Какво е постфашизмът? Първа част.

от -
613
Жени и деца бежанци от Сирия на гарата в Будапеща, 2015 г.

Създадох термина „постфашизъм“, за да опиша плетениците от политики, практики, обичаи и идеологии, които могат да бъдат видени навсякъде в съвременния свят. Дори без да извършват държавни преврати, тези практики застрашават нашите общности. В новия глобален капитализъм те намират лесно своите ниши, без да премахват господстващите политически форми на електорална демокрация и представително управление. С изключение на региона на Централна Европа, те или почти, или съвсем нямат нищо общо с наследството на нацизма. Те не са тоталитарни, изобщо не са революционни; не се опират на насилнически масови движения или на ирационални, волунтаристични философии. Нито пък флиртуват, дори на шега, с антикапитализма.

Аз ще определя това, което разбирам, употребявайки термина „постфашизъм“. Схващам термина „фашизъм“, за да означа с него разрушаването на или скъсването с традицията на Просвещението за гражданството като всеобщо право; с други думи – с приравняването на едно гражданско състояние до ранга на важащо за всички хора състояние.

Това е понятието за всеобщо гражданство, което стоеше в основата на понятието за прогрес, споделяно от либерали, социалдемократи и от всички други прогресивни наследници на Просвещението. Някога Просвещението приравни  гражданството с достойнството на човека. След това беше само въпрос на време то да обхване всички класи, професии, двата пола, вероизповедания и места. Всеобщото избирателно право, службата в армията и въобще за държавата, както и образованието за всички трябваше да последват. Още повече че националната солидарност изискваше облекчаването  на положението на хората, достойно материално състояние за всички и изкореняването на остатъците от феодалните порядки.

През 1914 г. фашизмът можеше да унищожи тази ключова предпоставка на модерното общество, спекулирайки с вроденото противоречие на това понятие – фактът, че, от една страна, всеобщото гражданство е „всеобщо“, т.е. че то следва да се притежава от всички, но е ограничено само в пределите на нацията-държава. Дотогава правителствата смятаха, че представляват и защитават всички, които се намират в границите на държавите, които управляват. Националните и държавни граници определяха разликата между приятел и враг: чужденците можеха да бъдат врагове, но гражданите на собствената държава – не.

Но според Карл Шмидт, правният теоретик и политически теолог на Третия райх, властимащите трябва да отсъдят кой принадлежи и кой не към дадена гражданска общност. Гражданството стана функция, ограничена от твърди закони. Някои категории хора, представляващи групи, имащи решаваща роля за успешността на проекта за включване на Просвещението, станаха неграждани и с това – нехора: комунистите представляваха бунтовнически „по-низш“ клас, т.е. маси без водачи и без ръководни принципи, с лишен от корени универсализъм и поради това въставащи срещу естествената йерархия; евреите биваха смятани за общност, която е преживяла християнското Средновековие без собствена политическа уредба, водени от един по същество ненасилнически авторитет, хората „на Книгата“[1], които по определение не са хора на войната; хомосексуалистите с тяхната невъзможност или нежелание да създават потомство, да предават наследство на потомството и зароди това, че продължават да са живо отрицание на предполагаемата връзка природата и историята; психически болните, които чуват гласове, които останалата част от хората не усещат, т.е. хора, чието признаване изисква морално усилие и не е непосредствено („природно“) дадено, хора, които могат да се впишат само ако издадем закон, с който признаваме равенството с нас на тези, които не са ни равни. Без съмнение вие ще отговорите, че проектът на Просвещението за включване все още е в действие, жив е, „рита с краката си“ и в значителна степен се разширява. Много държави сега имат „почетни граждани“, т.е. човешки същества, които все още съзряват и поради това не са пълноправни граждани, но въпреки това имат права: например децата, чужденците, психично болните, затворниците. Доводът в защита на това твърдение е, че те не бива повече да бъдат лишавани от техните граждански права.

logoevropa
Проектът „София казва „НЕ“ на словото на омразата и екстремизма“ се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма Европа, 2018 г.

 

Хора без гражданство

Но въпреки това аз мисля, че възниква възражение срещу това твърдение. Един очевиден пример за него е все по-нарастващият брой хора, които не притежават каквито и да е валидно гражданство. Разбира се, има различни групи такива хора. Десетки милиони бежанци са в това положение, а освен това към тях можем да добавим стотици милиони, които живеят на територии, където няма държава, няма закони, а значи и няма и никаква свобода. Днес по този начин живеят хората в много територии от Африка, от бившите съветски републики в Централна Азия и в подобни места, например в бивша Югославия. Те не са защитени от мощта на могъщите и биват тероризирани от групи, силно напомнящи щурмовите отреди и гестаповците.

Навсякъде, от Литва до Калифорния, имигрантите и дори малцинствата, съставени от коренни жители, стават врагове и от тях се очаква да се примирят с орязването и дори преустановяването на действието на техните граждански и човешки права. Лишаването на режимите от режимите на страните на държавния социализъм и националистическите такива от Третия свят остави единствено расовите, етническите и религиозните белези да служат като основи за формиране на държави (както стана в Югославия, Чехо-Словакия, бившия СССР, Етиопия-Еритрея, Судан и т.н.).

Склонността на Европейския съюз да отслабва нацията-държава и да засилва регионализма етнизира съперничеството и териториалното неравенство (вж. Северна срещу Южна Италия, Каталуня срещу Андалусия, английският Югоизток срещу Шотландия, Фландрия срещу Валония в Белгия, Британия срещу Нормандия). Класовият конфликт също се етнизира и радикализира – между установената и работеща при сигурни условия работническа класа и долната средна класа на големите градове, от една страна, и новите имигранти от периферията. Този конфликт бива тълкуван като проблем за сигурността и престъпността. Растящата деполитизация на понятието за нация (изместването му от понятие за политическо тяло към такова за културно определено) води до приемането на дискриминацията като „природна особеност“.

Това е дискурсът, който звучи пряко и твърде открито в парламентите и на уличните демонстрации в Източна и Централна Европа, в Азия и във все па-нарастваща степен и на „Запад“. Не може да се отрече, че на много места атаките срещу егалитарните системи на социално осигуряване  на т.н. държави на благоденствието, както и срещу тези, които практикуват „техниката на утвърдителните действия“[2]  навсякъде имат и тъмен, свързан с расата оттенък и че това се придружава от расистка полицейска бруталност  и от особена насоченост на полицията към хората от малцинствата. Връзката между гражданство, равенство и територии, която някога беше разглеждана като необходима и логична, сега е „под обсада“.

Но лишаването от граждански права засяга също така много други категории от граждани в развитите страни, където, например вече не се предлагат политически алтернативи, а гражданството и демократичното участие стават безсмислени. Броят  на тези страни непрекъснато се увеличава. Трябва само да хвърлите око на данните за участието на гражданите в избори във Великобритания. Така че има много форми на загубване на гражданствеността и на гражданството в по-тесен смисъл, за което хората се борят от 1642[3] година насам.

Една лична позиция

Трябва да декларирам иден интерес. Правителството на моята страна, Унгария, е – заедно с провинциалното правителство на провинция Бавария в Германия (то е провинциално в много смисли, не само в смисъла на управление на част от федеративна Германия) – най-силния чуждестранен поддръжник на Австрия на Йорг Хайдер . Десничарското правителство в Будапеща се опитва да постиска парламентарното управление, да наказва местните власти, които са с политически цвят, различен от този на правителството, както и да създава енергично и да налага нова държавна идеология с помощта на редица лумпен интелектуалци от средите на крайнодесните. Има тайно споразумение с открита и злостна антисемитска фашистваща партия, която, уви, е представена в парламента. Хората, работещи в кабинета на премиера са ангажирани в повече или по-малко предпазлива ревизия на Холокоста. Държавната  телевизия дава простор на отявлен антицигански расизъм. Феновете на най-популярния футболен клуб в страната, чийто президент е министър в правителството и водач на партия, скандират в един глас за влака, който всеки момент е готов да тръгне за Аушвиц.

Аз съм наполовина унгарски евреин, възпитан в Румъния от семейство, пълно с комунисти. Родителите ми членуваха в нелегалната комунистическа партия и прекараха дълго време в затвора заради това. Те бяха хора, които бяха  много силно разочаровани от съществувалия от 1945 до 1989 г режим в Унгария. Те съвсем не го обичаха и го критикуваха от левичарска гледна точка. Следователно, от моите комунистически родители аз получих това, което мога да назова „безупречно антикомунистическо обучение“.

Така че аз израснах като дисидент по време на комунистическия режим. Накрая бях изхвърлен от работата си в университета в Будапеща през 1980 г. за „дисидентска и опозиционна дейност“. Аз пишех нелегални брошури и ги публикувах под собственото си име, протестирайки против военния преврат, който извърши комунистическия полски президент Ярузелски. Поради това аз бях във вътрешна емиграция през следващите десет години. След 1986 ми беше позволено да пътувам в чужбина. Аз се възползвах от това и бях в САЩ и във Великобритания, както и на други места.

Статията на д-р Тамаш е публикувана в британското он-лайн издание Open Democracy на 13 септември 2001 г.  В следващ брой ще поместим  продължение.

 

[1] Т.е. хора на Вехтия завет, на еврейската Библия, бел. прев.

[2] „Утвърдителни или, както още ги наричат, „афирмативни действия“, са системи от мерки, ползвани главно в САЩ, но не само там, за даване на временни привилегии в сфери като образование, заетост, жилищно настаняване, на непривилегировани групи, най-вече малцинства, с цел изравняване на житейските им шансове с тези на мнозинството. Бел. прев.

[3] Важна година  през време на Английската революция. На 4 януари 1642 г.  крал Чарлз I заповядва да бъдат арестувани петима членове на т.н. „дълъг парламент“. На това последният се съпротивлява, събира армия и с това започва гражданска война във Великобритания, довела до диктатурата на Оливър Кромуел и установяването на република. Бел. прев.

Превод: Емил Коен