Рок банда направи песен за Списаревски. Защо?

от -
1 297
Група „Рамщайн“, която не би направила такава песен

Този път Антон Хекимян е невинен, както и bTV. Но си е чиста пропаганда, освен продуктово позициониране, в националния ефир да се излъчва музика и думи за подвига на български летец, разбил американски бомбардировач в края на войната. Сръчно таргетираната младежка аудитория на  „Звезда над София“ в изпълнение на Stereorush стои съвсем хармонично с общия „патриотичен подем“. Готини са и момчетата с черни якета да припяват за красивия капитан, загинал за Родината, при това с простички думи и симпатична мелодия. Едно, София смълчана чака новата атака. Две, бомби и снаряди карат Витоша да плаче със сълзи. Три, в тоя миг нашият войник, храбър и велик…

Лесносмилаемото послание на рок бандата, мобилизиращо населението срещу „враговете“, сърдити на негероичния, съвременен свят млади хора, има своя прецедент.  През 2009 година младата Светла Илиева изпява „Балада за Списаревски“ със сродни стихчета. Едно, браним небето, както орлица брани малките. Две, летящите крепости пикират надолу със своя ужасен товар. Три, в тях се врязва героят наш, а там долу го чака врагът, за да го спрат…

Напоследък патриотизмът се превърна в мръсна дума, казва Хекимян, на облечените чернокожени рокаджии в студиото. И добавя пакостливо: “аз не смея разбира се, да го критикувам, но някои политици…“

Модерният патриотизъм, облечен в Black&Skin, е вдъхновен от проблематични герои

Преди Коледа през 2013 година Венцислав Лаков, депутат от хард националистическата партия „Атака“, днес управляваща, обявява минута мълчание в памет на Димитър Списаревски – „жертва на американските агресори“. Националистът вкарва темата за героя-летец от Военновъздушните сили на Н. В. Борис Трети като предизикан отговор на социалистите. На 20 декември Явор Куюмджиев от БСП бе поискал минута мълчание в памет на 6-те ястребинчета. Срамната надпревара кой от партиите и политиците да изтъргува повече българската история през Втората световна война продължава с пълна сила и до днес.

И това не е всичко. Не само демократичният парламент сведе глава в памет на героя, забулен в мътната реторика на родолюбието и неадекватната глорификация на войниците, умиращи за царя и Отечеството.

Така например, по случай 70 годишнината от смъртта на царския летец, през 2013 година известната документалистка Адела Пеева произвежда филм „В търсене на Списаревски“. Субсидиран с държавни средства от Националния филмов център, излъчван неколкократно от Българска национална телевизия, лентата на Пеева има доста спорен естетически ключ. Интервюта с Ангел Джамбазки, Боян Расате се преплитат с младите черноризци от „Списаревски марш“. Те крачат с войнска стъпка към къщата на загиналия летец. Погледът им е мрачен, водачите им държат черни знамена с прабългарски хералдически знаци по тях. Покланят се пред паметната плоча, където градската управа ежегодно, под звуците на гвардейски оркестър, отдава почит на Димитър Списаревски. Всичко това се редува с ахривен снимков материал от 1943 година: красавецът Димитър Списаревски и неговият самолет, красавецът Списаревски по софийските улици, Списаревски танцува със софийска красавица, лети със самолет, облича и разсъблича пилотската си униформа, тъгува по цар Борис Трети по време на огромното офицерско поклонение пред тленните му останки. По време на премиерата на филма в Дома на киното националистите от „Гвардия“, водени от Боян Расате, избухваха във възторжени ръкопляскания. Нормална реакция, защото от екрана и Расате и Джамбазки се заканват на цигани и гейове да изчистят родината си от тях. „Врагът“ (американските бойци от съюзническата ВВС) и „героят“ (български царски офицер) съставляват класическа схема на пропагандата. Избери враг, обрисувай го графично, в черно, до тъмночерно, а останалите лесно ще прозвучат като герои. Поне такова било кредото на документалистката Лени Рифенщал, фаворитка на Адолф Хитлер.

Адела Пеева обаче също е невинна.

Киното ни, не по-различно от историците, рискува да остане безработно, ако не обслужва властта. Властта има своя конюнктура и дневен ред. Дневният ред на политиците през целия преход спрямо периода на Втората световна война е копромисно-хитър. БСП не се брои, половин век вече тя извлича стопроцентови политически и финансови ползи от „активните борци против фашизма“. СДС и по-сетне ГЕРБ отбелязват церемониално годишнина след годишнина от „спасяването на евреите“, като непрестанно замитат под килима следите за депортацията от Македония и Беломорска Тракия. В предаване по БНТ, посветено на „Професор Богдан Филов – ученият и политикът“, изтъкнати историци и водещият ще въртят и сучат, само да не признаят, че професорът им е отвратителен антисемит и нацист.

В последните десетина години властта се задълбочи в преследване на подвизите на ханове и царе, на реставрация на тракийски гробници, инсталиране на скулптури на Самуил и пренасяне на светите мощи. Цели епохи от българската история отпаднаха от учебниците поради сбърканото неудобство да се говори за позорните събития от Втората световна война. Дали са знаели нещо повече за същината на режима на цар Борис Трети момчетата от Stereorush, преди да навлекат черните си якета и напишат рокпрослава за български офицер? Не, не са знаели. Както не знаят грам неманипулирана история съидейниците им, също в кожени якета, от Луковмарш, дефилиращи от 2003 година до ден днешен из София, с факли в чест на генерал Христо Луков, водач на Съюза на българските легиони.

За миналото с любов и омерзение, но – грамотно!

Архивът на „Следствено дело II 2329“ в Комисията по досиета съдържа 28 тома протоколи на разпит на членовете на Агентурна група Х-11. Фактологията е заплетена за ония, които са изучавали от днешните учебници по история на България във Втората световна война за същността на едноличния режим на Борис Трети и мерзостите, извършвани от окупационните корпуси в Беломорска Тракия и Македония, фашистките движения и партии. За да се проследи връзката между Втората световна война, „революционните“ промени в България, Държавна сигурност и офицерите-кумири (капитан Димитър Списаревски, генерал Христо Луков) съвременните младежи би трябвало да поразплетат тази фактология. Например, че по време на Третото българско царство, подписало съюзнически Пакт с Третия Райх, и по-точно в 1942 година, когато замирисва на поражение на Хитлеровите войски, се съставя Отечественият фронт (ОФ).Политическият замисъл на тази антигерманска (антифашистка) коалиция, в която, освен България, участват Великобритания, САЩ и Съветския съюз, е ясна – да се обединят силите и да се борят със световните и местни фашисти във властта. Освен сталинистите Г. Димитров, В. Коларов, В. Червенков, в ОФ участват и ключови лица от некомунистически кръгове – Звено, БЗНС „Пладне“, БСДП. За по-плътен контекст ще добавя само, че в коалицията са и отделни лица като Петко Стоянов и Димо Казасов, за когото по-нататък ще стане за кратко дума. Казасов е сложна и противоречива фигура, несъмнен интелектуалец. Веднага след преврата на 9 септември заема поста министър на просвещението и е автор на списъка на забранената фашистка литература. И така, през пролетта на 1943 година ОФ съставя Програма за действие. В авторството й участва и Никола Петков, обесен през 1948 година по нареждане на гореизброените комунисти. Както и да е. В Програмата е заложено излизането на България от Пакта с Третия Райх; изтегляне на окупационните войски от бивша Югославия, възстановяване на свободния печат, забрана на фашистките организации; отмяна на антисемитското законодателство, премахване на монархията. Ще рече, уличаващите Третото ни царство  недемократични маркери, повод за тежкото презрение на Чърчил към България! Ако не вярвате, вижте филма „Казабланка“ и пийте студена вода!

Посочените 4 задължения, за да се случи след войната немонархическа България, плюс осъдителни присъди за политическия и обществен елит от компанията на Богдан Филов, са били незаобиколими условия за ратификация на Парижкия мирен договор (1947). След тежки битки със съветската и американската делегация, при трогателната пропаганда на българските евреи Нисим Меворах и Жак Натан, пред очевидната перспектива малките държави да бъдат ощетени, България успява да договори сравнително прилично следвоенните клаузи за размера на репарациите и границите. Хем е участвала рамо до рамо с фашистите, дразнила е Лондон и Москва с упоритото си другарство с Хитлер до 2 септември 1944 година, за разлика от Румъния например, която отчаяно е търсила начин да се измъкне от ситуацията и да завие към съюзниците. Да се чуди човек защо сме се разсърдили, че не й признават статута на съвоюваща страна…

Каква е съдбата на Отечествения фронт след 9 септември 1944 година, всички знаят. През 1948 година ОФ става „масова организация“, уж съществуваща като коалиция, но е изцяло доминирана от БКП. Историкът Данаил Вачков нарича превъплъщенията на ОФ „Пътят на комунистическата партия към властта“. Нека не забравяме обаче, че кабинетът на Кимон Георгиев управлява коалиционно, освен с БРП, и с Добри Терпешев, с  известния юрист Петко Стайнов и със земеделеца Никола Петков. Министър на войната е „звенарят“ Дамян Велчев. За него твърдят, че Сталин го притискал да провежда чистки в армията, а той се съпротивлявал. Когато му казали, че толерира фашистки офицери, генералът отвърнал: „Не, аз спасявам честта на българския офицер“.

И още нещо. Преди преврата, тайната полиция на царщината, прототип на ДС, е осъществявала агентурно-разузнавателната си дейност по познат начин, макар и в една възпалена политическа обстановка и по време на незавършилата война с нацизма. При цар Борис Трети вътрешнополитическата работа на ДС била натоварена с функции по негласното наблюдение и събиране на разузнавателна информация за политическите партии и организации. Приоритетно слухтяла за нелегалното комунистическо движение, занимавала се с конспиративните организации – анархистични, националреволюционни, емигрантски. Все така по познат и от комунистическите времена начин „царското ДС“ отговаряло също за борбата с криминалните и политическите банди , осъществявало контрол над българските граждани, които пътуват зад граница. Веднага след 9 септември се съставя „отечественофронтовска“ Държавна сигурност, също приоретизирана от политическите задачи на агресивното настъпление на комунизма в България и необходимостта да се промие  мозъка на населението. Важното е да се запомни обаче, че в първите години до референдума от 1946 г., когато комунистите вземат окончателно работата в свои ръце, тази тайна полиция е изграждала агентурната си мрежа ад хок, с каквото падне. Неизбежно са се използвали и стари кадри, както и квалифицираните аналитични звена, работили по сигурността в царщината. С една дума, трудно можем да отделим кое е монархическо „вещество“, кое – отечественофронтовско. Кои и колко били офицерите, поручици и подпоручици от ВНВУ, мобилизирани да участват в битките при Драва под съветско командване, с още несменени фуражки и униформи. Кои – хората на Добри Терпешев и командирите на НОВА – със силно антифашистко съзнание, но със слаба строева подготовка. Интересна фигура „кламер“ между старите и нови кадри е генерал Петър Вранчев. За него ще говорим по-дълго.

Нека се върнем при вдъхновението на рок бандата – летецът от ВВС на Негово Величество капитан Димитър Списаревски, за да продължим с още по-интересните приключения след 9 септември на „фашистките организации“, с чието „заличаване“ се занимаваха в Парижката конференция. Опасните връзки между времената, впрочем, довеждат и до споменатото „Следствено дело II- 2329“ . Превратът от 9 септември е стартирал чудовищна битка за оцеляване, пребоядисване на довчерашни съюзници на Германия и прочее известни черти на народопсихологията ни.

И така, за кап. Димитър Списаревски се разказва в книгата „Летящи крепости над България“ на Румен Руменин. Той описва бомбардировките над София през 1941-1943-1944, като резултат от „символичната война“ обявена от България на Англия и САЩ. Нека да припомня, че в баладата „В памет на героя Списаревски“ Светла Илиева е почти разплакана, когато пее за „летящите крепости, пикиращи надолу със своя ужасен товар“. Точно така: на 6 ноември 1943 г. в Пловдив са пуснати 150 бомби, убити са 44 и са ранени 33-ма души. По време на бомбардировките над София жертвите са 950, а ранените – около 1150 души. Цифрите на последващите бомбардировки, включително на 19 декември, фаталния ден за кап. Списаревски, са все от този порядък. Целта на „врага“ е да се постигне силно поразяващо действие. Англо-американската авиация е използвала включително микробомби с вид на лакомства, играчки и писалки с цел да осакатяват децата. Моето поколение израсна с ужасните трагедии на деца без крайници, деца, инвалидизирани от тези бомби за цял живот пред очите на майките си. Сринати от „вражеската“авиация са болници, училища, черкви, жилищни кооперации. Както вече казах, Чърчил е ненавиждал българите. Искал е да си платят най-тежко съюзническата си лоялност и подмазване на масовия убиец Адолф Хитлер.

В небето над София (Долни Пасарел) самолетът на Списаревски не успял да стартира, затова той излетял със закъснение след другите с резервна машина. Очевидци разказват, че когато достигнал до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. Сваля един бомбардировач, измъква се от два американски изтребителя, после се насочва се към група от 16 „Либърейтъра“, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Накрая кап. Списаревски се сблъскал във водаческата машина, бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само „опашният стрелец“, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът паднал на височините над село Долни Пасарел. Тялото на капитан Списаревски е било открито сред отломките. Вечна му памет, безспорно героичен акт!

Сега да погледнем разказа от друг ъгъл: Чия война, чий жертви.

Битката в небето на София се нарича „Point Black“ (Прицел от упор). Американските войници летят с „Либърейтърите“, в битка със „звяра“, лудия расист Хитлер. Българските изстребители активно противодействат, сиреч – свалят съюзническите бомбардировачи, избиват американските летци (враговете). По време на „черния Никулден“, когато загива Списаревски, са свалени над 100 американски и британски самолети. Убити са 159 офицери и сержанти, а в плен са 329 души. През 2010 година, пред Американското посолство на ул. „Козяк“, им бе поставен паметник. Паметникът бе дарен от „стародавната и почитаема Масачузетска артилерийска рота“ и предизвика остра реакция и протести в Южния парк, отново от „Атака“. „Не можем да скърбим и отдаваме почит на вражески войници“, крещяха патриотите-националисти, а млада публика, майки с колички и реещи се тийнейджъри, им ръкопляскаха одобрително. Можем и трябва да скърбим, естествено. Въпросът за почит към загиналите във войните е въпрос на морална състоятелност на хората, все едно от коя страна стоят – тази на победителите или тази на победените. Лейтенант Едуард Тинкър например, участвал в битките над София през трагичния декември 1943 година, свидетелствал как са загивали другарите му летци. Не пропуснал обаче да изтъкне: „Българите се биха страхотно…“

Накратко. Войната на съюзниците е срещу нацисткото чудовище от Европа. Срещу този, който искаше нов ред, който смяташе да въдвори етнически чиста държава на Третия Райх в Лондон, Париж, Мадрид, Рим, Токио, Прага,София, Букурещ, Будапеща, Братислава, Загреб. За целта построи заедно с магистралите и концентрационни лагери, където изби 6 милиона евреи, цигани, славяни, хомосексуални. Те бяха „плевелите“ сред арийската раса, а той „чистачът-градинар“. Адолф Хитлер, заедно с Гестапо, Вермахта, октопода-шпионин Абвера и СС – войските изтребваха систематично ненужните и непълноценните. Ден след ден – от 1933 година до 1945-та. На Хитлер и неговия пъклен „нов ред“ помагаха разни държави. Помагаше и България, както нееднократно в този текст подчертавам. За своето участие и лоялност към Райха, нацизма и окончателното решение на еврейския въпрос, правителството на Богдан Филов и Народното събрание приеха и прилагаха антисемитското законодателство, Закона за отнемане на имуществото, Закона за защита на държавата, Закон за печата. Всичките тези закони ще останат завинаги тежка улика за прогерманското, нацистко управление на Борис Трети. Цялата подлизурковщина на историографията ни от последните 73 години е като скачени съдове с политическа класа от „дясно“. Резултат от патриотичните игри с историческото „досие“ на България е и рок песента на черните момчета в студиото на невежия Хекимян.

Ако сме наясно с неизменния ход на Втората световна война, в която България едва в последните дни – от 2 до 8 септември 1944 година, превключи на съюзническа вълна и обяви война на Хитлеристка Германия, ще трябва да признаем още едно нещо. Страшно време е било за страната ни, когато е трябвало да воюваме срещу германците, с които довчера сме били ортаци!

Съветският съюз и Коминтернът, барабар с американските и британски мисии в София

не са си поплювали. Веднага създали както мрежа с тайни агенти на „новата“ Държавна сигурност, за да трансформират в правилно, про-ОФ мислене народонаселението, така и шпионски мрежи на победителите. На последните никак, ама никак не им се нравело нахалството на Сталин, да хазяйничи на Балканите, а Червената му армия свойски да се налива с водка в София. Още неизстинал с предаността си към Хитлер, функционирал и Разузнавателен отдел към Щаба на войската (РОЩВ). Спешно трябвало да се проведе мащабна чистка в армията, а историческата деликатност в случая е, че новата власт, както вече казах, не са разполагали със свои офицерски кадри. Не е лесно да си не-комунист, не-ремсист, не-партизанин в онези месеци. Преломните месеци финиширали с провеждането на Народния съд за съдене на виновниците за политическата и икономическата ни катастрофа. Пред очите на чуждестранни кореспонденти и на съветските комисари, вчерашни милиционери, ортаци на партизаните, политкомисари, но и адвокати, прокурори и съдии от царщината, се провел обещаният още от 1942 година извънреден трибунал. Цялото Отечественофронтовско правителство с консенсус в 10 октомври 1944 г. обнародвало в Държавен вестник подписите си върху Наредбата-Закон за съдене от Народен съд на виновните за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи.

Населението било напълно ошашавено, както гениално го е описал Йордан Радичкова в „Суматоха“. То в крачка заменило, образно казано, триглавия орел и свастиките с червения сърп и чук. В София и страната, не по-малко „суматошни“ са останали и онези, които лицемерно наричат днес себе си „националистически“ организации – Легионерите (СБНЛ), Ратниците („Ратник за напредъка на българщината“), „Бранник“, Всебългарският съюз „Отец Паисии“, останки от „Кубрат“ и „Родна защита“. Броят им варира до стотици и нагоре хиляди. За себе си легионерите гордо казват, че са влезли във всеки клас на гимназията, че владеят университетите, армията. Ратниците имат същите претенции, в добавка и прякото си участие във властта. Бранниците, като младежка организация, създадена със специален закон от Богдан Филов,скроени по образ и подобие на хитлерюгенд, захвърляли трескаво зеленокафявите си гиздави униформи с нацистки символи. Една част от членовете на тези организации последвали Александър Цанков във Виена, където той се опитвал да сформира „Национално правителство“. В ефира на специално разкритата за целите секция на български език на радио Донау, се излъчвали призиви към всички,които искат да продължат в битката „срещу болшевизма“. Емисиите запознавали хората с програмата на това кратко просъществувало (август 1944 – септември 1945 г.) правителство в емиграция. Шеф на българската секция в радио „Донау“ е Иван Дочев, всепризнатият фюрер на СБНЛ. Припомням само, че Иван Дочев е до 1943 година е бил в непрестанна битка за лидерство с ген. Христо Луков. И двамата си съперничат по абсолютна преданост към нацистка Германия, а за благодарност Гестапо в София е закриляло непрестанно конспиративната дейност на легионерите. За лозунга на СБНЛ „Идем“ и пропагандата им се грижат различни лидери, между които е и Илия Станев. За него ще стане дума по-нататък.

Десетки легионери реагират с отзивчивост на призивите на Александър Цанков, проминентен български фашист. Емигрират във Виена и съставят „Българска освободителна войска“ (БОВ). По несъвсем сигурни данни техният брой е около 33 хиляди. По-голямата част обаче остават в София, Плевен, Варна, по селата. Голям процент легионери има в армията – както сред пехотинците, в танковите бригади, във ВВС. Министърът на войната Дамян Велчев знае, че легионерите ще бъдат „политически цирей“ в българската армия. Заедно със споменатия по-горе генерал Петър Вранчев, активно участвал в преврата на 9 септември при завземането на Военното министерство и поел ръководството на РОЩВ, започва интегрирането на легионерите. Историкът Никола Алтънков, учен в Калифорнийския университет, разказва за участието им в агентурната група Х-11, където агентите са с кодово име, и номера У-1, У-13 и т.н. Легионерите, естествено, имат и досиета. В книгата на Алтънков „Кой победи“ се казва обаче нещо много любопитно: „легионерите Илия Станев, Илия Тодоров, Петър Петров, Васил Златарев, поручик Абаджиев и 38 още други, между които и летец Дянко Марков, доброволно са си предлагали услугите на РО-2“ (вътрешнополитически отдел). Разбира се, един от последните живи легионери Дянко Марков яростно отрича участието си като летец-инструктор – връзка на РОЩВ-2 – за въздушните войски. В своята луксозно издадена през 2012 година книга „Свидетелствам под клетва“ Марков се опитва да прикрие как е изпълнявал поставените му задачи от ДС. Още с пристигането си в София от Долна Митрополия, където е бил летец и съвипускник на по-старшия и вече покойник Димитър Списаревски, фанатичният легионер е трябвало да дава сведения за офицерите от въздушното училище. За това „какво може да се очаква от тях – дали са враждебни към ОФ-властта, как са се проявявали в миналото“. Архивите за т.нар „Легионерски център“ свидетелстват за признанието на някогашния пилот от ВВС на Негово Величество Дянко Марков (под номер 40) :“трябваше да информирам за мнението на ген. о.з Г.Попов (своя хазяин – б.м) за връзки с чужденците. Да докладвам какво мислят хората за интервюто на Георги Димитров ..“.

Не по-малко любопитно четиво остава и другият лидер на СБНЛ Илия Станев. Както и останалите от Х-11, за всичко се е допитвал и докладвал на генерал Петър Вранчев. Станев, Петров и Тодоров са искали да списват списание „Спартак“. Търсели ходатайството на Димо Казасов като министър на просвещението. Щели да публикуват открито писмо на легионерите, в което се отричат от досегашната линия на СБНЛ. Казасов гнусливо ги отпратил, а на следващите срещи просто се скривал. Илия Станев започва да описва себе си като „ляв“ легионер, като твърди, че по социалния си състав СБНЛ е бил „близо до българския пролетариат“.

Обширен анализ на политическите метаморфози на легионерите ще бъде предмет на друга статия. Тук само отбелязвам, че навярно с помощта на репресивните методи, характерни за всяка тайна полиция, но и с обещание за софийска квартира, кариера, както и с пари в брой (легионерите получавали от РО до 8 000 тогавашни лева), Петър Петров, един от много активните от Х-11 и доверен човек на ген. Петър Вранчев, признава: “Искахме да създадем нелегално легионерско ръководство, наречено Център. Искахме да запазим легионерските кадри за по-подходящ политически момент като с американска помощ да съборим властта на О.Ф. като използваме прикритието си и формалното сътрудничество на генерал Петър Вранчев“. Другарят му – легионер Илия Тодоров декларира:“Вместо да бъда уволнен като прононсиран фашист, бях защитен от ген. Вранчев“. И пояснява целите си: „Искахме да възстановим най-напред легиона като най-многобройната борческа и дисциплинирана маса фашисти, като гръбнак-скелет на фашисткия лагер у нас…“

Когато българският рок не знае, а историографията лицемери

В студиото на bTV едно от момчетата на Stereorush каза: “Имам семеен спомен за бомбардировките. Дядо ми ми е разказвал как е загубил къщата си в София. Ние искаме модерен патриотизъм, гордеем се с това, което имаме, отдаваме почит към геройските постъпки“.

За новата тенденция към глорификацията на военните, загинали във войните, и традиционния отказ от пацифизма писа в „Маргиналия“ Румен Петров. „Българският пацифизъм, казва той, е изключително маргинална позиция. Българската национална идентичност е националистическа по своята етика. Да си българин и насилник се приема естествено, особено ако насилваш в името на Отечеството“. Рок съставът, който промотираше песента за Списаревски по телевизията, е точна илюстрация на тезите на психиатъра. Но искам да отбележа още едно съществено неща, както за песента, така и за баладата за безстрашно загиналия капитан, превърнал се в първата „жива торпила“ в небесната битка със съюзническите войски:

Голямата американска певица Дженис Джоплин, в своите въздействащи балади, пееше против войната, против униформата, против ненавистния ботуш. Рокът е антимилитаристичен по правило. Не се сещам за рок-песен в памет на легендарния нацистки фелдмаршал Ервин Ромел, един несъмнен герой във войната. Ромел е носител на Брилянтите към Мечовете и Рицарския кръст, но на металистите от Рамщайн не им минава и през ум да посветят албум в негова чест.