Меката сила на медиите. През царско време и сега

от -
237

Професорът , който написа книгата „История на радиото в България“[1] в два тома не e вече между нас. Той е ненадминат  майстор на практиката и  теорията за „ journale  parler“/говорещ вестник/,  както французите наричали радиото преди и по време на Втората световна война. Когато описва емисиите на Радио София през  1941 година, леко се надсмива на аматьорщината на повечето рубрики. Например, „Българо-немски войнишки песни“. Предаването е представлявало концерт по желание на немските войници, настанени в България. Съпроводено било с писма от Германия и дописки от фронта. Ефирът се насищал с предавания в духа на тогавашната пропаганда, по думите на професора. Водещ бил немският  офицер, поручик фон  Бесхер, а концертът бил по инициатива на германското радиоаташе в България, д-р Ланг. Трябва да уточним, че  най-малко от българското радиото населението научавало новините за смутното време, когато сме се подготвяли да ставаме съюзници на  Оста. Важното в случая е, че едва проходило, Радио София било  вече използвано  като „меката  сила“ – това било бойният nickname на медиите. В контекста на тоталитарния вятър, подухващ от  нацисткия Райхстаг , старите ни родители тананикали американски, но в пъти повече германски  маршове и шлагери. Измежду  тях  била и игривата мелодия, пята от  Душко  Георгиев: “Рим, Берлин  и Токио, верни във борбата, скоро ще наложат, нов мир на земята“.

На 25 януари 1935 година цар Борис Трети издал указ, с който се одържавява Радио София. Същата година поста главен ръководител на  радиото заема Сирак Скитник.  Сирак е ярка фигура в междувоенното българско изкуство. Пишел импресивно лирична проза и остава шеф на радиото до края на живота си /1943/. Много скоро стартирали  предавания, които се водели на немски език. Немският език е бил доминиращ  сред чуждите езици в тогавашна България.  Таксите за „Дойче Шуле“ били  солени, както и днес, впрочем.  През 1921 година, в София, Пловдив, Русе и Бургас, била възстановена традицията на Немското училище. Напливът на заможните родители да записват децата си в това училище, се засилвал с годините. За разлика от днешния  linqua franca  –  английският език, който избута в кьошетата на образованието руския език, лингва франка на комунистическия режим.  Много любопитна въртележка на световните езици и на рейтингите на училищата, уверявам ви!

Ако пък ви интересува историята  на военните, търговски и културни връзки между  България и Германия, ще може да проследите в интернет възходящата крива  на тази очевидно печеливша във всяко отношения дружба.  Ако обаче прочетете книгата на проф. Георги Марков „Българо-германските отношения в навечерието на  войната“, ще се зачудите и на още нещо.  Богатата фактология, която  Марков е събирал и представил в научния си труд, го прави тънък познавач на очевадните зависимости на клиентелистките отношения между  Третия Райх  и Третото българско царство. Затова и посветените в последните дебати около  съюзническото поведение на българското пронацистко правителство, може да се почудят  на следното. Защо, по дяволите,   този професор обърна палачинката и все  „не знае“ какво точно се е случвало с новоприсъединените  ни земи Македония, Беломорска Тракия, евреите и българските Окупационни корпуси там! Колко зависими от своя пагубен иредентизъм сме били, та сме изтъргували придобиването от Хитлер на „изконните“ ни земи, срещу гражданските права на представители на малцинствените общности!

Та, немският език бил най-търсеният.  В течение на годините се разширявали връзките  с Хитлеровото правителство в областта на науката и културата. Всеки  днешен историк ще ви разкаже  за незабравимата роля  на „Германския научен институт“ в София. Райхът позволявал на приятелски страни / “приятелски“ е безопасен евфемизъм на „сателитни“/ да основават научни институти в своите столици. Пак в книгата на Г.Марков може да се открият точните цифри за обучените в Германия студенти, за професорски дисертации, за какви ли не печалби, бонуси и кариери,  в областта на дружбата с  немската държава. Цар Борис Трети не случайно се хвалел пред  Фон Папен, изиграл несравнима роля за Хитлер по пътя му към властта: “С  досегашното  ми тихо и незабележимо сътрудничество,  българският народ  стана германофилски, без да предизвиквам  Опозицията“, казвал величеството! Майстор в политиката  бил и този потомък на Кобургготите, няма съмнение. За тази цел са му помагали и журналистите. Вестниците „Заря“, „Утро“ са силен детайл от тогавашния медиен пейзаж. С Радио София обаче, нещата стояли малко по-различно.

Кой обичал песничката „Лили Марлен“!

Днес за „Лили Марлен“ се знае, че не е баш нацистка като съдържание.  Обаче пък била любима на Адолф Хитлер, обергрупенфюрерите, райхсфюрерите  и целия Вафен -СС . Пеели я и по берлинските кафенета , а синеоките войничета умирали  с  нея на фронта. В  Радио София се изхитрили не само да я излъчват редовно, но и да  се направи римейк на български език. Намерил се веднага талантлив момък, Петър Витанов. Витанов  написал  и текстче.

Много любопитно е развитието  по онова време на българския политически радиокоментар. През 1940 година се пръкнал  някой си  Панайот Чинков. Той бил назначен по партийни връзки от страшилището Петър Габровски, тогавашния министър на вътрешните работи и отговарящ за Дирекцията на националната пропаганда. Габровски, както е известно, бил шеф и на  стотици още други работи, в това число и да организира депортацията на евреите.  За охраната на държавата на цар Борис Трети, Габровски  плащал  все по-солени заплати на жандармерията. Жандармеристите  ликвидирали  партизани и ятаци, дори  дребни дечица, по за 50 лв. на глава.  В средите викали на Габровски „заповедник на радиото“.  Твърдят, че Сирак Скитник си имал бая неприятности с него. Габровски правил-струвал, но ограничавал всякак свободното слово, а цензурата цъфтяла  и пре-цъфтявала в отлично здраве. Въпросният Чинков не бил вчерашен. Той, така да се каже, превърнал политическият коментар в правителствена институция. Дай му да плюе по радио Москва, или  комунистическата радиостанция „Христо Ботев“!

Когато нацистка Германия нападнала Русия, Белорусия и Украйна /те били в състава на Съветския съюз/, Радио София включило в програмата си географски справки за превзетите руски градове. Информационният и пропагандният отдели били осведомяване и напътствани от германските служби в София. Нямало как иначе. Така например, много популярна била „Беседата на Мария-Анна Гранц. Целта й била да се заяви грижа за младежите-чужденци, работещи в Германия“. В нея се разказвало колко е хубаво да си гастарбайтер в Германия ПРИ НОВИЯ СОЦИАЛЕН РЕД. Тази тема ще се развива стремително в медийно отношение. Нейно атрактивно въплъщение била идеята за „Европейска конфедерация“. Новият ред, щял да задоволи копнежа за мир, национална самостоятелност, материално  благосъстояние и социална справедливост. Все мечти на големия идеолог и визионер  на националсоциализма, описани увлекателно през 1925 година  в неговия бестселър  „Майн кампф“/Моята борба/. Един германски историк, Карл Дрекслер, разказва за разрастващия се проект  за  европейската конфедерация и действията на  фашисткото външно министерство. В книгата си[2] на този източногермански учен, са цитирани скиците за Меморандум относно основаване  на „новия ред“.  Проектът на фашистите се основавал на пиарската теза, че хубавите жестове създават впечатление за справедливост, затова  могат да бъдат извънредно резултатни! От  документа  става ясно, че се предвижда присъединяването на „сателитните правителства“, на „съюзените“, а защо не и на окупираните страни! Експанзионистичната политика на Германия се осъществявала и щяла да продължи да се осъществява  отлично,  с фашистките клики на Унгария, България, Румъния, Гърция, Сърбия и Хърватско. Ако прочетем докрай тези нацистки мечти, можем да узнаем как  през 1940 година била декларирана експанзия на водещи германски концерни за въглища, желязо и стомана. Както и на химическата и електрическа индустрии. Познати идеи, нали! Те включвали естествено,“Европейска стопанска общност“, както и изобщо „ Обединение на Европа в една отбранителна общност“.  Нищо ново – решаващо значение имало…пропагандното проникване!

Всичко може да стане, достатъчно е сателитните народи да запеят „Лили Марлен“. Грубо казано, това минавало като  културен обмен и споделена цивилизационна ценност!

                          Радиото се превръщало в трибуна на интелектуалния елит

Преди всичко, разбира се, Journalе Parler, трябвало да поддържа теми за хората. По онова  време, например, направили рубрика „Хора, пътища“ /нещо като първообраз на днешната „Хора, пътища, автомобили“/. Радио София излъчвало предупреждения да не се кара  след  употреба на алкохол, да не се кара бързо…Но това били предавания за масовия човек. Елитът обичал да слуша откъси от  класически български и европейски драматурзи. В ефира се чували гласовете на Петър Увалиев, Никола Балабанов, на знаменитата актриса Зорка Йорданова. Неуловимо, но затова пък категорично, през 1940 година се засилвали беседите с  т.нар „гражданско звучене“. Слушателят се запознавал с патриотични разработки като „Какво означава да бъдем единни“, “Основни идеи на националсоциализма“, „Учение за труда“. Нацисткият култ прониквал все повече.  През октомври 1941 година,  в съответствие на политическата конюнктура, зазвучали  сказки за  „здраво и силно тяло“. Щастие е, казвал д-р Захари Захариев, че новото движение за здраве и сила, се подема от Бранник , тази държавна организация на „целокупната“, по думите му, българска младеж! Тя, нормално, ще „даде простор на напиращите младежки сили, на достойните внуци на достойните прадеди“. Те, от Бранник, щели да бъдат „най-здравата опора на възродена и велика България“!

Радиопримерите как прониква „тихо и незабележимо“ , по думите на великия ни цар Борис Трети – Обединител, германофилството, имат свой несъмнен пик. Пред нашия народ е стояла неотменна задача – РАЖДАЕМОСТТА! Високата раждаемост се  превръща във вълнуваща медийна тема. Увеличи ли се броят на населението, казвали  журналистите, колективни организатори на общественото мнение , тогава „само по себе си ще стане и заселването на българските земи САМО с българското население!“. Подразбира се, че ставало дума за Добруджа и Македония, старите – нови земи от царщината. Малцинствата…как да кажа, не били желателни. Това евреи, арменци, каракачани, цигани, хеле пък турци…ами те ще трябва по естествен път да бъдат асимилирани и миниминизирани като численост. Докато станат невидими…

По време на бомбардировките, Радио София трябвало да се евакуира. Предавателите се преместили в Нови Хан, Софийско. Въпреки всички неудобства обаче, патриотичните рубрики се развивали. Те вече обхващали  в пропагандната си мисия ключови теми: функциониране на държавата на цар Борис Трети, Богдан Филов, а после на регентите, на Иван Багрянов и тъй нататък. Рубриката била замислена отново от стопроцентовия нацист Петър Габровски. Трябвало да се създават циклични предавания. Хубави, свежи теми за журналистика били „Българският народ през вековете“, „Езикът на българите“, „Земята и битът на българите“. Текстовете се изчитали  на фона на народни песни. Изпълнявала се подходяща селекция от Вазовите стихотворения, или пък от Яворов, или  Ракитин. Държавата не може без своите родолюбиви чеда и поети.  Важно е да се укрепва през тях и имиджа на министерствата, кметства, дребни учреждения, шефове на полицията, училищата.

Най-важната институция била Българската армия.

През същата, 1941 година ,създали вече „Часът на нашия войник“. Германската армия се чувствала като у дома си, но военният министър Теодосий  Даскалов искал още повече да поддържа огъня на патриотизма във войнишките гърди. Пред  радиоуредниците министърът настоявал да „издигнат високо знамето на България!“ Трябвало „да бъдат обединени всички българи около…Върховния вожд“. Сами познайте кой бил той! Дирекцията на българския печат е  следила строго спазването на политиката в областта на медиите. Образът на Вожда бил утвърждаван  всенародно.

И понеже войнишката журналистика била с широко сърце, не мога да се въздържа да не цитирам любим за армията куплет. Той се е пеел особено възторжено, докато траели бомбардировките над София:

„ Аз боец  съм първа класа/без нашивка – дюс пагон/ идвам гордо от запаса/ като цял Наполеон/“

Трябва да добавя един важен  детайл за читателите на „Маргиналия“ , които следят редовно текстовете, посветени на  хамелеонския характер на актуалните ни историци, от ранга на проф.Георги Марков /изключенията ги знаем/.

Съществува едно писмо до Сирак Скитник, с което  някой си Петър Георгиев го моли  за включване в предаванията и такива за легионерите. „Това са българи – пише в писмото – те са антисъветски настроени. Искат да отиват доброволци в състава на германската армия. Моля ви, господин Скитник, да уредите  радиочас за тези легионери, да помогнете да се работи помежду  нашите сънародници, щото да уважават семейството ни!“.

Не е известно Сирак Скитник да е отстъпил на такова родолюбиво предаване. Малко известно е обаче, какво се случило с тия юнаци – легионерите през август, 1944 година.

На 6 август Хитлер вече не можел да даде никакви гаранции за България. Правителството на Багрянов играело опасни дипломатически игри със Съветския съюз и англо-американските  политици /за Уинстън  Чърчил всички знаят, колко се изнервил от тези безхарактерни български увъртания, ще излезат ли  най-после  от  Пакта, или не/.  На 13 август обаче, легионерите вече имали изработен конкретен план за действие. Те имали готовност да се включат в германските войски! Един вид да „кръвопрелеят“ в името на спечелването на войната с ненавистните болшевици! Е, това не се случило. Докато  хората на Кантарджиев, Дочев и компания, играели по нервите на  „големите“ от предпоследното българско правителство, като уж готвели истински преврат с останалите пронацистки хардлайнери, съветската армия почти стигнала  земите ни. Останалото  вече го знаете.

Имало  ли е медийна алтернатива Радио София? Да, имало. Радио BBC,  Радио „Христо Ботев“. Радиоразпръскването се правело и от по-дребните радиостанции „Фронт,“ „Родина“. Стойчо Мошанов / главен преговарящ , който отърчал в Кайро  в навечерието на фаталния за обществото ни 9 септември, да проучи възможностите  за сключване на съюз с Англия и Великобритания/, признава,че  е слушал френски и български емисии на радио Лондон.  Заедно с опозиционните политици, немалък процент от управляващите не се доверявали вече на  „своето“ радио, а търсели  „Совинформбюро“ и разбира се, дори те слушали Радио „Христо Ботев“.  Не е добре, когато една медия, пък била и най-голямата, да загуби тотално рейтинга си на доверие от слушателите. Но се случва.  Чисто психологически, белезите на пропагандата обаче, никога не се заличили. Вкусът към  търговски поръчки и  политически слугинаж е неизтребим. Но и това всички го знаем.

 

 

 

 

 

[1] Веселин Димитров, „История на радиото в България“, 1994 г.

[2] Карл Дрекслер, Европейски планове на германския империализъм от 1943 г., Сборник, БАН