Стефан Дечев: За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния „оригинален език“

от -
2 758
Доц. Стефан Дечев

Тези дни членовете на двустранната мултидисциплинарна експертна българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси трябва да докладват на съвместно заседание на двете правителства за свършената дотук работа. По този повод ви представяме от редовната ни рубрика „Скритата История“ новия полемичен текст на Стефан Дечев

 

                       За едно телевизионно предаване

В края на октомври в предаването „Tази сутрин“на bTV се състоя разговор, на който бяха представени „скандални цитати“ от македонските учебници по история за горния курс.[1] Разгледани бяха три гимназиални учебника – два за първа и един за трета година. Използвайки материал от предишно предаване на журналиста Иван Георгиев, стана дума и за един четвърти учебник за шесто отделение.[2]

И наистина, представените откъси от македонски учебници нямаше как да не са смущаващи за широката българска публика. Зрителят разбра, че за древните българи в един македонски учебник се говори като за „монголско-татарско племе“, а в друг те са вече част от „турските етнически племена“. За самите славяни дошли в Македония се разказва как са заварили там „античните македонци“. Зрителят научи още, че процесът на „създаването на македонския народ“ започва съгласно учебниците в югозападната ни съседка още от 8 в. пр. н.е. От друга страна, българите се представят на юношите в Република Македония като „скитачко племе“, което се занимавало предимно с „лов и ограбване“. За създателите на азбуката глаголица, солунските братя Кирил и Методий, се казва как поради започнали български нападения срещу североизточната част на Македония, те били принудени да я напуснат. Самото Самуилово царство се представя като ни повече, ни по-малко „македонско“. Версайският договор пък от 1919 г. се описва като унищожител на вече съществуващ „македонски народ“. Произнесената смъртна присъда и последвалата екзекуция на поета Никола Вапцаров се внушава, че е убийство на „македонец“ от българи заради членството му в Македонския литературен кръжок.

Всички горепосочени твърдения бяха казани в предаването на bTV повече напосоки. Направих им тук някаква що-годе хронологическа подредба. Много от тях видимо звучаха като написани от някой „македонски Божидар Димитров“. Тази българофобия в македонските учебници по история не е от вчера и не е толкова уникална. Тя ползва стереотипи развити от гръцката пропаганда още към 60-те на 19 в. когато заедно с наченалата вече прослава на Македония и Александър Велики започва дамгосването на българите с клеймото „татари“. По-късно този гръцки стереотип ще се прехвърли в Белград където българите ще бъдат представяни като „татари“, „варвари“, „татарофинско племе“, „долно племе“ и „бусурмани“. След като изненадващо на 6 септември 1885 г. те не само ще осъществяват Съединението, но и ще успеят да го защитят с победата си в Сръбско-българската война и противопоставяйки се енергично на провокациите на руската дипломация и лично на императора Александър III, Петербург и неговата пропаганда ще заговори за тях също като за неблагодарни „татари“, „народ невежествен“ и „бусурманское племя“. В този смисъл в стереотипите край Вардар, видимо популяризирани и допълнително засилвани от авторите на учебниците няма нищо ново и оригинално.

Трудно може да се възрази на споменатата в предаването нужда от промяна най-вече на тона в самите учебници по история. Видно е, че те страдат от един предзададен българофобски патос, който няма как да бъде скрит и горните примери съвсем ясно го демонстрират. За сметка на това съвсем старателно елементите на обща история, както и на българска идентичност на много от македонците в миналото са целенасочено скрити от младата публика в Македония. А и от старата. И това е така вече близо седем десетилетия.

Истина е обаче, че една от причините за незадоволителното състояние на македонските учебници е пряко свързана с остарелия „голям разказ“ за многовековна и непрекъсната „македонска“ история. И докато в българската той добива някакво уплътнение поради съществуването през средните векове на държави с името „България“, то в македонския това е доста по-трудно, тъй като византийската тема „Македония“ е разположена в Тракия с център Одрин (Адрианопол). Ето защо незадоволителното състояние на македонските учебници е видимо пряко последствие от остарели и неверни възгледи и в самата македонска историография. Те много ясно личаха в телевизионното предаване в казаното от Тодор Чепреганов (един 26-те македонски „историчари“, които през юли 2017 г. подписаха декларацията срещу подписването на договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Република България, бивш директор на Института за национална история в Скопие). Едва ли само на обстоятелството, че е специалист в полето на модерната и съвременна история, трябва да отдадем твърдението му, че Самуиловата държава е „македонска“ със столица Охрид (ако била „българска“ столицата щяла да е в Търново или в София), а живеещите в нея „македонци“. Изцяло лишен от основания е и възгледът на Чепреганов, че Гоце Делчев, Яне Сандански и Никола Парапунов са все етнически „македонци“, „македонски личности“, които не са никаква част от българската история като Васил Левски, а от „македонската история и мемория“, тъй като изобщо не били българи. (Тук е мястото да изтъкнем, че аргументът на Чепреганов с върнатите кости на Гоце Делчев в югославската Народна Република Македония е слаб. Такива са настроенията и разбиранията тогава в ръководството на БКП. Ала жестът определено е извършен когато републиката трудно може да бъде наречена „свободна“, – каквото е завещанието на Делчев – тъй като в нея вече е налице еднопартийно управление, в момент, в който в  България все още е налице някаква многопартийна система и политическа опозиция. И още. Не разполагаме с никакви категорични доказателства Н. Парапунов да е мислил идентичността на населението в Пиринска Македония за различна от българската. И макар македонската историография като цяло да разглежда комунистическото партизанско движение в Пиринския край като част от македонската народоосвободителна борба, за автори като наскоро отишлия си скопски историк Иван Катарджиев – сам родом от Пиринска Македония – съпротивата там е по-скоро „социалнокласова“ и „антифашистка“, а въпросът за евентуалното съществуване на отделна македонска нация в българския контекст има изключително характер на „теоретични дебати“.[3] ). Към това можем да прибавим казаното в студиото от Иван Георгиев за открития при управлението на ДПМНЕ и бившия премиер Никола Груевски „Музей на македонската борба за държавност и самостойност“ в Скопие където етнически българи като восъчни фигури са представени за етнически македонци. Да не говорим за твърдението на бившия директор на Института за национална история, че понятието за „обща история“ с българите било абсурд. Чепреганов дори настояваше как не му било познато досега историята на една държава да е писана от историци от чужбина (Тук спокойно можем да изтъкнем, че първите научни истории на древноруската държава са дело на германски историци, поканени от Екатерина Велика. Или пък първата цялостна научна история на българите е написана от чешкия историк Константин Иречек). Във всички тези приказки личи тотално отдалечаване на Чепреганов от всякакъв научен подход и публичното му говорене като политически активист, което силно пролича в множеството му изяви в медиите от лятото на 2017 г. насетне срещу договора между София и Скопие.

Отгласът от предаването на bTV – видимо търсен – беше незабавен. В българските медии се появиха бързо заглавията „Скандални твърдения за България в учебниците по история в Македония“, „Проф. Илчев показа скандални и грозни текстове за България в учебниците по история в Македония“,[4] „Чудовищни неща се говорят за нас в Македония, само дето българите не са яли деца“,[5] „В македонските учебници пише за българска репресия срещу македонците“,[6] „Македонските учебници пълни с антибългарщина“,[7] „Българите се занимавали с ограбване“ и какво още пише в македонските учебници“,[8] „Българите са представени като варвари и крадци в македонските учебници“,[9] „Учебниците в Македония създават антибългарски настроения“,[10] „Родни учени настояват антибългарският тон да изчезне от македонските учебници“[11], „Скандални твърдения в македонските учебници: „Заради българските набези от север братята Кирил и Методий напуснали Македония.“[12]

 

 

                  Само македонските учебници ли са проблематични?

 

Ала по-внимателния анализ на това, което се каза в студиото на bTV не представя толкова едноизмерна картина, а именно – лоши македонски учебници, от една страна, и добри, професионални български учебници, от друга. Подобно разбиране стоеше зад терзанията на водещия Антон Хекимян, който още в началото на споменатото предаване се питаше дали в Република Македония ще се съобразят в бъдеще с … „българската история“ и … „реалностите“ (каквото и да означава това).

Противно на това, което се внушаваше в студиото обаче, не всичко казано от Чепреганов (или написано в македонски учебници) е напълно безпочвено и лишено от смисъл. Преразказаната от Ив. Георгиев мисъл на македонския историк, че от Средновековието до 20 в. в българските учебници се натъкваме не на историческо изследване, а на политическа мисъл – разбира се – е твърде пресилено. Но точно тук можем да видим идеологическата конструкция „българска история“.[13] И ако Чепреганов има предвид това, той безспорно е прав. Само че поради ред причини тази „политическа мисъл“ ( ако Георгиев го цитира правилно), както казахме по-горе, важи в много по-голяма степен и за разбирането за „македонска история“.

Няма как да не е прав Чепреганов и в позицията си, че не може да се създаде нация от абсолютното нищо, с декрет през 1944 г. от Тито, както и в отричането му македонската нация да представлявала една изцяло „коминтерновска творба“. Също можем да кажем и за позицията на бившия директор на Института за национална история, че българската историография е пристрастна и това, което не й изнася го замита под килима – явно имайки предвид жертвите (колкото и да са те) по време на съпротивата срещу българската окупация, особено през периода 1942-44 г. или депортирането на 11 343 евреи от Македония и Беломорието през март 1943 г. Валидно е и учудването му в предишното предаване как е възможно в 21 век все още да не се признават език и нация, които реално съществуват.

Ето защо не са изненада и вече промъкналите се в някои медии сведения за възражения на македонската страна към „българския разказ“ в учебниците. Тези забележки на Скопие са свързани най-вече с употребата за периодите на праисторията и античността на понятието „български земи“; наричането на езика на Кирил и Методий „старобългарски“, а не международно утвърдения научен термин „старославянски“; представянето на малките княжества в Македония през късното средновековие като „български“ (всъщност те са сръбски, а изтъкнатият аргумент, че са в роднински връзки и с владетелите на средновековна България е без особено значение, та тя през цялото средновековие е в роднински връзки с Византия); гледането на Македония от средните  векове нататък винаги като на някаква „неосвободена българска територия“, която предстои да се освобождава; етнизирането и национализирането в модерен смисъл на процеси и явления от средния век и т.н.[14]

Тези първи македонски възражения също демонстрират до каква степен и българските историци, и особено работещите в медиите смятат напълно погрешно българските „истини“ за самоочевидни. Това ни отвежда и към учудването и възмущението на журналиста Ив. Георгиев в студиото на bTV от учебници с масови кланета и български съдебни процеси с избити македонци (Тук трябва да разграничим две неща. Ако разказът за тези събития цели да провокира българофобия и омраза към всички българи, той е неприемлив. Ала ако се говори за реално случили се събития, той няма как да бъде целенасочено премахнат, дори и ако на някой му е неприятно. Без да спестява също когато дадена екзекуция е извършена по заповед на човек от Македония, макар и облечен в българска власт). Същото важи и за хиляди евреи изпратени на смърт през март 1943 г. (От една страна, декларацията на българските институции от март 2013 г. няма как да е задължителна за авторите на македонските учебници. От друга – те би трябвало да не крият, че под българските униформи, понякога са действали и местни хора, македонци, кой от страх, кой по убеждение.) Може би тези събития имаше предвид Ив. Георгиев когато говореше, че в беседата в Музея на македонската борба в Скопие на английски чул „ужасяващи неща за България“. Да не говорим за нормалното понятие „двудомен писател“ отнесено към Никола Вапцаров.

Не остана по-назад в това отношение и Иван Илчев, един мандат декан на Историческия факултет на Софийския университет и два мандата ректор. За него националното съзнание на македонците се създава след (!) Втората световна война, а преди това само отделни единици – като например Кръсте Мисирков, и то непоследователно, – застъпвали подобни позиции. И той се възмути от текстове в македонски учебници за български репресии срещу македонците през Втората световна война, както и от отсъствието на информация за сръбски репресии във Вардарска Македония срещу хора с българско самосъзнание. Към това добави и мълчанието за многото „избити българи в края на 40-те“.

Горните самоочевидности за Иван Илчев съвсем не са толкова самочевидни. Трудно може да се спори, че окончателното (!) конструиране на македонската национална идентичност съвпада с изграждането на комунистическа Югославия. Преди това тя не е институционализирана. Ала преди споменатото окончателно конструиране, още през втората половина на 20-те години, в Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Югославия) не някой друг, а старият илинденец Панко Брашнаров констатира формиране сред младата генерация във Вардарска Македония на вече „чисто македонско съзнание“. В бюлетин на ЦК на ВМРО още през 1926-1927 г. може да се прочете: „От лицата, незапознати с историята, срещат се мнозина, които добродушно вярват в това и приемат да казват, че са македонци …“ През 30-те години, въпреки официалната политика на сърбизация, се появяват движението МАНАПО, списанието „Луч“, както и литературни произведения написани на македонски говори от Васил Ильоски, Ристо Кърле, Антон Панов. Към тях можем да добавим творчеството на Кочо Рацин, а и опитите в самата България за създаване на литературни произведения на македонски говори – дело на дошлите от Вардарска Македония Венко Марковски и Коле Неделковски. Цялото това поколение пише на македонски езикови разновидности и определено няма предишната българска идентичност, или поне про-българските тежнения, характерни за по-ранните поколения. Македонски национален характер има и самата комунистическа съпротива срещу българската власт през периода 1941-1944 г., състояща се главно от представители на точно това поколение. В този смисъл, дори и да приемем липсата на континуитет с „ранни етнически македонци“ като Г. Пулевски, Кр. Мисирков и Д. Чуповски, то господстващото все още българско историографско разбиране, за което говори Чепреганов и на което обръща внимание Илчев, – а именно че македонският език и македонската нация са се появили от нищото през 1944 г. – е също неубедително. Можем определено да кажем, че през междувоенния период македонската национална идентичност става все по-видима, макар да е все още в период на своето развитие. Пробългарската политическа активност на четите и ВМРО, характерна за 20-те, постепенно отстъпва, като новото поколение е готово да търси решение и във федерализация на Югославия. Заедно с това българската историография упорито продължава да скрива, че не присъединяването към България, а лозунгът за „Независима Македония“ на дясната пробългарска ВМРО, продължава да бъде най-популярен, дори понякога и сред леви и комунистически кръгове (неслучайно „картографирането“ й е учудващо сходно и при Иван Михайлов, и при Никола Вапцаров). И все пак редица български официални и неофициални документи, демонстрират, че в началото на 40-те процесът на изграждане на отделна нация твърде много е напреднал и огромното мнозинство след първоначалната еуфория от края на сръбската (югославска) власт във Вардарската бановина, не е във възторг и от новата българска. Лозунгът за „Свободна Македония“ е по-силен от този за „Нова Югославия“ на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ), и в него се отразява както страха от връщането на Югославия, така и видимото още през 1942 г. неприемане на „великобългарските хегемонисти“.

Другото твърдение на Илчев за избитите българи в края на 40-те в комунистическа Югославия е също проблематично. Близкото вглеждане демонстрира развитието по това време на очевидна борба между два вида македонци. Точно както в началото на века и през междувоенния период в България, противно на твърденията на преобладаващата днешна македонска историография, просто се бият едни българи срещу други българи, а не македонци срещу българи. Репресиите, за които говори Илчев са свързани най-вече с процеса на елиминиране на пробългарските и по-автономистки настроени местни македонски дейци. В хода на тези събития движението вече придобива ясен про-югославски характер, а македонската национална еманципация и югославският комунистически проект започват да вървят постепенно все повече ръка за ръка. И макар първоначално македонските партизани да се легитимират чрез Панко Брашнаров и „втория Илинден“, то процесът през втората половина на 40-те е свързан просто с борба между две версии на македонската идентичност. Едната от тях е просто по-отдадена на Белград. Разделенията тук вървят по линия на македонци, които приемат и македонци неприемащи новия правопис (Венко Марковски, Васил Ивановски, Панко Брашнаров, Павел Шатев); лоялни към Югославия комунисти от Вардарска Македония срещу бивши дейци главно на комунистическата ВМРО (об.), които са за „обединена Македония“ и не смятат югославските народи за културно по-близки от българите (обикновено последните са 10-20 години по-възрастни от отявлено антибългарските партизани, които са лоялни на Югославия). Всъщност, под някаква форма репресиите срещу последните се признават и от скопски историци като Иван Катарджиев. Той изрично отбелязва как с цел „хомогенизиране на македонското национално чувство“ от 1944 до 1964 г. са прилагани и репресивни методи, които да наложат югославската идентичност като „правилната“ македонска идентичност.[15]

И още. Макар същинското (!) формиране на македонската нация да започва след края на 20-те години, имат ли право македонците при по-хлабаво тълкуване на историята да го отведат към 19 в.?Тоест, могат ли да придадат по-голяма важност на Пулевски, Мисирков и Чуповски, със задна дата, доколкото поради капризите на историята, техните идеи – някога усамотени – са получили разгръщане? До известна степен – да. Та какво правим българите с Паисий, чиито идеи, и то благодарение на делото на други дейци, стават реалност поне седем-осем десетилетия след подранилата „История славяноболгарска“. Затова и едва след появата на интерпретацията на Марин Дринов от 70-те години на 19 в. се осъществява едно своеобразно късно откриване на хилендарския монах.

 

 

                    Оригинални документи на оригинален език. Ами сега?

 

Оставайки съвсем настрана твърдения на Ив. Илчев като това „..нашият режим е бил супер либерален в сравнение с режима в Македония“, не мога да не се спра по-подробно на огласеното накрая и шумно оповестено във всички посочени по-горе медии. Става дума за някаква видимо в представите на Илчев голяма победа, постигната по време на срещите на комисията. Било решено с македонските колеги, добавя Илчев, да се издават „изворите“, но не преведени на „съвременен македонски език“, а на „ОРИГИНАЛНИЯ СИ ЕЗИК“. Като имам предвид неумело скриваното десетилетно високомерно отношение на Илчев към българските му колеги, както и почти телесно заложения патернализъм на българите спрямо македонците, видимо той смята, че лесно е надхитрил подценената от него македонска част от съвместната комисия. Само че публикуването на оригинални извори на оригиналния език, без да се превеждат на „съвременен македонски език“, няма как да не означава и непревеждането им на съвременен български език. А и няма как ако се прилага подобно условие то да не се отнесе към всички периоди в историята, а не само спрямо онези, в които видимо искаме да покажем как Гоце Делчев и Даме Груев си служат с българския книжовен език без никак да се притесняват от това. Тук като че ли Илчев е попаднал в капана готвен за македонската страна. Защото това, което историците най-често правят е именно да превеждат и да „нормализират“ изворите, за да ги направят разбираеми за днешните читатели в различни държави, в случая за българите и македонците, за българските и македонските подрастващи.

Ето защо ми хрумна да не се помайвам, но да побързам да нахвърлям нещо като макет на бъдещата история с оригинални и непреведени документи. И така, започваме. Ще се придържаме само към оригиналия език и автентичните извори.

Първи пример. Публикуваме първия извор, но не преведен на съвременен български език, а на „ОРИГИНАЛНИЯ СИ ЕЗИК“. Ето го. „Именник на българските ханове“.

 

Очевидно е, че този оригинален първобългарски паметник няма как да е разбираем за съвременните българи и македонци, както и за децата им в училише. И това както в старославянската или църковнославянска част, така и в тази, която се използва първобългарска или древнобългарска лексика. Единствено шепа хора с нужната специализирана подготовка в Република България и Република Македония биха могли да се справят с текста и ориентират в неговия оригинален и непреведен вид.

 

Втори пример. Публикуваме отново на „оригиналния език“, без всякакъв превод, текста от Омуртаговата колона. Ето я:

 

 

Както е видно, надписът ще е определено отново неразбираем в своя оригинален и непреведен вид както за днешните българи, така и за днешните македонци, както за българските, така и за македонските ученици. Ако някой все пак се понапъне би могло да прочете нещо единствено доколкото по-сетнешната и днешна българска и македонска кирилица е много подобна на гръцкото писмо. Ала въпреки всичко – не би се стигнало твърде далеч без специализирана подготовка в разбирането на гръцкия език, който се използва от средновековните български владетели за тяхната демонстрация на политическа власт.

Точно това в известен смисъл и разкрива по един твърде красноречив начин абсурда на българо-македонския исторически спор, съотнесен към отдавнашни времена и реалии. От години давам пример на студентите си с една въображаема среща между владетеля Аспарух или някой от неговите непосредствени следовници и един български „възрожденец“ от 19 в. като Съби Стойков (през различни моменти от живота си носил имената Сава Стойков, Сава Стефанидис, Сава Македон, Георгиос Македон, Георги Македон, отново Сава или Съби Стойков, та накрая Георги Стойков Раковски). Как биха комуникирали помежду си? И на какъв език? На пръв поглед абсурдният, но и твърде разкриващ ни ситуацията отговор би звучал всеки да използва онзи гръцки, който владее или пък онзи тюркски (турски за Раковски), с който би могъл да  се справи. Не е ли абсурдно така да се разбират праотеца с пра-пра внука.

Трети пример. Уроците в учебниците за Кирил и Методий, за създадената от тях глаголица, за преведените книги, за техните ученици ще изискват видимо публикуване на текстове. Отново на „оргиналния език“ („оригинален“ старославянски език, който в България наричат „старобългарски“, а в Македония „старомакедонски“), но което ще рече и на оригиналната азбука – глаголицата. Например Асеманиевото евангелие

 

Но нито азбуката (глаголицата), нито езикът, непреведен на съвременен български и на съвременен македонски, не би бил разбираем, както за възрастните, така и за децата в България и Македония. Комай пак ударихме на камък?

Четвърти пример. Няма да станат по-ясни нещата дори и когато преминем към малко по-познатата на съвременните българи и македонци и децата им кирилица. Текстът ще е отново на старославянски език. Да речем Супрасълския сборник

 

Днешната кирилска азбука  – и в българска, и в македонска версия – чувствително се различава от кирилицата, която виждаме. Те са по-близки до т.нар. Граждански шрифт, произведен в една холандска  печатна работилница в началото на 18 век по заръка на Петър Велики – адаптация в типографски план на използваното дотогава славянско писмо към латинското (при македонската кирилица повлияна от промени съпътствали приемането на гражданската азбука след реформите на Вук Караджич). С изключение на шепата тесни специалисти не по-разбираем отново се оказва и езикът, на който са написани тези редове. И отново както за българи, така и за македонци.

 

Пети пример. Същото може да се получи и при публикуване на по-късен паметник – примерено Четвероевангелието на Иван Александър, което виждаме по-долу.

 

Като се изключат малкото специалисти в двете държави, горните текстове остават неразбираеми както за децата в България и Македония, така и за техните родители.

Следователно, посочените по-горе всички до един примери демонстрират, че засега идеята да се публикуват „оригиналните документи“, непреведени на съвременен език – било македонски, било български – претърпява пълно фиаско.

И в това няма нищо изненадващо. Не можа ли да се разбере, че между модерните и съвременни българи, онези от 19 в. насам и средновековните български династии, държави, елити и населения има връзка, която е единствено идеологическа. Написах това още преди години, отбелязвайки: „Накратко казано – започналата да се изгражда в рамките на милетската система в Османската империя „българска народност”, която ще заеме картата на Европа до другите „модерни нации” е нов феномен. Връзката, която съществува между нея и изградената през 1879 г. с приемането на Търновската конституция модерна българска държава, от една страна, и някои царства в Югоизточна Европа през средновековието (българското (к)ханство, Самуилова България, България на Асеневци, Тертеровци и Шишмановци и т.н.) е преди всичко връзка идеологическа (или административно-институционална при случаи като катедра „История на България”). В този смисъл, прилагайки един истински исторически подход, нямаме „Възраждане”, а „раждане” на нещо ново, което се легитимира идеологически и с нещо предишно (но не само с него).“[16] Напоследък внимание на тези неща обърна и младият историк Димитър Атанасов. Той анализира администрацията, институциите, законите, управленските практики, нравите в съответните дворове, поведението на политическите водачи и елита, както и централизираността в единия случай и създаването на паралелни политически центрове и самостоятелни княжества с претенции за собствена държавност в другия, за да заключи как държавата на Асеневци, Шишмановци и Тертеровци няма нищо общо както с тази на Аспарух, Борис и Симеон, така и с онази на Самуил и Иван Владислав.[17]

 

 

                                 Да си дойдем на думата

 

Разбира се, най-вероятно в България ще продължат да държат на това, както и в Македония със сигурност не биха се отказали, ако в действителност разполагаха с капитала на „македонска държава“ през Средновековието. И тук опираме до нетрудно скриваемите истински намерения в предложението за „оригиналния език“ и непревеждането на „съвременен македонски език“.

Защото – нека да не се лъжем – идеята е била да се види Битолския надпис и как Иван Владислав е „бльгарїнь родомь“. Ето го и него по-долу:

 

Но и тук четивността и за българи, и за македонци няма да е по-голяма. Добре – все пак да речем, че без никакъв превод (нали това е изискването – или не може на „съвременен македонски“, но може на „съвременен български“) видят за какво иде реч. Но и тук имаме проблем. Както изтъкна отново напоследък колегата Димитър Атанасов  на базата на администрацията, институции, закони, управленски практики, концепция за столичен град, то става дума отново за идеологическа връзка, чрез която се легитимира държавата и й се търси определена историческа дълбочина.

Но може би още по-големият удар, който Иван Илчев иска да нанесе е свързан с усилието  да видят днешните български и най-вече македонски деца, как „възрожденците“/“преродбениците“ пишат на „български“ и наричат себе си „българи“. Ала малко трудно ще македонските деца да разпознаят този език от 19 в. като свой и да се идентифицират с него. Разбира се, ударът, който ще се нанесе по дългодесетилетния македонски разказ за „преродбениците“ и тяхната пълна национална подмяна ще е малко труден за преглъщане край Вардар. Ала в името на истината и добросъседството, това най-после трябва да бъде направено тъй като от десетилетия тази подмяна е изключително досадна за много добронамерени към Република Македония българи. Още повече, че за разлика, може би, от предходни векове – от средата на 19 в. насетне, вече „българин“ означава това, което значи и по-късно, както и днес.

Разбира се, същото важи и за идентичността на лидерите на ВМОРО, което справедливо беше изтъкнато напоследък от младия македонски историк Драган Зайковски. Полемизирайки с колежката си Наташа Котлар,[18] макар и след „заплахите“ на военния министър и вицепремиер Красимир Каракачанов, Зайковски не се поколеба да подходи професионално и да изтъкне, че всички те – макар и отдадени на македонската кауза в политически смисъл – се смятат за българи.[19]

Но тук също се крият определени изненади с „оригиналните документи“, непреведени на „съвременен македонски език“. Да, македончетата, а и много възрастни македонци най-после ще видят, че Гоце, Даме и Яне са писали на чист книжовен български език. Нещо повече. Не са виждали нищо нередно в това и не са имали никаква програма – подобна на тази на Г. Пулевски, Кр. Мисирков или Д. Чуповски – за литературен македонски език. Той просто не им е бил необходим в различните проекти за бъдещето на Македония.

Ала тук „оригиналните документи“ биха показали и нещо друго, обикновено скривано в България. Още на 7 юни 1902 г., на страниците на в. „Право“, неофициална трибуна на ТМОРО, водена от Никола Наумов и Тома Карайовов, в статията „Политически сепаратзиъм“ може да се прочете: „Самият термин, с който ний озаглавихме своята статия, показва един стремеж за отделяние на една част от някое цяло. Тая част не е друга, освен Македония, а цялото може да бъде идеята и за Велика България, и за Велика Сърбия, и за Велика Гърция.[20] Или пък тези възгледи изказвани на страниците на в. „Дело“, който е „независим македоно-одрински лист“ с главен редактор Пейо К. Яворов: „Борбата между България и Сърбия е борба между двама еднакво опасни врагове за Македония, които в освободжението й виждат нейното завоювание.[21] Или: „Неоспорим факт е, че се намират интелигентни сили среди македонските дейци, които се възхищават от чисто българския шовинизъм и съзнателно тикат македонското население в неговите обятия…. Ако Македония и частно Скопско са населени от едно чисто българско население; ако това население е тъй компактно обединено чрез национално самосъзнание, а не се възбужда от една заинтересована шовинистическа пропаганда макар и българска, – то защо е тоя страх от чуждите пропаганди, защо е тоя див рев против един сръбски владика?[22] Или пък казаното през 1905 г. от органа на ВМОРО „Революционен лист“: „Автономна Македония се схваща от Организацията като самостойна държавица, която ще влезе като отделен член във федерацията на другите държавици на полуострова; а върховистите я схващат като преходна форма към „С.-Стефанска България“, която е осъществима само за оние, които не виждат по-далече от носа си.[23] Могат да се дадат и куп други примери. Виждаме, че скриваното от българската общественост еднакво негативно отношение на вътрешните дейци и към политиката на София, и склонността им да мислят бъдещата „автономна Македония“ и като прототип на една „самостойна държавица“, напълно отделна от България, са повече от очевидни.

Иван Георгиев може би има основания да се възмущава от превода на Никола Й. Вапцаров на литературен македонски език. Но трудно може да се отрече, че в неговите приоритети Македония като лоялност изпреварва България, а изброените топоси са единствено част от географска Македония, която Вапцаров през 30-те видимо възприема като своя „Родина“ – Пирин, Елтепе, Беласица, Охрид, Егея, „Родино на Гоце и Даме“, „илинденски приказки“. Но тъй като Вапцаров просто няма как да бъде мислен извън българската култура, в крайна сметка критикуваната от Георгиев концепция за т. нар. „двудомни автори“, май не е съвсем лишена от смисъл. Вапцаровият случай не е и чак толкова изненадващ. Та нали и неговият учител по поетично майсторство от Чирпан, българинът П. К. Яворов – далеч по-непознат в Република Македония днес – без да е чувал за македонска национална идентичност и говорейки за България и Македония, казваше за последната – „аз се считам за неин“.

 

                                А тези оригинални документи?

 

Всъщност за разлика от 1912 и 1915 г. в края на 30-те и началото на 40-те години, ситуацията както във Вардарска, така и в Еегейска Македония, е твърде различна. За това говорят и немалко оригинални български документи от след 1941 г., които ни разкриват видимо недоволство от новата българска власт. Като този например – оригинален и също непреведен от Демир Хисар, с дата 15 юли 1943 г.:

 

Симптоматично е, че през последните дни редовно се събират в баните при господин майор Власев, който е стар земеделец. Донясям още, че се стигна до там какво един от ……….. при Окол. медицинска служба една вечер да ми заяви, че тук е Македония и македонците трябва да я управляват. Вие българите трябва да се махате от тука и да си вървите в България. Почти същото е заявил един друг македонец в с. Джумая на един от инспекторите на Храноизнос, който изказа пред мен голямото си недоволство и възмущение от това.

За отбелязване е и това, че след като името на читалището „Гоце Делчев“ не беше утвърдено, а беше утвърдено старото „Димчо Дебелянов“ цялата управа на читалището състояща се от изключително от македонци си подаде оставката, като членовете на същото отказаха да бъдат избрани отново и демонстративно предложиха листа, в която почти всички бяха от старите предели – немакедонци.[24]

 

Повдигнатите по-горе проблеми съвсем не са от характер, за който можем да кажем, че българското общество е добре запознато и готово да приеме. В този смисъл забележката на Илчев, че в Република Македония трябва да има политическа воля тъй като програмите се пишат в министерството, а македонските историци не могат да решат какво ще се пише, е резонна. Анти-Заев изявите на ВМРО-ДПМНЕ (включително започналата с Блаже Конески реч на лидера Кристиян Мицкоски след референдума за промяна на името от 30 септември 2018 г.)[25] видимо демонстрират, че югославската дефиниция на македонското е толкова силна и жилава, че това е теренът, върху който играят и опозиция, и властващи (справка и с политическата съдба на прекрасно запознатия с историята бивш македонски премиер Любчо Георгиевски). Това е проникнало и в наратива на Скопие. То е интернализирано и от македонското общество или поне от огромна част от него. Там е и основният проблем пред македонската част от смесената мултидициплинарна експертна комисията. Ала тези забележки на Илчев напълно се отнасят и за България. В този смисъл за израза му „Не очаквайте скоро резултати,“ причина могат да бъдат не само македонските, но и българските реалности и предразсъдъци.

И накрая нека го кажем – всички тези исторически или историографски проблеми нямат никакво отношение към факта, че в 2018 г. съществуват вече двe нации – българска и македонска. Техните истории и учебници са неудовлетворителни. Те трябва да станат по-научни, по-европейски (каквото и да означава това) и да се ръководят от „педагогиката на мира“. Не, не със замазване, не с премълчаване, не с натъкмяване на историята към днешните реалности, а с необходимата за целта научна методология и интерпретация. Истинската професионална история, като хуманитарна наука, има това достойнство, че служи първо на хората и на обществата, преди да служи само на българите или само на македонците, или пък на бранещите било българските, било македонските „национални интереси“.

[1] https://btvnovinite.bg/predavania/tazi-sutrin/skandalni-tvardenija-za-balgarija-v-uchebnicite-po-istorija-v-makedonija.html

[2] https://btvnovinite.bg/svetut/uroci-ot-makedonija-kakvo-pishe-za-balgarite-v-makedonskite-uchebnici.html

[3] Катарциев, Иван. Македиониjа сто години по Илинденското востание. Скопje: Култура, 2003, с. 229.

[4] https://www.blitz.bg/analizi-i-komentari/prof-ilchev-pokaza-skandalni-i-grozni-tekstove-za-blgariya-v-uchebnitsite-po-istoriya-v-makedoniya_news636378.html

[5] https://petel.bg/Ivan-Georgiev–CHudovishhni-neshha-se-govoryat-za-nas-v-Makedoniya–samo-deto-balgarite-ne-sa-yali-detsa__289045

[6] http://kanal3.bg/news/87275-V-makedonskite-uchebnici-pishe-za-balgarska-represiya-sreshtu-makedoncite

[7] https://www.marica.bg/makedonskite-uchebnici-pylni-s-antibylgarshtina-Article-165512.html

[8] https://www.actualno.com/politics/bylgarite-se-zanimavali-s-ograbvane-i-kakvo-oshte-pishe-v-makedonskite-uchebnici-news_703030.html

[9] https://debati.bg/balgarite-sa-predstaveni-kato-varvari-i-kradtsi-v-makedonskite-uchebnitsi/

[10] https://news.bg/politics/prof-ivan-ilchev-uchebnitsite-v-makedoniya-sazdavat-antibalgarski-nastroeniya.html

[11] https://duma.bg/rodni-ucheni-nastoyavat-antibalgarskiyat-ton-da-izchezne-ot-makedonskite-uchebnitsi-n178135?go=news&p=list&categoryId=1

[12] https://www.faktor.bg/bg/articles/uchebnitsite-po-istoriya-v-makedoniya-vepcayskiyat-dogovor-potvarzhdava-podyalbata-na-makedoniya-mezhdu-sarbiya-grtsiya-balgariya-i-albaniya

 

[13] Какво по-точно имам предвид обясних в третата част на материала си за Божидар Димитров. Вж.  https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-zashto-go-imashe-fenomenat-prof-bozhidar-dimitrov/

[14] Още за македонските възражения може да се види тук в предапзливите изявления на Драги Георгиев  https://bgnews.host/novini/promyana-v-uchebnitsite-kakvi-sa-naglasite-v-makedoniya-za-obshtoto-minalo-s-balgariya_1350809.html

 

[15] Катарциев, Цит. съч., с. 12.

[16] Дечев, Ст. Интимизиране на изобретеното: национална държава, национална идентиочност и символи на всекидневието – В: Дечев, Ст. (ред.)В търсене на българското. Мрежи на национална интимност XIX-XXI век. София: Институт за изследване на изкуствата, с. 49.

[17] https://www.marginalia.bg/aktsent/vreme-e-da-pensionirame-natsionalizma-i-natsionalistite/

 

[18]

https://post.mk/%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B1%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7/

 

[19]

https://expres.mk/istorichar-od-ini-vmoro-bile-bugari-bugarskata-armija-go-oslobodila-skopje/?fbclid=IwAR3oWTtEo7h-dFht-xPRPi_S3gDTYM7GcBTMh19ziGox-8usFgQmsKYUrKs

 

[20] Право, 7 юни 1902, с. 1.

[21] Дело, год. I, 4 априлий 1902, с. 4. Хроника.

[22] Дело, год. I, 13 априлий 1902, бр. 13-14, с. 1. След националистическата буря.

[23] Революционен лист, Вътрешна македоно-одринска революционна организация. 2 юни 1905, Официална притурка, с. 3.

[24] Изказвам сърдечна благодарност на колегата Чавдар Маринов, най-добрият български познавач на македонската проблематика, задето направи този документ публичен.

[25] https://www.youtube.com/watch?v=cJrCGX4uHQ4

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве