Алексей Пампоров: Морковът и пръчката ни водят към пропастта на социалната дезинтреграция

от -
115

 През последните 10-15 години все повече се убеждавам, че българските политици са слепи за истинските социални проблеми. Те успяват да видят единствено негативните последици – за които обвиняват предишните политици, малцинствените групи и/или външни конспиративни заговори. Казано иначе, говорят за лекуване на симптомите, без да лекуват болестта, като отказват да поемат своята вина в препредаването на заболяването. Проблемът за това става все по-очевиден. Независимо дали говорим за демографска криза, домашно насилие, отпадане от училище и т.н. – на политиците им липсва цялостно разбиране за интелектуалното усилие, което следва да стои зад публичните политики. Те непрекъснато говорят за „моркова и пръчката“, т.е. за „поощрения и наказания“, без вероятно да си дават сметка, че в публичния дебат преди Втората световна война, така се характеризира отношението на Третия райх към „австрийското магаре“, както и цялостната политика на Сталин към народа си.

Илюстрацията е направена от Бордмън Робинсън през 1916 г. Собственост е на Библиотеката на Конгреса на САЩ. За настоящата публикация е взета от Уикипедия

Наскоро** вицепремиерът Томислав Дончев се „изненада“, че много хора нарекоха подобно негово изказване „фашизъм“. Това показва само, че от една страна не е осъзнал дехуманизиращия и осмиващ елемент на израза – когато е насочен към етническо малцинство. От друга страна показва, че е попаднал в капана на финансовите схеми, които си представят управлението като отпускане и спиране на едни пари. Да де, ама не! Факт е, че реализирането на публичните политики изключително много зависи от наличните за това бюджети, но наливането на пари в нереформирана система е безсмислено разхищение, а наказването на уязвими групи и вменяването им на вина, ако не законово, то е морално престъпление.

Конкретният повод за изказването на министър Дончев е фактът, че през последните 10 години в България от училище годишно отпадат приблизително 20 000 деца. Вместо да говорят за промяна на Конституцията, за ограничаване на права и репресивни мерки, г-н Дончев и г-н Красимир Вълчев (понастоящем министър на образованието) трябва да си дадат сметка, че това е системен проблем, който изисква адекватни превантивни мерки, а не „надзор и наказание“. Неслучайно преди 2 години публично критикувах политиката за 600 стипендии за ромски деца, като казах, че ще има нулев ефект в национален мащаб. Мнозина ми се разсърдиха тогава, но очевидно се оказах прав. По същата причина миналата година бях скептичен и към механизма за обхващане, нищо че бяха сформирани 7000 екипа. И тогава мнозина ми се разсърдиха, без да помислят, че по данни на НСИ над 1/3 от децата заминават в чужбина, т.е. няма как да се постигне търсеното въздействие, въпреки добрите намерения на МОН. Понеже журналистът Илия Вълков в едно интервю преди няколко дни ме прикани не просто да съм критичен, но да предложа мерки, по-долу само накратко ще скицирам някои възможни подходи, с уточнението, че една адекватна стратегия изисква няколко месеца работа на екип от специалисти.

Съвременното разбиране за превенция я разглежда като три вида: 1) първична, която засяга цялата съвкупност (т.е. всички деца); 2) вторична, която засяга специфични уязвими групи (т.е. онези групи деца, сред които се наблюдава най-интензивно отпадане) и 3) третична, която засяга вече претърпелите събитието (т.е. отпадналите деца). Мярката на МОН може да се класифицира именно тук, а отдавна е ясно, че третичната превенция има най-малка ефикасност и най-малка възможност за въздействие. Това означава, че преди да говорим за пръчки, тояги и отнемане на права, трябва да видим какво може да се направи както в системата като цяло, така и за специфичните групи в риск. Говорейки за групи в риск от друга страна, трябва да си дадем сметка, че отпадането се случва по различни причини и трябва да има целеви политики към всяка от тях. Най-грешният подход е да стъпим на предразсъдъците си: защото са цигани, защото са селяни, защото растат без родители… и да си легнем доволни от констатацията. Ами не, не е заради това!

В България има гета и е крайно време да спрем да си затваряме очите за това. Много хора мислят гетата за „цигански махали“ и с това изчерпват въпроса. Това обаче е не само погрешно, но и непродуктивно. Ромите в гетата са само около 50-60% от населението. Не може с политики „за роми“ да решите проблемите на гетата. Проблемите на гетата искат политики „за гетата“, което е съществена част от вторичната превенция: мерки срещу въздействието на средата. В това отношение трябва да признаем, че МОН започна да прави първите успешни стъпки с политиката за образователни медиатори. Но само те не са достатъчни. Не може да очаквате от дете, което спи на пода в къща от една стая, в която живеят още 5-6 души, че ще има същите образователни успехи като дете, което ходи на частни уроци и има самостоятелна стая с интернет и лаптоп. Причината за разликата не е в етноса на децата, а в структурните им възможности. Какво може да се направи? Ами например изнесен образователен център, в който децата да се чувстват „като у дома си“. Така, вместо да се чудят къде да отидат и какво да правят след училище – ще им осигурим място за самоподготовка в сигурна среда. Направете пилотен проект в различни типове гета! Измерете ефекта! Оценете ефикасността! Направете го устойчиво!

В България живеят огромен брой домакинства, които имат един или повече членове, работещи в чужбина. Не бива да си затваряме очите и за това. Щом над 1/3 от децата са ту тук-ту там, трябва да се изработи механизъм за приобщаването им и то към съответната възрастова група. Не е адекватно – както се случва сега – да връщате 14-15 годишен тийнейджър при първолаците, защото е неграмотен*. Той има съвсем други проблеми, иска съвсем друг подход. Така тормозите и детето, и учителя, пречите и на другите деца. При такива ученици може да се помисли за система от допълнително индивидуално менторство – дали чрез специално назначен учител, дали като допълнителни часове, дали като делегирана услуга към НПО. За 3 до 6 месеца при целенасочена работа едно дете може да навакса пропуснатото. Но тук е много важно още нещо. Шовинизмът на образователната система  пречи да осъзнае, че тези деца не са „билингви“, или ако са – това не прави българският език „естествен“ за тях. Те може да знаят ромски и турски, турски и немски, ромски и френски, и т.н., и т.н. Трябва да се промени начинът на преподаване на български език за деца, които не го знаят и които не го говорят у дома си. Подходът на системата е погрешен, защото мисли българския като задължителен, а децата няма откъде да го научат предварително. И тук идва поредният системен проблем: не всички деца имат достъп до детски градини и предучилищно образование. Не е лоша идеята за задължително предучилищно образование след 5 годишна възраст, но то беше въведено без да има осигурена инфраструктура и фактически достъп. А вина отново се вменява на семействата. Категорично, не! Липсата на инфраструктура и адекватни политики доведе до отпадането на деца в селските райони, дори там, където няма етнически малцинства. Не си ли давате сметка за това? Не е ли ясно, че проблемът е системен!

И накарая, но с най-голямо значение, е първичната превенция. В момента имаме учебно-срочна система подходяща за аграрните общности от 19 век, с учители, учебни програми и методи на преподаване подходящи за индустриалното общество от средата на 20 век, а децата и индустрията – основана на знание – живеят в 21 век. Казано иначе, България им нужда от революционна промяна на образователната система, която предлага гъвкавост – съобразена с интересите и уменията на ученика; която предлага интерактивност – разбирана като динамика на преподаването и засилено ученическо участие и инициативност. Ясно е, че не можем с едно щракване да превърнем всички училища в „Музейко“, но можем радикално да променим учебната среда, учебните програми, качеството на взаимоотношенията „учител-ученик“. Крайно време е системата да разбере, че „даскалите“ – които повтарят шаблони и се държат авторитано и пренебрежително – са един от източниците на отпадане от училище. Превенцията са „менторите“ – които разчитат на „учене, чрез правене“ и подкрепят индивидуалността на всяко дете. И това важи за всички деца – от тези в детската градина, до онези с бакалавърските шапки.

*Маргиналия, „Вицепремиерът Томислав Дончев: Да се ограничат правата за хората  без основно образование, правозащитници – това е дискриминация и рафиниран фашизъм“

**Преди седмица Маргиналия зам-министърът на образованието Деница Сачева представи идеите на МОН за мерки за пътуващите деца.