Една гневна научна книга за връхлитащото ни отвсякъде социално травматизиране

от -
1 474

„Опитах се да напиша книга за уважението към страданието, причинено от познати социални процеси като бедност, национализъм, тоталитаризъм. По-точно за липсващото уважение към това страдание и определени последици от него. Най-важните от тях, според мен, са липсата на уважение към други страдания. Вярвам, че това е особено важно за социалните работници, но и за полицаи, съдии, учители, лекари.“ (стр. 347) Това е част от епилога на една наистина необикновена, забележителна книга, едно произведение, намиращо се на границата между сериозната наука и високата публицистика, на текст, който, според мен, е без прецедент в българската хуманитаристика. Става дума за появилата се тия дни на пазара книга на д-р Румен Петров, преподавател в Нов български университет „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“.[1]

За читателите на „Маргиналия“ Румен Петров не е непознато име. Част от съдържанието на тази книга получи първата си публикация в нашия сайт във вид на статии. Това никак не е случайно. Защото текстовете на този автор, макар да са посветени на академичния проблем за социалната травма, имат в себе си много голям правозащитен заряд. Той се крие както в предмета на изследванията му – социалната травма, която задължително минава през накърняване на достойнството на травмираните (нали не сме забравили, че всяко нарушение на човешките права е неразривно свързано с уронване на достойнството на жертвите?), така и в уникалния начин, по който той подхожда към него – чрез дълбоко етическо съпричастие към тях, чрез, ако щете, угризения на съвестта, че може да направи само толкова, колкото прави, за да се справи с необозримото множество от травми, връхлитащи така наречените уязвими групи. А един от изводите на книгата на Петров е, че всъщност всеки от нас във всеки момент е потенциална или реална жертва на социалнопсихологическа травма и че – това не бива да ни учудва! – пак всеки от нас може да се окаже и нерядко се оказва в ролята на насилник, на човек, който травматизира ближните си.

Какво е общото между бедността, национализма, антисемитизма, антиосманизма, тоталитарния опит, затворите, т.нар. социална работа, едно прекрасно стихотворение на Вапцаров , серия бездарни разкази на комунистическия пропагандист  Орлин Василев, който предпочита за него да се говори като за „писател“, училищната система и още много други неща? Всички те са обекти, за които се говори в книгата на Петров. Те са или травмообразуващи и травмопричиняващи неща, или служат за обяснение на социалната травма. Заради това са и предмет на анализ на този автор.

Според мен книгата на Румен Петров е първият у нас опит за научно проникване в насилствения аспект на обществените отношения. Това само по себе си е голямо постижение – без аналог в българската хуманитаристика.

Ако се замислим, ще установим, че във всички социални отношения – дори в тези, които привидно ни се представят като такива на доброволно сътрудничество на съвършено равноправни хора, има властови елемент, във всяко от тях е вградена някаква власт – на мнозинството над малцинството, на по-старото поколение над по-младите, на шефовете над подчинените, на родителите над децата и т.н и т.н. Това е така, защото обществото е пронизано от неравенства. Някои от тях са повече или по-малко приемливи (например няма как малките деца и родителите им да са равностойни в отношенията си, това е очевидно). Но има други неравенства, заредени с власт на едни хора над други, които носят в себе си голям травматизиращ заряд. Такива са например неравенствата, свързани с национализма. При това в книгата на Румен Петров не става дума само за отношенията между мнозинства и национални малцинства в една национална държава – в този случай дискриминацията над малцинствата и потискането на достойнството им ни се привиждат сякаш като „естествени“. Не, в труда на Румен Петров що се отнася до национализма има поразителни – най-малкото за България – открития.

Спирам се на анализа, който той прави на национализма, защото в нашата страна (и не само в нея!) здраво е залегнало разбирането на автори от световен мащаб като Ернст Гелнър, Бенедикт Андерсън и Антъни Смит, че национализмът е мощно социално течение, формирало нов тип социални общности – нациите. Че образуването на нациите, макар и да има и някои негативни ефекти, е голям крачка напред в цивилизационното развитие, защото заедно с нациите – едновременно като предпоставка и като резултат от процеса на образуването им – идват масовото ограмотяване на хората, силното разширяване на достъпа им до т.нар. висока култура, изравняването на гражданския им статус (т.е. изчезването на съсловните привилегии), появяват се нови държави, в които стъпка по стъпка се установява либерална демокрация. Но Петров, като се опира на слабо известния у нас британски историк и антрополог Ели Кадури, твърди, че национализмът сам по себе си е травматичен. Защото индивидите биват впримчени в примката на „националната държава“ без никой да ги пита. Това включване предполага куп травмиращи неща и обстоятелства – от задължението да минеш през държавната образователна система, през това да плащаш данъци, които не знаеш за какво се изразходват, до задължението да отидеш, „ако се наложи“, на война и да жертваш – пак ако стане нужда – живота си в името на един въобразен колектив, на нацията.

Споменатите наистина големи антрополози и социолози ни разказаха в книгите си, че нациите, както казва Бенедикт Андерсън, са „въобразени  общности“. Това е важно и е силно средство за борба с гибелните безсмислици на етнонационализма, който проповядва, че нациите са общности „по кръв“, че те са едва ли не биологични единици и че разликата между тях и семействата е просто в размера. Така де, „ние българите, сме едно голямо семейство“, нали? Но тези учени не успяват да видят насилието, вградено в самия национализъм или ако го виждат, те го смятат за нещо „естествено“ и не мислят, че на него следва да обръщат внимание. Защо? Защото, според един банален вече научен предразсъдък (и в науката, която по идея трябва да разобличава предразсъдъците, има свои такива!) науката, за социалната става дума,  е „безпристрастна“. Тя описва и обяснява обектите си, но не си позволява никакви ценностни съждения по техен адрес. Но Кадури, а след него и Румен Петров, остро възразяват на този подход. Според българина когато социалният учен съзре насилието, когато „усети“ травмата, той е длъжен да реагира, при това ценностно. Това му убеждение обяснява страстната полемика със споменатите вече световни имена, но и с известни български хуманитаристи като проф. Мария Тодорова, проф. Александър Кьосев или Иван Кръстев. Нашият автор ги критикува именно заради това, че те, според него, са морално неутрални в изследванията си. Той твърди, че в някои случаи тя просто е индулгенция за насилническата природа на национализма, а в други отразява неспособността да се схване травматичната му природа. За мен такава позиция (макар към нея да могат да се отправят много възражения) е уникална, поне в българската хуманитаристика, аз (разбира се, в границата на осведомеността ми) не съм видял досега нищо такова. Това е висш синтез на статуса на учен с този на обезпокоен гражданин , и то е което прави книгата на Румен Петров във висша степен правозащитна, макар привидно тя да не е такава.

Но какво е това „социална травма“? „Социално травматични са социални събития (причинявани от хора на други хора), в хода на които безусловната социалност (увереността, че другите хора обещават сигурност и утеха) се пропуква, разколебава, рухва. Робството (в древността и днес) е класическа социално травматична институция и ситуация. Затворът – също; войните, масовите преследвания, прогонвания, насилствени преименувания и промяна на идентичности и други политика на насилие. Когато неуважението се превърне в социална норма. Като при тоталитарните режими – и национални, но и локални (в рамките на една организация).[2] И  още едно късо определение: „При социалната травма имаме съгласие, че определено социално събитие (хлъзгав термин?) причинява страх, изолация, изоставеност и безпомощност без изход.“[3]

Цялата книга представлява разгърнато обяснение и тълкуване на тези (има и други подобни в книгата) определения. Бедността, затворът, социалното изключване, национализмът са огромен извор на травматизации. Това е някак интуитивно разбираемо. Но според Петров, и това за мен си е истинско откритие (поне в рамките на нашите социални науки) травматизираща  е и системата на т.нар. социална работа, т.е. този сноп от норми и наредби, които трябва да помогнат на травматизираните да преодолеят травмата. Всъщност ако се вгледаме в най-пресните събития като например лагерът-протест  пред Народното събрание на майките на деца с увреждания, ще видим, че тя, тази уж помагаща система, сама е извор на допълнителна травматизация, защото хората са поставени в унизителното положение на просители, защото това, което държавата им „дава“, им се предоставя с безумни бюрократични процедури, мачкащи достойнството, освен че е некачествено и крайно недостатъчно. Ако не беше така, щяха ли майките да протестират?

Като обвинителен акт се четат анализите на учебниците по „социална работа“, написани от именити професори. Защото според Петров те са етично неутрални, защото не е възможно, например, да се пише за „постиженията“ на „социалната работа“ в бившия СССР и в нацистка Германия, без да се обели и дума за тираничната природа на двата вида тоталитаризъм и за масовите репресии, довели до смъртта на милиони хора. Всъщност тази липса на етическа рефлексия, казах го вече и пак ще го повторя, към социалните травматизми – както в теорията, така и в практиката, е главният грях, в който Петров обвинява нашата хуманитаристика.

Книгата е необикновено богата. То е, според мен, защото авторът в никакъв случай не е класическият социален учен, който се е заровил от десетилетия в „ копаене на научната си нива“ и поради това не се интересува – в трудовете си – от ставащото по белия свят. Не, Петров е своеобразен поет в науката, усетът му за травматизмите в ежедневието е извънредно остър, а погледът му е всеобхватен. Това обяснява например чудесния и напълно новаторски анализ на гениалното стихотворение на Вапцаров „История“, което често се пренебрегва за сметка на други като „Вяра“ и  „Песен за човека“. В това стихотворение по съвършено оригинален начин Петров смята, че поетът се е проявил като изследовател – поетически – на травмата. Ето: „Бедността и нейните рискове водят до жертви, скръб, но и изолация и самотност в страданието: Като мухи сме мрели есен,/жените вили по задушница,/изкарвали плача на песен, но само бурена ги слушал.“[4] Или: „Светът на индустриалното общество, светът на политическите дебати и градската индустриална, контрапатриархална и дискурсивна среда, среда на социална връзка, социалната среда на „града“,  е и широкият свят на радиото и телеграфните агенции с техните комюникета: О, как сме чакали напрегнато/в задръстените кафенета!/И късно през нощта си легахме/с последните комюникета.“[5]

Това не е единственият литературен анализ – в книгата има още пространни разглеждания на един стар сборник с разкази на комунистическия псевдописател Орлин Василев (като илюстрация на това как гледат победителите на причинените от тях травматизми), както и на книгата на Веселин Бранев „Следеният човек“.

Впрочем това съчинение е толкова разнообразно и богато, че описанието на тези му качества не се побира в рамките на един по необходимост кратък отзив.

Естествено, книгата не е без недостатъци. Най-големият, според мен (но от друга гледна точка това всъщност е плюс) е като че ли твърде разширителната употреба на понятието „травма“. В някои случаи с тази свръхупотреба аналитичните му възможности имат тенденция да се стеснят, вместо да е обратното. Има хора, които биха се заяли с това, че авторът задава твърде много въпроси. Тези, на които отговаря, са много по-малко от онези, които са само зададени. Но това е привиден недостатък. Зададените, но не получили отговор въпроси всъщност задават възлови теми за нови изследвания. Изследователската програма, която се очертава чрез тях, създава поле за многогодишна работа не за един самотен изследовател, а за цели институти.

Много бих искал да се надявам, че тази книга проправя нов път в нашите социални науки – път на обръщане, но не с аналитична хладност, а с горещо гражданско сърце към нови (за България, в чужбина съвсем не е така) изследователски полета – тези на проблемите на бедността, изолацията, наказанията, дисциплинарните пространства, пълни със скрито насилие като болници и училища и много подобни. Книгата на Румен Петров е „първата ластовичка“. Дай Боже, след нея да се появят и други подобни изследвания.

 

[1] Румен Петров, Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност, С., изд. „Парадокс“, автор на предговора Юлиана Методиева, 355 стр.

[2] Румен Петров, Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност, стр. 29

[3] Цит. съч, стр. 33

[4] Цит. съч., стр. 256

[5] Пак там, стр. 257