За потребността от действен хуманизъм

от -
...

Повод да напиша редовете по-долу са размислите на колегата (вече бивша, за съжаление) Светла Енчева, изложени в твърде интересния й текст „Потребност от острови на хуманизма“, публикуван тук на 23 юни. Всъщност съм й благодарен, защото нейната статия ми помогна да организирам мислите си по темите, които тя повдига.

Светла Енчева се занимава с твърде важния въпрос за границите на свободата на словото. Част от него и дори по-важна, е темата за това допустимо ли е „приличните“ медии (т.е. тези, които открито заявяват, че се придържат в редакционната си политика към либерално-демократичните ценности), да дават думата например на съвременни ултранационалисти.

Основната теза на авторката е, че (повечето) медии у нас под маската на „даване право на всички гледни точки да се изявят“, т.е като позволяват на носители на крайно националистически, ултрадесни и дори фашистки възгледи да участват в диалози с либерално и демократично мислещи хора, както и с такива, които спадат към дискриминирани малцинства, всъщност легитимират, утвърждават и може би (неволно) пропагандират мракобесните им възгледи. Защо? Защото изразителите на либерални и хуманистични възгледи, говорителите на дискриминираните малцинства са „толерантни и деликатни“ хора и в края на края на краищата обикновено на тях им „е много трудно да вземат думата от националистите[1]“. Поради това, т.е. защото изразителите на либерални, хуманистични или защитаващи правата (най-вече тези на малцинствата) са фини, деликатни, възпитани и тихи, то „популистките гледни точки изглеждат пред широката публика по-убедителни от гледните точки на малцинствата“. Освен това в „повечето случаи водещите схващат ролята си като своеобразни домакини на словесен боксов мач – оставят участниците да си налагат словесни „удари“ и по-силният печели.“ А по-силният е, разбира се, екстремистът, крайният националист, нацистът, въобще човеконенавистникът. Затова активисти, като вече цитираната авторка обикновено отказват да участват в телевизионни или радиопредавания, в които събеседник е например известният краен националист Боян Расате или подобни. Тя и мислещите като нея активисти смятат, че това е начинът да откажат телевизиите от навика им да канят хора от неговия „цвят“ в студията си.

Но ето тук има нещо, което решително не мога да разбера. Не схващам защо говорителите на тезите на дискриминираните и потиснати групи следва на всяка цена да са учтиви, тихи и срамежливи? Защо е задължително те да „не могат да вземат думата“? Според мен, и това е основното, което се опитвам тук да защитавам, говорителите на тезите на потиснатите и дискриминираните, трябва да са борбени и настъпателни. При това именно в спор с тези, които им отричат важни права. Има една идилична картина, рисувана от някои граждански активисти, че тезите на жертвите, на потиснатите са така сияйно прави и правилни, че е достатъчно само да бъдат изказани (в ситуация, в която никой не им пречи!) и публиката веднага ще ги прегърне. С други думи, ако отсъства мракобесният събеседник, то истината на дискриминираните и слабите ще заблести със светлината на божествено откровение, което тутакси ще влезе в душите на публиката. Аз, разбира се, пресилвам, но съм уверен, че в основата си картината на убежденията на някои граждански активисти и радетели за права, която рисувам, е вярна.

Уви, житейската реалност, както всички знаем, е много далеч от току-що описаната. Говорителите на силите на злото, ако мога така да се изразя, ултранационалистите, нацитата, фашистите, са наистина гласовити и нахални. Така е. Какво тогава да правят „добрите“? Да хленчат, че не им е възможно да седят в едно студио с Ангел Джамбазки или с Боян Расате? Защото, видите ли, тези са нахални и гласовити, а ние сме „възпитани“? Не и не. Аз мисля, че гласовете на „доброто“, все едно дали са сами пред микрофон или камера, или са в (нещо като) диалог с отрицателите си, трябва да са пълни с благородна ярост. Те трябва, първо, да са по-подготвени, по-интелигентни и находчиви от опонентите си и освен това, което е особено важно, те, понеже отстояват най-дълбоките човешки ценности, трябва да ги проповядват винаги, когато получат публична трибуна. Защото медийните изяви не са само, за да ни се радват най-близките приятели. Не, те са своего рода публично представление: всеки комуникатор „играе“ пред публиката и се опитва да я убеди в правотата си. А тя, публиката, не се състои нито от ангели, нито от дяволи. В повечето случаи основният й състав са т.нар. „обикновени хора“, т.е. хора по-скоро пасивно добри, по-скоро съчувстващи, отколкото мразещи, по-скоро сантиментални, отколкото наистина емоционални, хора с т.нар. „здрав разум“, който обаче обикновено е просмукан от предразсъдъци и страхове. Тези хора, т.е. колкото се може по-голяма част от тях, невъзможно е всички, трябва да бъдат в края на краища убедени от нас, радетелите за права, че всички човешки същества, пък били те цветнокожи, етнически малцинства, мигранти, бежанци, ЛГБТ хора, роми, хора в неравностойно положение и т.н., имат еднакви и неотменими права, а също и в това, че с помощта на различни компенсаторни политики държавата е длъжна да работи за намаляване на дискриминацията, както и да наказва дискриминаторите просто като спазва собствените си закони.

Защото правата се извоюват, те не се дават ей-така по милост или защото сме успели да трогнем с неволята си известно количество зрители/слушатели/читатели. И част от тази борба, а всъщност и една от най-важните, е словесната. Защото нали няма да призоваваме към насилия, рани, смърт и кръв?

Обикновено възражението в тези случаи е: ама те отричат правото ни да бъдем каквито сме, те ни обвиняват в неизвършени престъпления, те ни набеждават. Как да влезеш в диалог с „такива“? Но ако не влизаме в диалог с тях, ние всъщност им осигуряваме ако не медиен, то всякакъв друг мощен пропаганден комфорт. Говорителите на „силите на злото“ просто са изразители, кондензирани говорители на настроения, които се ширят сред публиката, сред която битуват всякакви предразсъдъци и страхове. И хора като Валери Симеонов, Джамбазки, Расате, Карбовски и много други умело ползват всякакви канали (достатъчно много „свински медии“ има, нали, да не говорим за силата на социалните мрежи), за да подсилват предразсъдъците и да разпалват страхове. Винаги в полза на собствената си власт или влияние, естествено.

Разбира се, когато говорим – пред медии – с такива индивиди, не трябва да им позволяваме да ни ругаят и хулят. Това е ясно. Впрочем за това има водещи, те са които следва да санкционират – включително чрез изгонване – каквито и да било ругатни, псувни и оскърбления от страна на „говорителите на злото“. Ако те не вършат това, е друг въпрос. Но с тази хипотеза сега няма да се занимаваме.

Ако адептите на тезите на потиснатите и дискриминираните не успеят в един публичен медиен дебат да се преборят за правото си да говорят, трябва да се сърдят на самите себе си. Ако не успяват да убедят публиката в правотата на благородните си тези, трябва да се замислят за ПР стратегията си и да я коригират с цел усвояване и прилагане на печеливши реторични модели. Ако не го правят, не са никакви „лидери на мнение“. Тогава трябва да се чака естествената смяна на лидерските екипи…

Но в статията на Светла Енчева, която е поводът за всичко казано до тук, има и един друг проблем, тясно свързан с разисквания до тук: какви са границите на представяне на „злите гласове“ в либералните медии? Тя казва: „Ако един „остров на хуманизма“ изведнъж реши да даде думата на „другата страна“, трябва да го направи по изключително премислен начин, така, че да остане верен на хуманистичната си претенция. В противен случай само ще си обърка аудиторията.“

Това, за което намеква Светла Енчева, е предизвикалото оживени спорове в тесни кръгове на тема дали трябваше изобщо да се появява, интервю в „Маргиналия“ на Данаил Брезов със Звездомир Андронов, един от ръководителите на печално известния „Луков марш“, озаглавено „За Луков марш – по никое време“.

Всъщност Светла Енчева не отрича самата идея либерална медия като „Маргиналия“ да дава думата на такива хора. Тя пише: „Представете си, че години наред сме казвали, че Кумчо Вълчо яде зайчета. И изведнъж вземем интервю от същия Кумчо Вълчо и му дадем възможност да ни обясни, че и той душа носи, и че всъщност е много добър, без да го питаме дали и защо яде зайчета. Независимо какъв подвиг сме извършили, за да се доберем до Кумчо Вълчо и да го убедим да поговори с нас, ставаме ли по този начин по-обективни и по-добри професионалисти? Постигаме единствено това, че тези, които са ни вярвали, вече не знаят какво да очакват от нас.“ И продължава: „Всъщност има смисъл и „Кумчо Вълчо“ да бъде чут.  Но по начин, по който се разбира за него и дейността му нещо повече от това, което е известно в публичното пространство и което Кумчо Вълчо иска да се знае за него.“ И добавя малко по-нататък: „С Кумчо Вълчо трябва да се подхожда с критични сетива.“

Тук има два момента. Първият е, че като сме дали думата на един крайнодесен, сме излъгали публиката. Тя, според авторката, не е очаквала такова нещо от нас. А вторият е, че от интервюто на Андронов, ако мога така да се изразя, не вони на сяра, от челото му не стърчат рога и не може да се разбере той крака ли има, или копита. Разбира се, аз иронизирам. Но ако загърбим ироничния изказ, мисълта ми е, че действително се е получил един почти нормален разговор, в който нацистът говори един куп брадати баналности и от който не може да се разбере колко вредни са всъщност идеите, които се пропагандират чрез „Луков марш“. Той не е нищо повече от ежегодно факелно шествие, прославящо един от водачите на профашистката младежка организация „Съюз на българските национални легиони“, съществувала в Царство България и ликвидирана след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г.

Аз мисля, първо, че публиката на „Маргиналия“ не се състои нито от бебета, нито от съвсем плоско мислещи хора, на които на всяка крачка трябва да им бъде напомняно – в прав текст – кое е правилно и кое не. Тази публика, в огромната си част разгада отлично прийома, приложен от Данаил Брезов. Той е прост за описване, но сложен за изпълнение: журналистът задава иронични въпроси, интервюираният не разбира това (толкова му е умствения багаж) и отговоря сериозно. Сериозно, скучно, клиширано, стереотипизирано, без капка собствена мисъл, шаблон до шаблона. Нека всеки, който се съмнява в това, прочете отново интервюто на Брезов: журналистът подмята, чрез един изкусен и дълъг въпрос, че всъщност т.нар. „подвиг на ген. Луков“ е „мит“, интервюираният захапва въдицата и отговаря с безподобния шаблон: „Това е нормално за хора с толкова високо признание – Вие сам споменахте Левски. Ние обаче почитаме историята и за нас има достатъчно доказателства за обективния принос на историческата личност, сам по себе си достоен за почит“[2]. Нима е нужен на нашата публика по-добър маркер, за да си даде сметка кой кой е, от следния отговор на Андронов на въпрос на Брезов за Европейския съюз: „Абсолютно, или работи в ущърб на европейците и на Европа като континент – за нас той е отрицание на Европейската идея, а не нейно въплъщение. Всяка държава трябва да може сама да решава проблемите си. Тогава и сътрудничеството между народите ще бъде от полза за всички.“[3]?

Според мен г-н Брезов е свършил много добра работа: показал е, че националистът говори със заучени клишета, като „навита грамофонна плоча“, че не схваща открита ирония, че интелектуалният му багаж, е, меко казано, скромен. Това е, мисля аз, главното и заради него си заслужаваше да бъде направен и публикуван този разговор.

А второ, нима тези, които негодуват срещу това, че „нацистът бил получил човешки облик“, си помислят, дали този човек би си позволил да развие до крайност възгледите си в беседа, която знае, че ще бъде публикувана? Нима на него не му е ясно, че ако на Валери Симеонов му е позволено да говори от трибуната на Народното събрание с ругатни  и с нечовешки предложения по отношение на ромите, то е, защото този човек има имунитет и може да плещи каквото си иска от парламентарната катедра. Но, както казва древната поговорка, каквото е позволено на Юпитер, не е позволено на бика. Редовите фашисти не биха се осмелявали публично да говорят така, все пак има чл. 162 в нашия НК (той наказва откритото проповядване на ненавист към хора поради техния етнос или религия със затвор от една до четири години). Позорното в случая е,  че прокуратурата се ослушва, прави се на глуха и сляпа и не търси отговорност съгласно закона на хора като Симеонов. Но това е друга, много пъти обсъждана от „Маргиналия“ тема.

Така че „Маргиналия“ публикува „скандалното“ интервю с Андронов именно, защото вярва в – да се изразим с понятието на Кант – „съдната способност“ на публиката си. Тя разбра, според мен, подхода на Брезов, наясно е, че при друг подход журналистът просто би бил изгонен и няма да има никакъв разговор, получи адекватна информация: разбра какъв е, с извинение казано, „интелектуалният хоризонт“ на един от българските неонацисти. Според мен, това никак не е малко. Публиката има право да получи информация и ние точно това направихме.

Много е лесно да заклеймяваш, ако мога така да се изразя, „псуващото зло“. Много по-трудно е да покажеш пустота на вътрешния мир на човека, когато той не е опакован в евтини дискриминационни фрази, лесни за изобличаване.

Накрая съм длъжен да заявя, че ако Светла Енчева иска да отговори на тези мои бележки, то със сигурност ще получи място за тяхното публикуване в „Маргиналия“.

 

[1] Всички цитати в кавички, ако не е специално указано нещо друго, са от обсъжданата статия на Светла Енчева, бел. авт.

[2] Тук вече цитирам интервюто на Данаил Брезов, поместено на 20 юни в „Маргиналия“, бел. авт.

[3] Пак там.