Когато ръката не се свива в юмрук

от -
573
Ателие "Прегърни ме". Снимка: CC-BY Светла Енчева.

Много е важно да се разбере, че нетолерантността и ксенофобията на ХХ век (най-малкото у нас и на Запад, за Изтока предпочитам да не говоря) имат някои качества, които ги правят принципиално несравними с нетолерантността и ксенофобията, в които и да са предишни времена. Причината е същата, по която тоталитаризмът не бива да се приравнява към стария деспотизъм, а новата нетърпимост не трябва мислено да се съпоставя със старата, с която си приличат единствено по външни, повърхностни признаци. Защото хората никога досега не са били така откъснати от корените си, поради което властта на носталгията по „почвата“ никога до днес не е била до такава степен ирационална. В миналото навсякъде се беше запазило известно естествено взаимодействие между закритостта и откритостта на етноса или на културно-конфесионалната група, между консервативната сила на инерцията и прогреса и т.н. Навсякъде, във всички общества, нито единият, нито другият принципи  не можеха да станат абсолютни, защото всеки от тях се опираше на конкретни, жизнени основания. Хората наистина се придържаха към някаква все още не изгубена битова традиция. Това винаги им даваше някакъв минимум закритост по отношение на чуждото.

Т.нар. „почвеници“ от 19 век и у нас, в Русия, и навсякъде в Европа един след друг повтаряха фразата на Жозеф де Местр, който е казал, че от личния си опит познава националните типажи, но човекът като такъв не му е известен. Нашият голям руски философ Владимир Соловьов можеше да възразява на Местр, привеждайки образа на Иисус Христос като образец на Всечовек. Наистина думите на де Местр не са на нивото на християнските идеали, нито на нивото на философските идеи. Те се разполагат в плоскостта на една реалност, която можем да наречем филистерска. Но някога на хората им се е струвало, че тази еснафска действителност  съществува от веки веков: тя можеше да предизвика гняв със застиналата си неподвижност и невъзприемчивост към новото, но съдържаше истината на факта.

В ХХ век всичко това свърши. Когато немците престанаха в достатъчна степен естествено да се чувстват немци, те решиха, че са раса. Ето класическият нацистки лозунг по отношение на балтийските немци: вие загубихте Heimat (конкретната родина), но придобихте Vaterland (абстрактното идеологическо отечество). А ако става дума за нас, не бива да забравяме, че една от най-важните рецепти на сталинския терор се осъществяваше чрез пределната атомизация на всеки човек. Всички ние знаем как московчани и ленинградчани, спасявайки живота си, бягаха колкото се може по-далеч в провинцията. Но понеже и там се случваше същото, то от провинцията бягаха не само разкулачените[1], а всякакви хора, всички бягаха в Москва и в Ленинград; не просто защото в столиците е по-лесен животът, а поради това, че да останеш на мястото, където за теб могат да кажат ужасната фраза: „Това  е уважаван човек, аз още баща му познавах, и той беше честен човек“, твърде често беше смъртно опасно. Носещо смърт беше това да бъдеш човек, когото без всякаква връзка с идеологическите формулировки хората уважават в неговата естествена среда на пребиваване. Такива хора не трябваше да остават. Дълбоките последствия на това, което стана в тези времена, започват да се забелязват едва сега.

Още Томас Ман, който никой не може да заподозре, че е бил лош европеец, говореше: ама защо на децата ми е толкова лесно да се сприятеляват с френски младежи, аз като бях млад не можех така лесно да се сдружавам с французи, твърде силно чувствах, че съм той, французинът, е съвсем друг.

Но именно обективно дадената принадлежност към една житейска традиция даваше на човека определено спокойствие по този въпрос, удържаше в някакви граници неговата раздразнителност по отношение на чужденеца: аз си имам свои хора, за тях и аз съм свой човек и поради това няма причини да се обиждам  или да избухвам понеже те са чужди. Чуждите са си чужди. Печалната истина, която обаче ние сме длъжни да осъзнаем, е, че в ранния болшевик, който разрушаваше църкви, на нивото на безсъзнателните житейски навици, оставаше понякога повече от съдържанието на хилядолетното руско християнство, отколкото има в днешния неофит, който ходи на църква и се моли, но всичките житейски навици на когото са оформени от това безбожие, което насаждаха баща му или дядо му. И това трябва да си го признаем безусловно.

Преди да разгледаме идеологически мотивираната етническа, политическа, конфесионална или псевдоконфесионална  и т.н. злоба, вероятно е нужно да обърнем внимание върху феномена на злобата без мотив. Живеем в град, където хладнокръвно убиват ближния, при това без всякаква особена, персонална злоба към него, без да го забелязват като личност, пък макар и негативно. Опитайте се да задържите вратата за човека, който идва след вас в метрото. Ясно е, че всеки, който влиза в него, трябва да задържи вратата за следващия, иначе не е възможно. Но хората вървят, без да забелязват, че вие за тях задържате вратата, без да се сетят да направят същото за следващия след тях. Но това значи, че те в мислите си са обявили ближния, човека, който е физически най-близо до тях, който идва след тях, за несъществуващ. Всеки човек е сам в тълпата, в блъсканицата. Той е зачеркнал битието на всички, които се намират около него. На нивото на духовното убийство с това се почва. Един грузински приятел ми казваше: защо в Москва ми е толкова тежко? Ти мислиш, че е заради грубостта? Не. При нас има достатъчно грубост. В моя град Тбилиси могат да ме набият; но биещият ще си въобразява, че има причини да ме ненавижда. А тук имам чувството, че могат да ме убият, без дори да забележат, че това съм аз.

Мисля, че на идеологическо ниво това много добре се съединява с онова, което филологът Карл Керени описваше като ролята на абстракцията в практиката на масовите убийства. Едно е да кажеш: да се убие всеки евреин, а съвсем друго е да се каже „ликвидиране на еврейството“. Еврейството е абстрактна категория, то се ликвидира. Едно е да кажеш: да се убият всички хора в града – възрастни, деца, мъже, жени, старци и даже намиращите се в града домашни животни (за домашните животни в града самият Господ Бог говореше в Книгата на пророка Йона). Съвсем друго е да кажеш: да се изтрие града от лицето на земята. Взимате бръснач и с него изрязвате кръгче на картата, изчиствате това кръгче от нея. Вие ликвидирате някаква абстракция. По-лесно е да се разделите с абстракция. Това ни напомня за един епизод от книгата на Оруел за испанската гражданска война: не е възможно да стреляш в човек, на когото му падат панталоните. Този детайл веднага конкретизира абстракцията. Фашистът е абстракция, но човекът, на когото панталоните падат, вече не може да бъде върнат в статуса на абстракция.

Да си спомним думите на Карл Ясперс: духът на ненаучността отвори вратите на национал-социализма. Като се замисля за менталността на ето този атомизиран слой, който компенсира загубата на напълно илюзорната, досущ като фантомна, болка, хипербола на почвата, ми се струва важно да имам предвид това пренебрежение към логиката, което за този вид менталност е съвършено неизбежно. Но не бива в този случай да говорим нито за невежество, нито за глупост. Бягството от логиката не винаги е свързано с невежество. Национал-социализмът се разгърна в страна, която беше в челото на европейската цивилизация и по ниво на развитие на научната мисъл, и по нивото образованието.

Има едно просто и засрамващо ни обстоятелство. Ако разсъждавате, винаги може да ви опровергаят. Във всяка верига от логически разсъждения може да се намери слабо звено. И ако вие строите изказванията си на основата на суверенно презрение към логиката, ако всеки ваш следващ логически ход , при това без да се прикривате, не произтича от предишния, ако всичко при вас представлява комбинация на истина и лъжа – във всякакви съотношения, то с такъв текст не може да се спори. По правилата на интелектуалната етика и най-несъвършеното логическо твърдение е по-честно и следователно е по-висше, от подигравката с логиката. Това не значи, че понякога подигравката не може да бъде блестяща. Запушил е устата на опонентите си, те нищо повече не могат да възразят, следователно, той е прав, той приключва спора, хвърлил е прах в очите на всички и всички са смешни, а той не е. За инфантилното съзнание този, който е смешен винаги не е прав, а онзи, който не е смешен и е направил всички останало да са смешни, е винаги прав, той е победител.

В това е силата на всички умонастроения, които се ориентират към ненавист; тя съвсем не е в невежеството, не е поради отсъствие на интелектуално развитие… Помня едно изказване на една научна конференция. Ако искате, може да го наречете победа. Всички се сърдеха на това изказване, само чужденците, които не бяха съвсем уверени в това, че знаят както трябва руски език, бяха объркани: може би не сме разбрали правилно? А тези, които разбраха казаното както се следва, бяха бесни, но никой не направи възражение. На виртуозно алогичния текст не възможно да се възрази. Това е победа! Да си представим човек с душа на момче на тази конференция. Той ще е във възторг. Пред очите му бива отправено предизвикателство и на него никой не отговаря.

Аз не принадлежа към хората, които биват привлечени на страната на толерантността с довода, че ето – черното не е чак толкова черно, а бялото не е съвсем бяло.  Всъщност контрастът между бялото и черното е много голям. (Но истината е, че той не съвпада с идеологическите граници.) А що се отнася до разните мирогледни позиции, включително религиозните, аз не вярвам нито във възможността, нито в желателността всички те да бъдат просто слети. Като четях една книга за юдаизма, написана от юдаист, аз в края на краищата бях поразен от една такова разсъждение: всички християни и юдаисти са или ортодокси, или либерали.  Ортодоксите и от двете религии смятат, че разликата между християнството и юдаизма е твърде сериозна и поради това се отнасят твърде враждебно едни към други.  Либералите считат тези различия за не толкова съществени и поради това са дружелюбни едни към други. И започнах да мисля какъв християнин съм аз при това положение. Не съм ортодоксален, защото съм уверен в дълга си да се отнасям към юдаистите (и към последователите на другите религии, на които не съм привърженик) дружелюбно. (Христос ненапразно за притчата за милосърдието е избрал образът на иновереца, при това не кой да е, а на самарянина, т.е. на човек, съвсем чужд на юдеите! То е същото като да си представим, че някой руски господар от 60-те години на 19 век е проповядвал милосърдие на поляка, а полски ксендз е правил същото по отношение на руснака.) Но пак по същите причини аз не съм и либерал, защото бих смятал, че е обидно както за християнина, така и за юдаиста различията между двете религии да се таксуват като несъществени. Несъмнено е, че те са много важни…

Несъгласието между хората е нещо много сериозно, но несъгласието и враждебността са много различни. Най-естествената трагедия е трагедията на любовта. Безразличната толерантност и толерантността на вярата са неща, които нямат нищо общо. Където има безразличие, там гасне трагедията, огъня, който прави човека човечен. Но там, където има ненавист, трагедията също се прекратява, бидейки подменена от жестока мелодрама. Там всичко също е съвсем просто. Хората избират ненавистта не на последно място и зароди това, че тя ги избавя от трагедията.

Мисля, че една от причините за тази нова вълна на нетолерантност е загубата на чувството за история. Идеята, че световната история е израз на Божията воля, един съд върху света, Weltgericht, както би казал Шилер, може да се разбира по различен начин. Мисля, че хегелианските и аналогичните на тях опити това да се изтълкува представляват духовно зло и ние сме длъжни решително да се откажем от тях. И точно историософията е, по всяка вероятност, най-голямата противоположност на  историята и на историческото чувство. В наши дни няма друга толкова разрушителна за чувството за история сила, колкото е историософията. Но ето какво си спомних.

Еврейският философ Мартин Бубер, юдаист, достатъчно непримиримо спорещ с християнството, обаче е бил открит човек. Веднъж един от кореспондентите му написал много сърдито, че аз, евреинът, бях при своя еврейски учител Бубер. Как мислех за него! Как трепетно отивах към него! И ето, дойдох при него и какво, мислите, видях в кабинета му? Кръст! Разберете правилно: в стаята на Бубер на сетната не е висяло разпятие; бидейки юдаист той не може да се отнася към кръста като към предмет на почит и освен това, понеже е бил сериозен човек, той не е могъл да се отнася към кръста като към някакво безобидно украшение. Просто на стената висяла гравюра, на която е било изобразено римското гето: и там, до самото него, се е издигала църква, увенчана с кръст. Трябва да се каже, че тази църква в течение на вековете действала на нервите на евреите: тя нарочно е била построена до самия вход в гетото като предизвикателство, като начин да се вербуват прозелити, да се покръстват хората. И какво отговорил Бубер? Да, аз окачих на стената тази гравюра, защото в конкретната реалност на историята и гетото, и църквата са били едно до друго. И гравюрата напомня за това как в действителност Бог е устроил света. Можем да измислим каквато искаме история, но истинската е една и в нея всичко е заедно, едно до друго.

В студентските ми години, в разгара на най-първата вълна на увлечение по Индия, отговорих на един събеседник: вие разбирате, че не е толкова интересно да се обичат индусите, защото ние, руснаците, никога с нищо не сме ги обидили. И те с нищо не са ни оскърбили. По-добре е да употребя своя малък живот за опит да обичам тези народи, с историята на които реално е преплетена историята на моя народ, защото ние имаме какво да си простим едни на други.

Ненапразно в Евангелието е заповядано да обичаме тези, които ни ненавиждат. Това не значи, че просто е нужно да се избягва ненавистта, това по-скоро би било будистка тема. В действителност човекът, който ни ненавижда, е много близък човек, такъв, с който сме неразривно свързани в един сюжет. Единственото, което можем да направим, е да обичаме…

Всъщност ненавистта е нещо, което тясно свърза хората. При Честъртън даже е казано, че тя унифицира, докато любовта диференцира. Справедливостта на това съждение се усеща особено остро сега, когато всички видове етническа и конфесионална нетолерантност имат по-скоро фантомна, отколкото реална психология. Действително, хората, които се обичат, остават всеки със своите си особености: това е многогласие, където музикалните партии са разделени. Това не е унисон. А хората, които се ненавиждат, започват – като в огледало – да копират действията на врага и неговите телодвижения.

Накрая мога да кажа за себе си, че много живо чувствам идентичността си като руски човек. Ако нямах приятели сред евреите, латишите, грузинците, немците, англичаните, кой още?- аз никога не бих разбрал истински до каква степен съм руснак. Различните национални типове правят възможно взаимното разбиране, което винаги включва в себе си елемент на любяща  насмешка, даже доброжелателна шега както над себе си, така и над другите. Безкрайни, съвършено неизчерпаеми са възможностите на хумора, свързани с това, че човешките породи са толкова различни… Отдавана е забелязано, че мъж и жена, които действително се обичат, които им е хубаво да са заедно, непрекъснато извличат възможности за хумор от това, че той е мъж, а тя жена. Тези възможности са дадени и в етническите различия на хората. А психологията и идеологията на злобата е една чудовищно мъртва сериозност, една точка, където вече не е възможно да се смееш по друг, освен по саркастичен начин, със зъл смях, който всъщност е конвулсия, а не смях.

Има една проста истина, един банален трюизъм, който все пак не е излишно да се повтаря: всеки човек, който в мислите си убива друг човек, всъщност убива себе си. Дадено му е власт собствено тъкмо над себе си. И националният екстремист има власт да причини истинско зло само на своя народ. Крайният изход от хитлеризма беше ликвидацията на единната германска държава, като не говорим дори за ликвидацията немската култура в нейните традиционни форми. Ненавистта в края на краищата се обръща срещу тези, които я практикуват. Струва ми се, че едно от най-силните доказателства за това, че все пак историята се управлява от духовни закони е неизбежността с която става това. Поради това собствените ми мотиви, с които не мога да приема руския вариант на новата нетърпимост, са национално руски, до егоизъм руски. По отношение на другите народи имам естествени чувства: вина, срам, съчувствие. Но ми е страшно за Русия. Всяка единица злоба, произведена в нейните недра, в края на краищата ще навреди само на нея. Само на нас.

А в моя собствен живот един много силен мотив, който цял живот ме е предпазвал от чувството за ненавист към който и да било, е едно напълно егоистично съзнание, че ако някога си позволя да изпитвам такова чувство, то няма да мога повече да мисля и да пиша съобразно собствената си мяра. Ако ръката на пианиста лежи на клавишите, тя не може да се свие в юмрук: двете положения са несъвместими.

[1] „Разкулачени“ в бившия СССР се наричаха тези няколко милиона руски селяни, които в резултат на така наречената „колективизиация“, т.е. насилственото обобществяване на частните земеделски земи и инвентар в началото на 30-те години на миналия век, са били изселени заедно със семействата си в Сибир, защото сталинската власт ги е смятала за „класови врагове“. Бел. прев.

 

Статията, чийто превод поместваме тук, е публикувана като стенографирани размишления на автора в брой 7 от 1990 г. на руското списание „Век ХХ и мир“. След това тя е многократно публикувана отново в различни руски периодични издания. Нашият превод е направен по публикацията в брой 1 за 2014 година на руското електронно издание „Общая тетрадь“. Там е отбелязано, че текстът е поместен с незначителни съкращения.

Превод: Емил Коен