Светлана Алексиевич: След комунизма мислехме, че всичко ще е прекрасно. Но хората не разбират свободата.

от -
...
Светлана Алексиевич. Източник: Уикипедия.

В разговора със Светлана Алексиевич бързо става ясно, че на нея й е по-комфортно да бъде в ролята на слушател, отколкото самата да е говорител. Това едва ли е голяма изненада: белоруската писателка е посветила десетилетия от живота си в слушане. Алексиевич, сега на 69 години, изразходва хиляди часове с диктофон в ръка, обикаляйки надлъж и нашир земите на бившия СССР в събиране на истории, разказвани й от обикновени хора. Тя вплете тези истории в чудесни книги, които имат толкова сила и проницателност, че в 2015 г. авторката им получи Нобелова награда за литература.

В днешна Русия работата на Алексиевич е нещо като тест на Роршах  за политическите вярвания: в средите на обсадената либерална опозиция на нея често гледат като на съвестта на нацията, като на уникално дълбок и язвителен коментатор на разочарованията и на комплексите на хората, живеещи в пост съветската ситуация. А според властимащите тя е ренегат, чиито книги унижават Русия и руснаците.

Когато се срещнах с нея в едно уютно кафене в Минск, града, в който живее, предверието на което се е сгушило в разположени като в амфитеатър блокове, построени в пищен късно съветски стил, тя току-що се бе върнала от пътуване до Южна Корея, където бе представяла книгите си и се канеше да пътува до Москва. „Уморително е да си човек, който привлича вниманието на публиката; аз искам да се уединя и отново да почна да пиша както аз си знам“, казва тя, а лицето й излъчва умората на много пътуващ и привличащ внимание върху себе си човек. Светлана Алексиевич неохотно се съгласява да разговаряме за книгата, която е написала преди повече от три десетилетия, „Войната не е с лице на жена“, която по-рано този месец беше отново публикувана в нов превод на английски. Тази книга е написана в началото на 80-те години на миналия век и много години за нея не можеше да се намери издател, но по време на периода на преоценка на ценностите в края на съществуването на бившия СССР, т.е. на т.нар. „перестройка“, тя се вписа в пълния с критични размисли върху миналото „дух на времето“ и беше отпечатана в тираж от два милиона броя, като с това бързо превърна авторката си в име, познато на всеки руснак. По-късно, безпощадната откровеност, с която Алексиевич описваше военния опит на съветските хора, започна да не се нрави на мнозина в Русия. Но с получаването на Нобелова награда, книгата й стигна до нова международна читателска публика и й донесе нова слава 30 години след първата.

Алексиевич получава първото си вдъхновение за написването на тази книга след като прочита статия във  вестник, излизащ в Минск през 70-те години на миналия век. Тя е за гощавката, устроена в чест на оттегляща се в пенсия счетоводителка във фабрика за камиони, която по времето на Великата отечествена война е била снайпер и има награди за това, че е убила 75 германци. След това тя започва да търси жени, ветерани от войната,  из целия бивш Съветски съюз. Един милион съветски жени са служили на фронта, но те напълно липсват от официалните разкази за войната. „Преди тази книга, единственият тип жена, който се описваше в нашата литература за войната, беше медицинската сестра, която спасяваше живота на някой героичен лейтенант“, казва тя. „Но тези жени бяха потънали в мръсотията на войната толкова дълбоко, колкото и мъжете“.

Много време трябваше да мине, признава Алексиевич, за да спре говоренето за жените във войната чрез непрекъснато повтаряни баналности. Мнозина бяха смутени от реалността, която обрисуваха техните спомени. „Те казваха, че това, което пиша, е много добро, но че аз трябва да ги описвам другояче, с по-героично настроение и изрази“. След едно откровено интервю с жена, която е служила като санитарка в танков батальон, спомня си Алексиевич, тя изпраща на жената, която й е дала интервюто, текста му, както е обещала, и получава с препоръчана поща пакет, пълен с изрезки от вестници, съдържащи описания на военни подвизи, а по-голямата част от интервюто е била зачертана с молив. „По-късно аз много пъти се сблъсквах с тези две истини, които живеят в един и същи човек“, пише Алексиевич. „Едната е собствената истина, която човекът държи сякаш в нелегалност, а другата е общоприетата, пълна с духа на времето.“

Книгата се занимава с теми, които бяха забранени по съветско време и след това още веднъж осъдени на мълчание по времето на Путин в Русия: за пакта Рибентроп-Молотов, чрез който Сталин и Хитлер си разделиха Европа, за екзекуциите на дезертьорите и за психологическите ефекти на войната, действащи дълги години след нея. Темите й припомнят носещите студена пот кошмари, скърцащите зъби, избухливостта и невъзможността да погледнеш гора без да мислиш за скупчените в плитки гробове убити бойци.

В днешна Русия Путин превърна победата във войната в основополагащ камък на националното самочувствие с почти религиозно значение, а да се задават въпроси към нарисуваната в бяло и черно картина на победата се смята за ерес. Това придава на свидетелствата на жените в книгата на Алексиевич, повечето от които вече са покойници, още по-голямо значение днес. Има много героизъм в тази книга, подвизите и храбростта на тези жени, както и непосилното бреме, стоварило се върху плещите им, сияят от всяка страница. Но тя не е изтрила ужаса от техните истории. Резултата е, че книгата е много по-мощно свидетелство за изключително високата цена, платена от съветските хора за победата над нацистка Германия, отколкото гледката на междуконтиненталните ракети, преминаващи през Червения площад на 9 май или от безкрайната редица бомбастични военни филми, показвани по руската телевизия.

След „Войната не е с лице на жена“, Алексиевич написва книги, които са посветени на ядрената катастрофа в Чернобил и на съветското нахлуване в Афганистан, две трагедии, които съпътстваха предсмъртната агония на Съветския съюз. И двете бяха едновременно както причини, така и симптоми на предстоящия му колапс. Наскоро тя публикува разтърсващата книга „Време секънд хенд“, която бива възприемана като реквием за съветската епоха. Тя представлява хроника на шока и на екзистенциалната празнота, които бяха характерни черти на времето от 90-те години на миналия век, след разпадането на СССР и ни помагат да обясним привлекателността на обещанието на Путин да възвърне гордостта на наранената постимперска нация.

„Никой не мислеше, че Съветският съюз ще се сгромоляса, това беше шок за всеки от нас“, казва тя. Всеки трябваше да се приспособи към една нова и болезнена действителност, при която правилата, поведенческите кодове и всекидневният език на съветския опит изчезнаха едва ли не за една нощ. Взети заедно, книгите на Алексиевич остават може би единственият най-впечатляващ за късния Съветски съюз и за резултатите от изчезването му документ. Алексиевич стана остър критик на Алвександър Лукашенко, авторитарният президент на нововъзникналата независима държава Беларус. Тя напуска страната „в знак на протест“ и прекарва 11 години в изгнание, живеейки в различни европейски страни, като се връща в родината си едва преди няколко години. „Когато сте на барикадата,  всеки от вас може да се разглежда като цел, а не като човек, който е това, което писателят трябва да види. От гледната точка на изкуството, палачът и жертвата са по един и същ начин хора. Вие трябва да видите хората.“

Лукашенко ясно показа, че не е фен на работата на Алексиевич и макар че Нобеловата награда й осигури известна сигурност, книгите й не се публикуват в Беларус и на нея фактически й е забранено да взима участие в публични прояви. Като писател от украински и беларуски произход, пишещ по същество за цялото постсъветско пространство, тя е смутена от днешна Русия. Тя не е сигурна дали трябва да каже „ние“ или „те“, когато говори за руснаците. Това в което се чувства по-сигурна, е мнението й за Путин и за сегашния политически климат. „Ние мислехме, че сме оставили комунизма зад себе си и поради това всичко в живота ни ще се промени издъно. Но се оказа, че не можете да изоставите това и да се почувствате свободни, защото тези хора не разбират какво е свободата.“

Тя неведнъж е критикувала анексията на Крим, извършена от руснаците, както и интервенцията им в Източна Украйна. Тя твърди, че руската инвазия в Крим и войната в Източна Украйна са нещата, които са я довели до това да се скара с много руски приятели. Тя никога не знае колко точно разговора ще води, когато посещава Москва и си спомня за неотдавношното й посещение там, когато влизайки в апартамента на една стара познайница, й се случва следното: „Аз едвам бях прекрачила прага  и си събличах палтото, когато тя ме покани да седна и каза „Светочка, за да стане всичко ясно, нека кажа само, че Крим не е наш“. Това е подобно на парола за установяване на еднаквост на възгледите. „Слава  Богу“, й казах аз“.

По време на пътуването й до Москва, тя чете лекция в Гогол център, който е едно много ефектно пространство за правене на театър, познато със своя говорещ много откровено и без евфемизми режисьор, който прави постановки, известни с това, че към тях никой не е равнодушен, толкова са противоречиви.  Лекцията е донякъде хаотична и не съвсем кохерентна, но въпреки това получава няколко вълни от аплодисменти от слушателите, които са пълни със страстно желание да покажат либерализма и презрението си към милитаризма на Путин. А въпросите са най-вече възхвали за нейната работа.

Малко по-късно тя дава интервю на една руска новинарска агенция. Този път въпросите са грубиянски и провокативни и шокираната от тях писателка създава впечатлението, че се опитва да разбере мотивацията на убийците на един проруски журналист в Киев. Тя изглежда смутена и несигурна. Рускоезичният интернет избухва в спорове около този скандал.

Тя казва, че има два нови проекта, които иска да завърши:  единият е за любовта и ще разглежда сто двойки, обвързани с любовни връзки от гледните точки на жените и на мъжете, които ги образуват. А втората книга е за процеса на стареенето. За него тя мисли напоследък, защото наближава седемдесетият й рожден ден.

„Когато сме млади, ние не мислим много за старостта и тогава внезапно всички тези въпроси за остаряването „пристигат“, казва тя. След малко повече от час разговор, нейният и без това тих глас става почти недоловим, а тя изглежда уморена и разсеяна. „В какво е смисълът на живота, защо се случва всичко, каква е причината?“

Понеже не искам да злоупотребявам с нейното гостоприемство, аз изключвам диктофона и й благодаря за интервюто, предполагайки, че тя по най-бързия начин ще си отиде. „Отлично“, казва тя, и изражението на лицето й веднага става много по-ведро. „Ще обядваме ли заедно?“. Изненадан, аз оставам и ние си говорим още час. Сега тя е, която задава въпроси: за моите впечатления от Русия, но също и за Доналд Трмп, за европейските крайно десни и за кралицата. В ролята на слушател Алексиевич се държи много по-непринудено, когато задава въпроси, отколкото когато отговаря на моите.

 

Интервюто със Светлана Алексиевич, чийто превод публикуваме, е поместено в електронното издание на в-к „Гардиън“ на 21 юли.

Превод: Емил Коен