, като на корицата на списанието има негова карикатура. След това върху сградата на седмичника е  хвърлена запалителна бомба.

През септември 2012 г. „Шарли Ебдо” отново публикува карикатури на Пратеника, които предизвикват протести в редица държави, в резултат на което са затворени няколко френски културни института в чужбина.

В началото на януари 2013 г. вестникът започва публикуването на комикси, които разказват за живота на Пророка Мохамед. Директорът на списанието и художник на комикса Стефан Шарбоние – Шарб обяснява, че става дума за биография на Пророка Мохамед, която е била съставена от мюсюлмански (според него, б. м.) автори, а изданието я е адаптирало като комикс. „Да, той е пророкът на мюсюлманите – казва Шарб, но за други хора е исторически персонаж или легенда. Може да се правят карикатури на Мохамед, както се правят карикатури на Исус, Наполеон или Зоро. В тази творба разказваме в картини живота на Мохамед, както е описан от мюсюлмански автори. Без никакъв добавен хумор. За някои формата може да изглежда богохулна, но съдържанието е напълно халал“ (допустимо, разрешено).

Атентатът от 7 януари беше осъден в целия свят. Още същият ден стотици хиляди французи излязоха на бдения в памет на убитите. Разстрелът в редакцията на „Шарли Ебдо” незабавно беше осъден от генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, ротационният председател на Съвета за сигурност Кристиан Барос Мелет от името на членовете на Съвета, папа Франциск, Жан-Клод Юнкер, Барак Обама, Владимир Путин, Китайското министерство на външните работи. Кралица Елизабет ІІ, изпрати съболезнования към ранените и близките на жертвите, както и към френския президент Франсоа Оланд. Масови бдения имаше и в редица градове на Европа и целия свят. Терористичният акт беше осъден от Арабската лига, Египет, Тунис, Иран, Катар. По-късно към тях се присъединиха Международният съюз на мюсюлманските учени, както и групировките Хамас и Хизбула.

На 8 януари бяха извършени нападения срещу джамия във френския град Ман,  ислямска молитвена зала в Пор ла Нувел и срещу арабски ресторант близо до джамия в Лион. До 13 януари в цяла Франция бяха регистрирани 54 антиислямски инцидента, от които 21 въоръжени нападения. Изразявайки своята тревога за това, че „на много джамии са нанесени щети”, премиерът на Франция Манюел Валс даде уверения на френските граждани мюсюлмани, че ще имат неговата подкрепа.

Същият ден цяла Франция застина в едноминутно траурно мълчание. Седем мюсюлмански организации призоваха във всички джамии в страната имамите да произнесат проповеди, в които  да осъдят тероризма.

На 9 януари много европейски вестници препечатаха карикатури на „Шарли Ебдо”, солидаризирайки се със списанието и като протест срещу убийствата. Между тях обаче не беше датският „Юландс постен”, обяснявайки, че прави това от загриженост към своите служители.  На 11 януари беше подпалена редакцията на германския вестник „Хамбургер моргенпост”, препечатал карикатури на „Шарли Ебдо”.

На 11 януари, неделя, над два милиона французи излязоха в Париж и други градове на Франция, за да участват в Марша на единството. В шествието се включиха лидери от почти всички държави от Европейския съюз, между които Ангела Меркел, Дейвид Камеран и Жан-Клод Юнкер, както и лидери от Латинска Америка, Близкия Изток и Африка. Имаше представители и от мюсюлмански страни, между които кралят на Йордания Абдула ІІ. Участваха и мюсюлманските духовни водачи във Франция. Начело бяха останалите живи журналисти от „Шарли Ебдо” и близките на загиналите.

На 14 януари излезе нов брой на „Шарли Ебдо”. На първата страница отново е изобразен Пророкът Мохамед, който държи табела с надпис „Аз съм Шарли”, а от окото му се стича сълза. Заглавието е „Всичко е простено”. На другия ден тиражът на броя вече е 5 милиона.

В следващите дни избухват безредици в Пакистан, като на 18 януари привърженици на различни политически партии и организации излизат на площадите на големите градове. Демонстрантите изгарят портрета на президента Франсоа Оланд, карикатури на списанието и френски знамена. На 19 януари властите в Грозни организират митинг под надслов „Любов към Пророка Мохамед”, в който участват 800 000 души. Междувременно съд в Иран забранява вестник „Мардом е-емруз”, който е публикувал снимка на актьора Джордж Клуни, носещ значка с надпис „Аз съм Шарли”, а прокуратурата в Истанбул започва дело срещу вестник „Джумхуриет” за това, че е публикувал части от последния брой на „Шарли Ебдо”.

Броят на „Шарли Ебдо” от 14 януари достига 7 милиона тираж.

Може би на някои читатели ще се стори, че отделям много място за изброяване на подробности, които би трябвало да се смятат за известни на всички, които се интересуват, но на мен подреждането на тази хронология ми даде възможност да видя картината в по-общ мащаб.

А тя, както се вижда, е изпълнена с противоречия. В дните след атентата най-силно беше експониран конфликтът между насилствения ислямизъм и всички останали. Но наред с това, случилото се подхрани надигащата се през последните години в Европа ислямофобия, както и активира несъгласните с нея. Прояви се и категоричното несъгласие и обида на вярващите мюсюлмани (подчертавам – на вярващите мюсюлмани, а не на тези, които само принадлежат на мюсюлманската културна традиция) Пророкът Мохамед да бъде изобразяван и, още повече, да бъде окарикатуряван. Това не прие драстичните форми, както през 2005 и 2006 г., но беше достатъчно видимо.

И, не на последно място, разгоря се разпалена дискусия за съдържанието, което всеки от нас влага в това, което наричаме „свобода на словото”, но също така и за отношението религия – публичен живот, както и свързаната с него опозиция „секуларизъм – теократизъм“. С други думи, отново изплуваха за обсъждане в публичното пространство базови понятия и връзки, тези и антитези на либералнодемократичната традиция. Важността на тази дискусия се определя и от това, че тя в днешно време е в контекста на големия диалог между мюсюлманската общност по света и привържениците на европейските идеали и принципи.

Престъпленията в редакцията на „Шарли Ебдо” и в парижкия магазин за кашер и свързаните с тях събития, ме провокираха  да започна да преосмислям вътре в себе си някои важни сегменти на ценностната ми система. И доколкото този процес в мене не е завършил, в този текст ще се опитам да споделя с читателите само някои мисли, до които съм стигнал (бидейки прав или неправ).

Ще си послужа за основа на своите разсъждения с лозунга на Френската революция: “liberté, égalité, fraternité” – „свобода, равенство, братство”. Този лозунг е държавен девиз на Франция и един от кодовете на френската национална идентичност, наред с Галския петел, Мариана, датата 14 юли,  Марсилезата, гроба на незнайния войн и, разбира се, трикольора. Той беше скандиран от участващите в Марша на единството на 11 януари. За него ни напомни и Теодора Димова в своето задъхано есе  „Свобода на автопилот”. Нека да поговорим за тези три думи.

Думата „свобода”. За нея е писано много. Давани са различни определения. Писани са пространни философски съчинения. Но нека да не ги разлистваме. Определение за свобода ще намерим в друг национален код на Франция, който е и основополагащ за съвременната демокрация – Декларацията за правата на човека и гражданина, приета от Френското национално събрание на 26 август 1789 г.:

„Свободата се състои във възможността да правиш всичко, което не противоречи на интересите на другите: така че изпълнението на естествените права на човека се ограничава дотолкова, че де се осигури на останалите членове на обществото ползването на същите права. Ограниченията са определени единствено от закона.”

Ето, ще кажат шегобийците карикатуристи. Свободата осигурява реципрочност. И така – изпълнението на нашето естествено право да се подиграваме на другите и на онова, което е свещено за тях, не им пречи те също да ни се подиграват, както и да се подиграват на свещените за нас неща. За последното трябва да се попитаме дали има неща, които са свещени за шегобийците? Но, да разбира се, че има – за тях е свещена свободата да се подиграват с всичко. Това е много близко до разбирането ми за цинизъм, според което (леко модифицирайки Оскар Уайлд) циник е този, който смята, че знае цената на всичко, но не цени нищо.

Сега да видим как изглежда за вярващите и спазващите ислямските норми мюсюлмани възможността в отговор да се подиграват и те. (Още един път подчертавам, че говоря за вярващите мюсюлмани, а не за тези, които принадлежат на мюсюлманската традиция, но са се модернизирали и не следват религиозните предписания.). Ето какво пише в Корана:

„И не хулете онези, които зоват други освен Аллах, за да не похулят и те Аллах несправедливо, без да знаят!” (6:108)

„О, вярващи, едни мъже от вас да не се присмиват на други! Може да са по-добри от тях. Нито жени на жени. Може да са по-добри от тях. И не се хулете, и не се назовавайте с оскърбителни прякори!” (49:11)

„Горко на всеки клеветник – хулител.” (104:1)

„А някои от хората купуват слова за забавление, за да отклоняват в неведение от пътя на Аллах и да го вземат за присмех.” (31:6)

Какво стана с принципа за реципрочност? В случая той просто не работи. Защото, ако вярващите мюсюлмани отвърнат с присмех и подигравки, те ще извършат грях, те ще нарушат заповедите на Аллах. А по-добре ли е да убиват, да рушат и палят, ще попитат някои. Не, разбира се, че не е по-добре. Но не се ли разбрахме, че за престъпниците няма сега да говорим? Говорим за стотиците милиони мирни и добронамерени вярващи мюсюлмани – те не разполагат с оръжието на подигравката, на сатирата и присмеха. На тях им е забранено да хулят друговерците, „за да не похулят и те Аллах”

Когато прочетох споменатите коранични знамения, се запитах: Но от тях не следва ли, че сред мюсюлманите присмехът, сатирата, подигравките, хулите не би трябвало да са разпространени. И тогава се сетих за мъдрия, доброжелателен и в никакъв случай не агресивен хумор на историите за Настрадин Ходжа. Може би тези, които познават по-добре мюсюлманската литературна традиция, биха могли да кажат дали има сатирични произведения на автори мюсюлмани.

С нежелание, защото не ми се ще да елементаризирам, ще спомена мимоходом, че от определението, дадено в Декларацията, следва, че свободата може да бъде ограничавана. С други думи, тя не може да бъде абсолютна. Съответно и свободата на словото не може да бъде абсолютна. И наистина според съвременните правни норми (нали може да не цитирам конституции, конвенции, пактове, членове и алинеи?) се предвиждат ограничения на правото на свободно слово и на изразяване. Между тях, както може да се очаква, не се споменава ограничение „за богохулство”.

Забраната за богохулство е дълбоко залегнала в трите Аврамови монотеистични религии. Още в Тората (в петте книги на Мойсей), която е свещена за юдеите, приема се като свещена книга в Корана и също така е част от Стария завет, почитан от християните, се казва:

„Тогава излезе пред синовете Израилеви синът на една израилтянка, когото бе родила от египтянин, и в стана се скара с един израилтянин; синът на израилтянката хулеше името (Господне) и злословеше. И го доведоха пред Моисея; майка му се именуваше Саломит, Давриинова дъщеря, от Даново племе; и туриха го под стража, докле им се обяви волята Господня. И рече Господ на Моисея, думайки: и заведи хулителя вън от стана, и всички, които са чули, нека турят ръцете си върху главата му, и цялото общество да го убие с камъни; и на синовете Израилеви кажи: който хули своя Бог, ще понесе греха си; който хули името Господне, трябва да умре, с камъни да го убие цялото общество: бил пришълец, или туземец, ако почне да хули името (Господне) да бъде умъртвен.” (Левит. 24:10-16)

Но колко много светли умове са изгорени на клада, жестоко измъчвани, затваряни, унижавани, защото са били обвинени и осъдени за богохулство. Когато през 1766 г. деветнайсетгодишния Шевалие дьо ла Бар е осъден и екзекутиран за богохулство (а всъщност, защото не е свалил шапка, когато минавало религиозно шествие), на кладата, на която слагат трупа му и отсечената му глава, хвърлят и намерения у него екземпляр на Философския речник на Волтер. Векове наред всяко несъгласие или просто неуважение към религиозната догма е била обявявана за богохулство. А какво да кажем за безпощадната сатира на Католическата църква в Капричос на Гоя и в някои от рисунките на Дали? Или за карикатурата на Илия Бешков, на която се срещат Христос със самодоволен и охолстващ владика, с надпис „Срещнаха се, но не се познаха”? Трябва ли да се откажем от тях?

Не! В никакъв случай не трябва да се въвежда забрана за богохулство, каквато е имало в миналото на Европа, когато тя е била използвана за репресия на свободомислието!

Тук трябва да се направи разграничение. Едно е да не си съгласен и да  критикуваш една религия изцяло или отделни нейни части, едно е да протестираш и изобличаваш религиозния клир и институции, включително когато те се отклоняват от предписанията на своята собствена религиозната догма. Друго е да навлизаш в личното пространство на отделния вярващ, оскърбявайки това, което за него е свещено. Разгледайте карикатурите на „Шарло Ебдо” (има достатъчно богати колекции  в интернет) и сами преценете – в тях прави ли се това разграничение. Как да приема карикатурата на разпънатия Христос или тази, която изобразява натуралистично как Дева Мария ражда Младенеца?

Това е отхвърляне на религията като такава. „Шарли Ебдо” не ни оставя възможност да се съмняваме в това. В своята редакционна статия от 14 януари вестникът се самоопределя като атеистичен. За това неговите журналисти, разбира се, не трябва да бъдат упреквани.  Всеки има свободата да вярва или да не вярва. Това е заложено в утвърденото право на свобода на мисълта, съвестта и религията.  Но на една от неговите карикатури може да се прочете призива “À bas toutes les religions!” –  „Долу всички религии!” (виж https://www.youtube.com/watch?v=U56q428amN0).

Това е лозунг на нетърпимостта, на противопоставянето. Той дава ключ за разбирането на публикуваните от вестника карикатури на Мохамед, Христос и Дева Мария. С този лозунг атеизмът на „Шарли Ебдо” сам се превръща в религия, защото за религиите е характерна претенцията за собствената им, неподлежаща на възражение, непогрешимост.

На това място ще призная, че аз самият съм атеист и трябва с мъка да гледам как това кара мои близки хора, които са вярващи, да страдат. Мисля си обаче, че моят атеизъм ми дава и едно предимство в отношенията с другите. Защото това да не съм пристрастен към нито една религия прави възможно по еднакъв начин да се отнасям с уважение и разбиране към чувствата на всички  вярващи и невярващи. На 6 януари 1941 г. президентът Франклин Рузвелт произнася реч, останала в историята под названието „Четирите свободи”. Първите две от тях са: „свободата на речта и изразяването – навсякъде по света” и „свободата на всяко лице да почита Бог по свой начин – навсякъде по света”. Споделям тези думи с презумпцията, че втората свобода включва и свободата да не вярваш.

Следващата дума в лозунга на Френската революция е думата „равенство”. „Всички хора са създадени равни”, пише Томас Джеферсън в Американската декларация за независимост. След Втората световна война Всеобщата декларация за правата на човека развива написаното от Джеферсън в нейния Член Първи: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”. В тази широко популярна фраза, наред с идеята за свободата, за която вече говорихме, и  идеята за равенството по права, за която е говорено толкова много и затова на нея тук няма да се спирам, се появява нова идея – за равенството по достойнство.

Тя намира своето развитие в Хартата на основните права, която от 2007 г. е част от правото на Европейския съюз. В преамбюла на Хартата се казва:

„Като съзнава своето духовно и морално наследство, Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности на човешко достойнство, свобода, равенство и солидарност.”

Човешкото достойнство е поставено на първо място.

Първият дял на Хартата е озаглавен „Достойнство”. Член Първи на този дял гласи:

„Човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава.”

И аз оставям на всеки читател, който е виждал карикатурите на „Шарли Ебдо”, сам да прецени дали или не те накърняват достойнството не на папа Франциск, не на патриарх Вартоломей и на мюфтиите на Франция, а на многото обикновени незнайни вярващи – християни и мюсюлмани. Защото как да наречем подигравката с вярата на отделния човек, която, проявявайки хладна жестокост, не се интересува от това, че може да нарани дълбоко неговото религиозно чувство?

И накрая – думата „братство”. „Брат” се среща на много места в Библията – и в Стария, и в Новия завет. Мнозина казват, че думата „братство”  е от областта на морала. Важен принос на Френската революция е, че тя включи тази дума в ценностната система на гражданското общество. Защото именно тя е предназначена да превърне гражданите в общност, да превърне гражданите в нация.  Всеобщата декларация, следвайки Франция, след 159 години заявява във второто изречение на споменатия по-горе неин Член Първи:

„Те (хората, б. м.) са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство.”

Точно е казано: следва да се отнасят. Нека да не идеализираме и да не казваме високопарно, че ние хората се отнасяме един към друг като братя. Но все пак добре е тази дума да бъде в нашата ценностна система като нещо, към което да се стремим.

Та пак да попитам читателите: Следва ли мюсюлманите и немюсюлманите да се отнасят един към друг в дух на братство? Не мюсюлманите към мюсюлманите, не християните към християните, не юдеите към юдеите, не атеистите към атеистите, а немюсюлманите към мюсюлманите и обратно? Да не бързаме с отговора. Наистина, не е лесно да се отговори на този въпрос, но това не значи, че не трябва да си го зададем. Как ще отговори Франция, чиито девиз повелява всички френски граждани да се отнасят помежду си като братя? Между тези граждани има близо 6 милиона мюсюлмани – те принадлежат ли на френската нация? Какво биха отговорили на това карикатуристите шегобийци? Или те не се занимават с такива маловажни неща. Те са войни за тържеството на атеизма в целия свят. Свой отговор дадоха тези, които нарекоха демонстрацията по улиците на Париж на 11 януари  „Марш на единството”. Колко обаче са съгласни с тях?

Значително по-непретенциозен отговор (за съжаление също пожелателен, но и изпълнен с мъка, макар и подправена с тъжен хумор) дава живелият преди повече от два века и половина Волтер:

„Що е толерантност? Това е свойство на човечността. Всички ние сме изпълнени с грешки и слабости. Нека взаимно да си прощаваме нашата глупост; това е основен закон на човешката природа.
Нека персиецът, индиецът, евреинът, мохамеданинът, набожният китаец, браминът, гръцкият християнин, римският християнин, протестантът, християнинът-квакер да търгуват заедно на борсите в Амстердам, Лондон, Сурат, Басора. Те няма да вдигнат ножове едни срещу други, за да спечелят души за тяхната религия. Защо тогава сме се клали почти непрекъснато от първия Никейски църковен събор досега?”

Искам тези думи на великия французин да послужат за финал на моя текст.