Защо не обичам публицистиката?

от -
987
Николай Аретов. Снимка: Личен архив.

…и все пак я чета, а и понякога пописвам.

Първо, защото авторите й държат да ме убедят в нещо, а аз предпочитам да ме информират. Само че в техните очи едното е престижно, а другото – не. И това не е от вчера, ясно се долавя и руско влияние. Отпреди СССР там не липсват хора с амбиции да учат народа (ще рече – да му внушават своите разбирания), да го водят нанякъде, да развяват словесни знамена и хоругви. Явлението, естествено, не е само руско и източноевропейско, но когато се опитаме да преведем на друг език думата „публицистика” и нейните производни, разбираме, че те имат само частични съответствия, при това не така разпространени.

В по-малка степен и в малко по-друг смисъл същото важи и за прексплоатираното понятие „гражданин”. Некрасовото „Поэтом можешь ты не быть, / Но гражданином быть обязан” може да е изчезнало от учебниците, но продължава да ни бъде внушавано от публицистиката. Която, разбира се, знае какво трябва да мисли и как да действа истинския гражданин във всяка ситуация. И която, пак по некрасовски, е склонна да бъде снизходителна към не толкова важната „поезия”, чрез която ни убеждава.

Второ, защото е прекалено прогнозируема, ще рече – безинтересна. Ще се въздържа от примери, всеки може да си ги намери, когато се запита, преди да е почнал да чете, какво ще каже този път някой познат публицист или медия, която следи. Няма значение дали тя е „наша” (т.e. дали се солидаризираме с нея) или „противникова” – отговорът по правило е лесен.

Едно досадно следствие от публицистичното преповтаряне на известното е банализирането на наистина важните теми. Многото говорене и повтарянето по-скоро отблъсква, поне мен.

Съществува, разбира се, и една по-софистицирана стратегия, тя може да е по-въздействаща, но  също е прогнозируема – да се говори обратното на това, което (изглежда че) се очаква. И тук ще се въздържа от примери.

Трето, публицистиката страстно гради общности от „съмишленици”, които, от своя страна, яростно отхвърлят всяко инакомислие. И това се отнася не само до „казионните” общности, но и до „опозиционните”, радикалните”, „подривните”. Тези общности градят своя митология, която има някакво „златно време”, свои герои и мъченици. Проблематизирането им, дори очовечаването им, неизбежно поражда гневни реакции и заклеймяване като „враг”.

Четвърто, извеждането на преден план на проблеми, които имат относително по-малко значение или поне са изведени от контекста им. Но затова пък са популярни, предлагат лесни решения и… героизират хората, които ги припомнят. Или поне ги правят разпознаваеми на екрана. Което ще да има и някакъв материален еквивалент.

Изреждането сигурно може да бъде продължено. Последният аргумент, може би не толкова важен, но доста дразнещ, е образът, който публицистите си градят, и неговата проблематичност. По условие те са знаещи, осведомени, безкористни, отдадени на някаква кауза (или на поредната кауза). Предпочитам съмняващия се Сократ (който впрочем също е фикционален образ), инспектор Коломбо, пред, да кажем, Робокоп. И, за да си спестя упреците за чуждопоклонство, предпочитам усмивката на Чудомир и неговата далеч не безупречна героиня, която обича да повтаря: „Не съм от тях, как’ Сийке!”

Но защо все пак чета публицистика, защо не посягам веднага към дистанционното, а обикновено изчаквам и се заслушвам. Вероятно споделям общата нужда да бъда приобщен към някаква общност, с нейната митология, с героите и мъчениците й. Към това може би се прибавя и суетата да възразя на публицистите (наум или на глас, насаме или публично) и да им покажа колко знаещ и умен съм. Сигурно и затова се опитвам от време на време да споделям и някакви мнения, ще рече да се нареждам до недолюбваните от мен публицисти.

* * *

Pro domo sua (тъй де, и аз да напиша нещо на латински). В момента отново се разгаря старият спор „поети” и „физици”, сега във вариант „хуманитари” и „техници”. Има го и по света, има го и в българската академична общност. Градят се образи на врагове, предлагат се (и се осъществяват) финансови решения, свиват се и се закриват университетски специалности, катедри и изследователски центрове и пр. Понякога здравословно, в други случаи необмислено и късогледо. Позицията ми вероятно изглежда лесно предвидима, а и ще трябва да декларирам „конфликт на интереси”. Затова няма да я представям, но ще спомена, че публицистичното говорене по тази тема, което ме залива и което е обидно елементарно, всъщност може и често има обратен ефект. Както впрочем и въвеждането на публицистични отклонения и публицистичен патос в текстове, които претендират да са хуманитарни, т.е. научни. Трудно е да се определи кратко и еднозначно що е то хуманитарна наука, но предвидимите публицистични тези едва ли нямат място в нея. Както и другото, разбира се, екстравагантното говорене на обратното на общоприетото.

Бел.ред. В статията „Противникът на моя противник е мой приятел. Дали?“ на проф.Николай Аретов са изпуснати пасажи поради технически причини. Може да прочетете оригинала тук. Редакцията поднася извиненията си на уважавания ни автор.

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ