Времето прави имената, но и обратното е вярно

от -
...
Атанас Буров и Андрей Ляпчев.

Сладкодумният историк и модерен националист Николай Генчев, е написал горчиви думи за българската интелигенция от средновековните времена. Наричал я сбор от „самоуци, с елементарна грамотност“. Доказал също,че за 3-те века Османско владичество България е успяла да излъчи едно-единствено лице завършило висше образование. И това му се струвало нормално, след като сме се превърнали в „духовна покрайнина“. В покрайнината между другото, за висша цел на образованието се е смятало усвояването на християнска религия и нейната защита от иноверците. Пак според Николай Генчев.

Тези угнетителни характеристики се отнасяли предимно за православния българин. Защото съвсем другояче стоят нещата при  книжовниците ни католици. През 17 век, за който става дума,измежду тях само един е с нисш свещенически сан.Седем души имат титли на висши сановници на католическата църква. И големият ни историк ги изрежда – Петър Богдан, архиепископ, кустод, суфрегент, ярък книжовник. Антон Стефанов – епископ на София. Петър Парчевич, архиепископ на Марцианопол, дипломат, политик, царски съветник, барон.И така нататък.

За ерудираните католически представители си припомних когато в Белене изгониха със заплахи от физическо насилие отец Паоло Кортезе.Темата за ненавистта и уродливия страх към бежанците на голяма част от местните хора освен от Белене, но и в Розово, Широка лъка, Харманли, Елин Пелин, вече е банализирана. Жълтите вестници и многоустите сутрешни тв блокове почти не й отделят внимание.Пренебрежимо малък процент политици, дори и сред новите партии съставени от млади технократи, считат за нужно публично да заклеймят ксенофобията и расизма на нашите сънародници. След позорното прогонване на отец Паоло само фейсбук бълбукания регистрираха известна  жизненост по националната скала на човечността.След три дни от това срамно събитие, група сърцати граждани написаха писмо до европейски противоречивия президент с очакване да призове българите към състрадание относно законно пребиваващите бежанци в България. Идеята им бе безплодна. Седмица по-късно ген.Радев обяви страхът от непознатия друг за легитимен.

Ватикана изтегли оплютия от „всенароден“ гняв на беленчани католически свещеник. За сбогом Кеворк Кеворкян“ написа статия „Чалгата на Паоло Кортезе – скотското говорене“. Тя е особен връх на реториката на омразата и събра хиляди посещения.  Медия близка до столетните социалисти препубликува кеворккеворкяновия текст от тъмножълтата Агенция Пик. Навярно заради знаковото му за всички днешни популистки партии изречение:“Крайно време е повече да обичаме себе си и изобщо Българското – иначе сме свършени“.

Темата за отношението към расизма и дискриминацията на чуждите е станала причина  през миналия век един сърцат журналист и издател, Буко Пити, да направи анкета сред общественици,политици, писатели и артисти по тези чувствителни за демократичното здраве теми. Задал еднотипни въпроси сред извадка от престижни и влиятелни според него имена. Публикувал анкетата през 1937 година, една година преди Кристалната нощ в Германия и Австрия. Любопитен детайл е, че измежду всичките 62 отговора осъждащи опасните трендове на величаене на българското, за сметка на общочовешкото, има само две жени: Роза Попова,театрална актриса и съпруга на детския писател Чичо Стоян. Другото женско име е на Димитрина Иванова, преводачка.Времената са били такива, дамите не са имали достатъчно права, традициите отреждали местото им в семейството, до съпруга и децата.Шест десетилетия по-късно нещата се променят значително в цифрово отношение, но статусното величие на нежния пол макар и факт, изглежда спънато като селски кон. Но за това, по-нататък.

Кои са били имената на мъжете в  анкетата на Буко Пити, разтревожен от настъплението на недемократични политики от онези предвоенни времена? Прочутият професор Александър Балабанов, литературовед, преводач, критик, член на Македонския научен институт.  Андрей Ляпчев – този, който е произнесъл фразата „Създаването на разногласия,  крамоли и антагонизъм между болшинство и малцинство е било винаги осъдително и престъпно“.  Димитър Гичев, противопоставял се докрай на обвързването на България с Германия. Банкерът и брилянтен дипломат, министър на външните работи и изповеданията Атанас Буров, произнесъл горещо аплодираната от парламента реч „Буржоазия, диктатура и демокрация“. Скулпторът, прочут в Италия и други европейски страни Андрей Николов. Писателят Антон Страшимиров, увлечен по „народническия социализъм“и автор на трагичния за разпада на българската общност след потушаването на Семптемврийския метеж роман „Хоро“. Публицистът Димо Казасов и авторът на разкошните пиеси за деца Добри Немиров. Преводачът на Лермонтов и участник в Международния конгрес за защита на културата и мира, поетът и писател Людмил Стоянов. Символистът Теодор Траянов, поставил приказката „Младият крал“ от Оскар Уайлд във Виена.  Жестокият  реалист на българското село писателят Елин Пелин. Ако се добавят и Михаил Маджаров, Никола Мушанов, Николай Райнов, Стоян Омарчевски, Янко Сакъзов, Асен Златаров, ще стане ясно каква е гражданската, политическа и артистична тежест на тези имена. Бас държа, че поне половината от тях са дълбоко неизвестни на днешните млади и стари българи. Още по-малко пък е известна самата анкета – предчувствие за прииждащото кафяво зло.

Политиците, финансистите, писатели и художници избрани от евреина Буко Пити са били с ЕВРОПЕЙСКИ мащаб. Те са изрекли фрази – сентенции, с които можем спокойно да залостим вратата и запушим ушите си за раз-човечаващи обществото ни действия и призиви според философията „да обичаме себе си и изобщо Българското, иначе сме свършени“. Само в скоба отбелязвам, че някои от имената от списъка на Пити са били масони. Това е важен репер, въпреки силно преувеличените измерения на ролята на франкмасонството у нас. Важен, заради факта,че масоните са живели в европейските мрежи на загрижените за свободата и просветлението хора.Разбира се,тези изводи не означават нищо пред туземните страх и предразсъдъци на етническите българи , окопаващи се в своята  идентичност.

През 2008 година издателство „Български писател“ решава да преиздаде фототипно копие на „Български общественици за расизма и антисемитизма“, като го обогати със съвременна версия на анкета сред знаменитости. Съставя се новият списък на известните имена.Този път жените са цифром и словом девет! Между тях е Вера Мутафчиева, писателка, една от най-добрите османисти, но и агент на ДС. Следва я киносценаристката Свобода Бъчварова, която живее от 1989 година в Бразилия. Другите седем женски имена са естрадната певица Лили Иванова, актрисите Йоана Буковска от незабележителния филм „Моето мъничко нищо“ и с неколцина още дребни роли, както и чаровната комедиантка Татяна Лолова. До треньорката по художествена гимнастика Нешка Робева са политическите дами Надежда Михайлова и бившата директорка Йорданка Фъндъкова,по това време зам.кмет по образованието. Последното женско име е на внучката на комунистическия диктатор Тодор Живков – модната шивачка Евгения Живкова.

Новата анкета е в ярък контраст с анкетата на Буко Пити. На първо място е авторът на най-нетолерантния български роман „Време разделно“- Антон Дончев.Нататък е Дончо Цончев, ловджията – мачо. Борислав Борисов, ректор на УННС, учебно заведение известно по време на мандата му с купуваните изпити и подписи в студентските книжки. С тези имена не се изчерпва компромисния дисбаланс на съставителите. До Михаил Неделчев и цигуларя Минчо Минчев е името на космонавта, генерал-лейтенант Георги Иванов, скромна личност със скромни интелектуални възможности. Историкът и също агент  на Държавна сигурност Георги Марков, „задължителен“ за всякакъв род патриотични списъци. Близкият до Мултигруп Вежди Рашидов и поетическите евъргрийни от времето на комунизма Любомир Левчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов. Нулева чувствителност към великите предци от списъка на Буко Пити е да се сложат в списъка имената на Любен Дилов-син, Хайгашот Агасян и Бойко Борисов, тогава кмет на София.Скандално е  още,че в  анкета по въпросите на расизма и антисемитизма присъства Красимир Каракачанов, лидер на ВМРО, втората след Атака“ крайнонационалистическа партия. Недоумение предизвиква и изборът да бъде включен като загрижен за проявите на расизъм „Негово величество“Симеон Сакскобурготски. Вероятно това е неясен реверанс към ретро-символиката, хранителна среда за популистите от посткомунистическото време. Симеон от 2008-ма година неудържимо се е превърнал вече в синоним на финансови сделки, реституция на имоти, горички и дворци.

В римейка на „Български общественици срещу расизма и антисемитизма“ са президентите Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов. Не е известна нито една публична реч на никой от тези президенти, заклеймяваща расизма, с изключение на осъждащи явлението реплики пред чужди посланици. При това във времена, когато изпод нозете им е парел огъня на етническите изселвания на ромски фамилии от патриотични кметове, убийства на циганчета, продажби на високотиражните фашистки книги на площад Славейков, скинарски погроми и първата националистическа партия Атака.

Има ли прилики във времената, когато са създадени анкетите? По-скоро – да. Относителната икономическа стабилност на страната, но и задълбочаваща се криза на демокрацията в навечерието на Вт.св.в. Очевидно настъпление на авторитаризма, зараждане на кълновете на фашистки идеи и расистки практики. Седемдесет години по-късно икономическо съживление на страната също е видимо. Едновременно с това налице е  неминуемото пропадане на бедните слоеве на населението в България. А  логиката на тези процеси ще доведе през 2017 година до факта тя днес да е в осмицата на страните от Европейския съюз с висока степен на риск от бедност и социално изключване. България е от малкото страни на ЕС, които харчат повече средства за отбрана и сигурност, отколкото за образование. Всяка година с еднопосочен билет излитат стотици хиляди извън страната. Животът в изгнание, нискоквалифицирания гурбет и анонимността в мегастолиците на западната демокрация, са предпочитани от младите хора.

Приликата е и във влошаващия се баланс на авторитарното и демократичното. В конфликтната среда на съжителство между етноси и религии. Само три години делят 1937-ма година да се приеме от българския парламент фашисткия Закон за защита на нацията. Тогава са се изграждали концентрационни лагери за евреи и цигани. Днес границата на България е опасана с бодлива тел, в лагерите от затворен тип гният бежанци,в околностите на Елхово се чува ксенофобското „go back“от надъхани „за България на българите“ ловци на мигранти. Прилика има и в провеждания вече за пета година  преди публикуването на „Български общественици за расизма и антисемитизма“ на неонацисткия марш на името на ген. Христо Луков – политически близнак на Съюза на младежките легиони и Бранник от 30-те години на миналия век. Списъкът може да бъде обогатяван с още доста примери.

Времето на бедна, посткомунистическа България ускорява девалвацията на обществениците и политиците. Задлъжняли до гуша на морала и етичността, популярните личности увреждат демократичната и хуманистична аура на страната. Модата е на национал-популистите, и времето става такова – националпопулистко. Махалото на историята отмерва падения и възходи.