България отново изпусна случая да покаже нравствено величие. Докога?

от -
1 871
Мемориалът на Холокоста в Берлин. Източник: Уикипедия

В началото на месеца публичното ни пространство беше разтресено от изявленията на говорителката на руското Министерство на външните работи Мария Захарова, която по повод на надпис на паметника на съветската армия с откровено антиционистки характер[1] заяви, че „армията на Съветския съюз е спасила десетки хиляди български евреи и че онези, които в края на октомври са оставили надпис върху Паметника на Съветската армия в София нямат никакво понятие за собствената си история[2]“.

Това изявление не на кой да е, а на официалния говорител на руското външно политическо ведомство, т.е. на човек, който с право може да бъде наречен „говорител на Кремъл“, предизвика у нас отдавна несрещана по мащабите си буря от реакции. Външен министър, президент (вярно, не веднага), маса високопоставени политици, историци и въобще хора, които обичайно се наричат „общественици“, единодушно и дори яростно осъдиха руската държавна дама. Стигна се дори до нецензурни публични приказки като тази на бившия директор на Националния исторически музей и сегашен пенсионер Божидар Димитров, че „нито Москва, нито Русия го е казала това, казала го е една пикла, която няма и цици, както всички рускини. Пикла без цици“[3]. Разбира се, недопустимата както към дама, така и към официално лице обида има за цел преди всичко да опази честта на любимата на Димитров Русия като замаже гафа, който говорителката направи и да внуши, че тя е говорила едва ли не в състояние на невменяемост, а не като „официалната уста“ на Кремъл. Впрочем подобно подмазваческо към Русия поведение на Божидар Димитров е нормално за него и го отбелязвам тук само за да илюстрирам размера на смущението, което настъпи сред българските политици и въобще публични говорители след думите на рускинята. А другата политическа екзотика, тази на депутата от БСП Иво Христов, който също каза, че Червената армия е спасила българските евреи и че „80%  от населението са дебили“ е толкова нелепа, че не си заслужава дори да се спирам на нея.

Но от какво беше предизвикан този смут? Защо беше толкова силна реакцията?

Простият отговор е, че Захарова  засегна нещо, което вече десетилетия е предмет на официална българска гордост: оцеляването на евреите от т.нар. „стари предели“ на царство България, които – благодарение на застъпничеството на някои висши политици, начело с тогавашния зам. председател на НС Димитър Пешев, на църковни йерарси, на интелектуалци и общественици – не бяха, както събратята си от „новите български земи“ Беломорска Тракия и Вардарска Македония, изпратени да бъдат превърнати в дим в лагера на смъртта Треблинка. Така около 48 000 евреи от т. нар. „стари предели“ на Царство България запазиха живота си. 74 години след акцията през март 1943 г. броят на тези от тях, които са още живи, сигурно е много малък. Но благодарността на оцелелите и на потомците им, към спасителите, ще пребъде, докато от поколение на поколение се предава споменът за оцеляването.

Не са чак толкова много актовете, с които България може с „гордо вдигнато чело“ да се изправи пред международната общност. И опазването на живота на тези 48 000 души несъмнено е един от тях.

Но съдбата на всеки хуманен жест в жестоко политизираната не само у нас, но и в света действителност, е да стане обект на политическа употреба. Държавата България ползва оцеляването на сънародниците си през 1943 г. като нещо, с което да изтъква нравственото си величие пред света, да трупа политически позитиви и да подхранва ниското си – поради това, че в рамките на ЕС е най-бедната страна – самочувствие. И, разбира се, исторически факт е, че непосредствено Червената армия, биеща се на Източния фронт през ранната пролет на 1943 г. на хиляди километри от България, няма заслуга за това оцеляване. Разбира се, също така несъмнено е, че ако, не дай Боже, СССР и съюзниците му бяха изгубили Втората световна война, то най-вероятно и оцелелите български евреи щяха да последват съдбата на македонските и беломорските си сънародници. Но такава перспектива няма смисъл да се обсъжда, защото, както е известно, историята не познава условното наклонение – тя е разказ за случилото се, а не за това, което би могло да се случи.

И ако оцеляването се „къпе в слава“, то протичащото именно през март 1943 г. унищожение на евреите от „новите български земи“ е затулено в прашния ъгъл на историческото мълчание. Защо? Защото, както гласи официалната българска позиция, например тази от Декларацията на Народното събрание от март 2013 г. по повод 70 години от спасяването на българските евреи, не е било във възможностите на България да ги спаси: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре[4].“

Разбира се, тази декларация – в този си абзац – е цинична и лъжлива. Историческата истина, толкова обилно документирана, че е безсмислено да се излагат подробностите, защото всеки, който иска може да я прочете[5], е, че българската администрация в „новите земи“ е вдигнала повече от 11 000 евреи, живеещи там, събрала ги е във временни концентрационни лагери, натоварила ги е на влакове и шлепове и ги е предала на гара Виена на германците. Това, както знаем, е станало с куп постановления на Министерския съвет на царството, с множество съвсем официални наредби и правилници (например за устройството на временните лагери и за реда на „вдигане“ на подлежащите на депортация и т.н.) и с мобилизацията на стотици цивилни и униформени хора, въвлечени в акцията по арестуването, натоварването и докарването до Виена на тези повече от 11 000 души.

Но нашата държава срамежливо и сякаш като девица, която е заварена да мърсува, поради което час по-скоро се втурва да бяга от „местопрестъплението“, мълчи за позорното съучастничество на властите на Царство България в убийството на 11 343 евреи. Не само мълчи, а и казва „Аз не съм виновна. Изнасилиха ме против волята ми“. Въпреки историческия факт, че Царство България приема позорния Закон за защита на нацията още преди да се присъедини към Тристранния пакт, т.е. преди да може да се оправдава с волята на могъщия си съюзник Германия. Мълчи и се прави на ударена въпреки също така безспорния факт, че т.нар. „нови земи“ са били неразделна част от територията на царството, че там са действали всички български закони и че те, тези „нови земи“ са били покрити с мрежа от български административни и военни учреждения.

Но ако отварям отново дума за всичко това, то е защото ми се струва, че покрай реакцията към неверните твърдения на Мария Захарова беше изпуснат – за кой ли път – важен исторически шанс. Нима не беше сега моментът грешката от 2013 г. да бъде поправена и страната ни отдавайки почит както към спасителите, които не позволиха 48 000 души да загинат без съд и присъда, да поеме отговорността си за смъртта на загиналите и да се покае?

Защо всъщност трябваше – и то не сега, а преди много години – да бъде направено това? Има ли смисъл покаянието на една държава? Не е ли то дискредитация на националната гордост? Не трябва ли срамните исторически дела да се крият – точно защото са такива?

Аз мисля, че ако страната ни беше направила това, ако се беше извинила – не толкова пред наследниците на убитите жертви, но, ако мога така да се изразя, пред човечеството – за злодеянието, сторено с нейното съучастничество, тя щеше да преподаде на света урок по нравствено величие. Защото покаянието е резултат на свършената работа на съвестта. То е акт, с който човек или дори държава показва пред другите, в случая пред света, че историята не е склад от вехти спомени, които се вадят от килера, отупват се от праха и се демонстрират при тържествени поводи (т.е. когато трябва да се честват годишнини от разни „славни дела“), за да се подхранва националното самочувствие. Не, историята наистина може бъде учителка. Ако има кой да се учи от нея.

Покаянието е нравствен акт. То показва, че човекът или обществото дори е осмислило постъпките си. Но не от гледната точка на актуалния политически интерес, а от гледната точка на греха и спасението. Защото покаянието е залог, че грехът няма да се повтори, че историята е осмислена от единствено правилната гледна точка – тази на фундаменталната разлика между добро и зло.

Разбирам, че за политиците е крайно трудно да се покайват. Те мислят как да угодят на конюнктурните настроения на избирателите, които никак не обичат да се чувстват виновни и, разбира се, намразват тези от водачите си, които им внушават чувство за вина. Но то, чувството за вина, е единственото спасение срещу повторението на злодеянията на миналото. Отговорните народни водачи знаят това. Банална истина е, че днешна Германия е лидер на Европа и е образец  не само по жизнен стандарт, но и по демокрация и права на човека, както и по това, което се нарича „правова държава“, сиреч такава, в която не е възможно да се примат закони, които противоречат на правата на човека, най-вече защото поколения германци след Втората световна война живеят с чувството на историческа вина. И то е гаранцията, че – поне в обозримото бъдеще – от германска земя никога повече няма да почне война. Това е заслуга на водачите на германския народ след 1945 г. – като почнем от Аденауер, минем през Ерхард и Брандт и стигнем до Меркел днес. Покаянието в Източна Германия, в бившата ГДР, не беше нито искрено, нито цялостно. То не би и могло да е истинско, защото родственият на хитлеристкия сталинистки режим, който управляваше в ГДР от 1949 до 1989 г. не можеше да допусне това – това би значило да подскаже на поданиците си, че разликата между режима на Улбрихт и Хонекер[6] и този на Сталин и Брежнев е само въображаема, а не действителна. И поради това никак не е случайно, че новите германски крайнодесни партии са особено силни именно в провинциите, от които навремето се състоеше ГДР.

А липсата на покаяние у нас за злодеянието с тракийските и беломорските евреи, случило се преди 75 години, е тревожен белег – за политически пубертет, за това, че ни управляват конюнктурни водачи, а не държавници. Най-после за това, че няма гаранция срещу повторения на зловещото минало.

Четиридесет и една година след мартенската акция срещу евреите от „новите земи“, през декември 1984 г. тогавашната Народна република България започна нова престъпна акция – т.нар. „Възродителен процес“, довел до насилствената смяна на имената на около милион български турци, до десетки жертви и до 300 000 прокудени от Родината български граждани. Това престъпление на комунистическия режим, беше макар и през зъби и с половин уста, осъдено – и през декември 1989 г. от тогавашния ЦК на БКП, и в специална декларация на Народното събрание малко по-късно, та дори на специалния митинг на Орлов мост на 16 ноември 2013 г., но който Станишев от името на управляващата тогава БСП поднесе на тогавашния лидер на ДПС извинения за „Възродителния процес“. От политическа гледна точка това е разбираемо – българските турци имат значителна електорална тежест, БСП и ДПС управляваха заедно и изобщо е очевидно, че голямата партия се нуждае от подкрепата на по-малката. И прави жестове.

Но загиналите 11 343 евреи не са електорална сила – нито те, нито нищожното количество останали техни потомци. Те не могат да бъдат употребени за електорални цели. А значи и никакво покаяние не бива да се отправя.

Не така постъпват на други места по света. През 1995 г. тогавашният президент на Франция Жак Ширак поднесе тържествено извинение за съдействието на пронацисткия „режим на Виши“ в избиването на френските евреи през Втората световна война. Днешните евреи във Франция не са никаква електорална сила, с която да има защо политиците да се съобразяват. Но в тази страна, в която бе написана преди повече от двеста години Декларацията за правата на човека и гражданина, явно има политици, които просто имат съвест и неконюнктурно разбиране за това какво са уроците на историята и за какво служат те.

Но у нас очевидно на историята се гледа само и единствено от утилитарна гледна точка. И никой от тези, които ни управляват днес, не схваща, че покаянието изисква сила, нравствена сила, а липсата му издава страх и историческо късогледство.

Нищо друго не ни остава, освен да се надяваме на ума и съвестта на новите поколения водачи на България.

 

[1] Надписът гласеше „Сто години ционистка окупация“ и е очевидно свързан с навършващата се на 2 ноември 2017 г. стогодишнина от известната „декларация Балфур“, в която тогавашното британското правителство признава правото на еврейския народ да основе „свое национално огнище в Палестина“.

[2] Цитатът е по публикация в сайта „Дневник“ от 3 ноември 2017 г., достъпна на тази връзка.

[3] Цитатът е по публикация в сайта „Клуб Z” от 7 ноември т.г., която може да се намери тук.

[4] Цитат по публикация в сайта „OffNews”,  08 март 2013 г., достъпна на тази връзка.

[5] Например в електронното издание на обемистия двутомник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943“, който може да бъде прочетен безплатно от всеки на тази връзка .

[6] Валтер Улбрихт и Ерих Хонекер са дългогодишни ръководители на бившата ГДР в периода на нейното съществуване от 1949 до 1989 г., бел. авт.