Двете опасности пред „нормализацията“, които Иван Кръстев изглежда не забелязва

от -
1 430
Демонстрация в защита на демокрацията в Полша, 2015 г. Източник: Wikipedia

На 4 декември сайтът „Дневник“ публикува интересната – както винаги – статия на Иван Кръстев „Нормализиране“ или радикализация (Коя заплаха е по-голяма?)“. В нея авторът, разказвайки страшната история на поляка Пьотр Шчесни, който на 19 октомври се е самозапалил на един площад във Варшава в знак на протест срещу управлението на дясната консервативна партия „Право и справедливост“ (ПиС), поставя важен проблем. А именно как – в условията на една непълна, осакатена  и зле функционираща демокрация – да действат тези, които искат да свалят популистките крайнодесни партии, които сега управляват в страни като Полша и Унгария. Не сме забравили, че само до преди няколко години, преди партиите ПиС и ФИДЕС, съответно на Качински и на Орбан да спечелят властта в страните си, те двете бяха посочвани като пример за образцови   либерални демокрации сред бившите „социалистически страни“ в Европа. Ето как формулира проблема самият Кръстев: „Кой е най-добрият начин да се бориш с едно омразно правителство, което никого не убива, малцина арестува (ако въобще го прави) и идва на власт след честни избори, ала в същото време заплашва да преобърне либералната демокрация, такава, каквато я познаваме?“

Отговорът му, ако го резюмираме, е: „нормализирай ги“. Казано с други думи – нека тези партии влязат във властта, щом избирателят ги е пуснал в нея. Той очевидно се надява, че крайнодесните популистки партии, веднъж озовали се във властта – като основен или като спомагателен „играч“ – ще бъдат принудени да „играят по правилата“. Защото те, според него, не са революционно настроени както бяха комунистите и нацистите. Не, те искат, твърди Кръстев, застой, а не революционен обрат. И ако се опитваме да ги преборваме с революционно провокативни действия (като трагичното самозапалване на 54-годишния, баща на три деца Пьотр Шчесни), то, според българския анализатор, само ще им „налеем масло в огъня“, защото тяхната управленска стратегия е да управляват чрез непрекъснато разгаряне на поляризацията между основни групи в обществото.

Но аз мисля, че тезата на Кръстев за „нормализацията“ заобикаля два важни проблема и съответно две важни опасности, способни да влошат силно качеството на демокрацията и то най-вече в източноевропейските бивши комунистически страни. Първият е в това, че популистките и много дясно настроени партии на власт имат тенденцията да разрушават стъпка по стъпка самата институционална основа на демокрацията. Вторият е, че има опасност те, вместо да бъдат, така да се каже, „погълнати“  и нормализирани от „машината на демокрацията“, са способни да „заразят“ мейнстрийм партиите с вируса на национализма, ксенофобията и популизма. Вместо да бъдат „излекувани“ от системата, те са способни да я повредят много сериозно.

И така, съпротивата срещу легитимно взелите или участващи във властта крайнодесни популисти не бива да е провокативна, ексцесивна, остро конфликтна. Защото всичко това, по логиката на автора, по-скоро ще помогне на тези хора да се окопаят във властта, отколкото да ги извади от нея. Каква да бъде тогава?

Налагащият се сам по себе си извод е, че срещу завзелите легитимно властта популисти трябва да се борим чрез „нормални“ средства. Какви са те според обичайните критерии? Най-общо казано – борба в парламента, агитация на електората, подготовка за следващите избори, участие в тях и, разбира се, спечелване на мнозинство. С други думи – чрез стриктно спазване на нормалните правила на политическата игра.

Но какво да правим, ако, по думите на самия Иван Кръстев, излъченото от въпросните политически сили правителство „заплашва да преобърне либералната демокрация, такава, каквато я познаваме?“ Рецептата, която той предлага, е съвършено подходяща за нормалната  политическа игра, при която някаква политическа сила печели избори, провежда някакви политики, с това губи популярност и бива победена от опозицията, чиято работа в това се и състои – да посочва грешките на управляващите, да ги критикува и да печели доверието на избирателите точно поради тази си основна политическа дейност. Това е действено само и единствено при положение, че „правилата на играта“, зададени от избирателните закони и въобще от нормално действащата либерална демокрация, остават неизменни.

Но е много важно да се каже, че днешните популистки крайнодесни партии, най-вече в бившите комунистически страни стъпка по стъпка рушат самата „архитектура“ на либералната демокрация и на върховенството на закона. В Полша, Унгария и Румъния парламентите приемат закони, които ограничават контролните функции на съдебната система, подчиняват я – по различен начин и в различна степен – на изпълнителната власт, ограничават – особено в Унгария – правата на гражданските организации. Всъщност нещо подобно, макар и не така явно, се прави и у нас. Как да възприемаме учредяването на специализиран съд, борещ се с корупцията по „високите етажи“ на властта, който най-видни юристи характеризират като извънредно съдилище при положение, че това е изрично забранено от конституцията? Как да окачествим например ликвидацията на разглеждането на три инстанции на дела, свързани с оплаквания за нарушения на екологичното законодателство? Как да преценим непрекъснатите констатации, идващи от тези страни за драстично стесняване на възможностите на опозицията да запознава публиката с възгледите си, при наличието на все по-засилващ се контрол на държавата, управлявана от тези популистки партии, върху медиите? Този контрол е разнороден – от пряко подчинение на обществените медии на изпълнителната власт през утвърждаването на държавата като основен рекламодател (с други думи, ако държавата оттегли рекламите си от дадена медия, чакат я тежки времена по отношение на финансите ѝ) до изкупуването на медии от групировки, които са много близки до управляващите, какъвто е случаят в Унгария и България? Нима не знаем кому принадлежат лъвските дялове от тиража и от разпространението на медии у нас? Нима не става от ден на ден все по-ясно, че медиите на Пеевски са всъщност „отделът за пропаганда на властта“? За какво говори атаката срещу имуществото на човека, който притежава медийната групировка „Икономедия“, издаваща относително сериозните и обективни издания „Дневник“ и „Капитал“, които при всичките си слабости все пак имат много важното качество да упражняват критика от общо взето либерални позиции срещу популистката коалиция, която сега управлява България?

Така че – отново най-вече става дума за някои бивши европейски „социалистически страни“ – сме свидетели на пълзящ процес на ерозия на либералната демокрация и на постепенно плъзгане към един режим на „мек авторитаризъм“, при който демократичната фасада на функционирането на държавата се запазва, но зад фасадата можем да видим не демократично съдържание, а само сенки на такова.

Можем да попитаме дали ако така щрихираната и отнасяща се най-вече до някои бивши комунистически страни картина е вярна, то нима всички ненасилствени средства за съпротива срещу това положение не са допустими? Защото управляващите десни популисти – поне в Полша, Унгария, Румъния и у нас – систематично стесняват полето за нормална предизборна борба. Според мен – да.

Давам си сметка, че мобилизирането на опозиционно настроените избиратели и особено привличането на нови поддръжници е много трудно в такива условия. Към неблагоприятните фактори трябва да прибавим и това, че сега Европа се намира в стадий на икономически просперитет. Във визираните от мен източноевропейски държави, и у нас също, растат доходите и съответно покупателната способност на големи групи от хората. Това, разбира се, е хубаво. Но, от друга страна, то създава условия за действието на един невидим „обществен договор“ от вида – вие ни осигурявате условия за растеж на доходите и не се месите в личния живот, а ние преставаме да се интересуваме от това, което прави властта. Е, не бива да се забравя, че и това „съглашение“ си има граници – когато в началото на годината полските управници се опитаха да забранят на полякините да правят аборт (нещо, което и сега е много трудно в тази страна), стотици хиляди жени и мъже излязоха на улицата и полското правителство беше принудено бързо да оттегли инициативата си.

До тук говорихме за това, че популистките крайнодесни партии разрушават лека полека самата политическа среда за нормално партийно съперничество, за честна конкуренция на идейна основа.

Но, както казах по-горе, те могат и да заразят  така наречените „традиционни големи партии“ с отровата на крайния национализъм и ксенофобията. Това, струва ми се, е убягнало от вниманието на Кръстев. Практиката на „нормализация“ крие опасността не либерално-демократичната система чрез интеграция на популистиките формации да ги „облагороди“, а обратното – те да заразят с вируса си публичното пространство. Не е нужно много да се оглеждаме, за да видим, че това става. Партията на Орбан – в еволюцията си от либерализъм към десен популизъм – прихвана много от реториката на партията „Йобик“, която е унгарският аналог на нашата „Атака“. Стигна се до безпрецедентно по злобата и отрицанието си говорене срещу мигрантите в тази страна и до референдум, в който противниците на политиката на ЕС за миграцията и бежанците спечелиха огромно мнозинство, над 90%. Разбира се, трябва да кажем, че половината от унгарските избиратели не участваха в този референдум. Там се води масирана кампания срещу иконата на днешния политически либерализъм – унгарският евреин Джордж Сорос, а неговият Централно-европейски университет едва удържа да не бъде изгонен от унгарската столица Будапеща, където се намира повече от четвърт век. Нещо подобно наблюдаваме и в Полша, където неотдавнашната националистическа демонстрация по случай националния празник, която бе очевидно подкрепяна от правителството, събра над 60 000 участника и сепна с мащаба и размаха си света.

А нима всеки не вижда как лозунгите и тезите на националпопулистите у нас все повече се „просмукват“ в практиката на управляващата партия ГЕРБ? Най-пресният пример е съвсем скорошното гласуване на първо четене на криминализирането на т.нар. „радикален ислям“. Това е очевидно глупаво, най-малкото защото в НК отдавна има състави, които съвсем добре могат да се ползват срещу евентуалните проповедници на приписваните на т.нар. радикален ислям тези. Но приемането на това изменение в НК, също както и приемането на безсмисления и на практика без приложна област „закон за забрана на бурките“ са жестове, които голямата партия ГЕРБ прави в полза на коалиционния си партньор – обединените патриоти. Нормална дясна партия, която уважава ценностите на либералната демокрация не би допуснала такива законодателни извращения. Впрочем такава партия не би и влязла в коалиция с „патриотите“. А за езика на омразата, който съвсем безпрепятствено се лее от речите на тези „патриоти“, особено на вицепремиера Валери Симеонов, няма и смисъл да се говори. Но нима беше по-малко отвратителен езикът на бившия министър на здравеопазването Петър Москов по адрес на ромите? А той дори не е от „патриотите“, а от традиционно уважаваната дясна партия ДСБ, която също беше коалиционен партньор на ГЕРБ. Така че вирусът е способен да зарази целия политически организъм. Защото ксенофобското говорене носи политически дивиденти.

Не мога да кажа каква именно трябва да е стратегията на онези партиите, които в условията на политическа доминация на дясно популистки партии се опитват да им се противопоставят. Тя сигурно е различна във всяка отделна страна. Това, което се набива на очи, е, че в нея всички ненасилствени средства за противопоставяне са позволени, включително и такива, които може би ни се струва, че принадлежат на отминали исторически периоди, когато задачата беше борба срещу откровена диктатура, а не срещу легитимно дошли на власт крайнодесни.

Това, което исках да покажа в тази статия е, че стратегията на „нормализацията“, предлагана от Иван Кръстев изглежда заобикаля големи опасности, вместо да ги проблематизира. Очевидно по проблема, поставен от него, трябва още много да се мисли.