Кални са времената

от -
...
Снимка: CC BY Кристиян Енчев

Да живеете в западната част на София, в кварталите, близки до „Факултета“, може да бъде много образователно. При условие, че сте наблюдателни, любопитни и готови да се учите от това, което виждате. В тези квартали и в средствата на обществения транспорт, които пътуват до тях (метрото – в по-малка степен) можете да видите роми в крайна бедност и роми с таблети. Ромски деца, които ровят по кофите и ромски деца, които посещават гимназия. Етнически българи, някак изпаднали от обществото и оказали се просяци, бездомни, клошари. Хора с психически увреждания – изоставени, мръсни и нежелани. Просяци, които обсъждат занаята си в трамвая със словесния арсенал на успяващи представители на средния бизнес, в пълен контраст с миризмата, която се излъчва от тях. Добре облечени българи, размазващи главата на джебчия, опитал се да открадне портмонето на жената на един от тях, и пода на трамвая, целия в кръв. Късо подстриган пиян младеж, който крещи в автобуса: „Аз може да съм беден, но съм горд. Горд съм, че съм българин!“

Ако наблюдавате и разсъждавате, от случките в западните софийски квартали, които виждате, можете да разберете важни особености на българската демография. Можете да разберете, че не етносът е проблем, а социалното изключване. Дори да сте етнически българин, ако сте изпаднали в състояние на крайна бедност и/или бездомност, и особено ако освен това страдате и от психическо увреждане, няма милост за вас. От друга страна, ако сте ром, дори да ходите на училище и да работите, към вас ще се отнасят преобладаващо с погнуса.

Неотдавна ми се случи да пътувам в трамвая с група весели и шумни ромски тийнейджъри. Не по-шумни и невъзпитани, отколкото са бивали техни връстници, етнически българи, в същата ситуация. Чисти, добре облечени. В трамвая се качиха мъж и жена. Мъжът явно се оказа учител на младежите, защото те един по един се изредиха да го поздравяват и да му се радват: „Здравейте, господине“, „Здрасти, господине“, „Как сте, господине“… „Това е половинката ми“, представи им мъжът жената до себе си.

Тийнейджърите слязоха, мъжът и жената седнаха някъде зад мен. По едно време чух зад себе си мъжки глас: „Тия мангали… всичко се напълни с мангали… и полицаите, и те мангали… вече само мангали…“. Обърнах се и що да видя – този монолог всъщност се изрича от… учителя на ромските деца.

Докривя ми. Замислих се – що за човек е това, да преподава на ромски деца, а после да казва зад гърба им „мангали“? Дали им преподава съвестно, или си мисли, че щом са „мангали“, няма защо да се хаби? Как преподаваш на хора, които презираш?

Тези деца са в гимназиална възраст. Може би ще завършат средно образование, макар да живеят във „Факултета“. Не знам дали образованието, което получават, реално ги учи на нещо. Но със сигурност вече са научили, че са „мангали“ и че не са желани в света на „белите хора“, все едно с образование, или без.

От една страна, родните патриоти се оплакват, че ромските деца не ходят на училище, от друга, тогава, когато ходят, те продължават да бъдат неприети. И това няма да се промени, докато няма повече учители с ромски произход. Трябва да ги има там, където има повече ромски деца, защото те няма да презират учениците си, а, бидейки като тях, ще могат да намират адекватни педагогически подходи. Но трябва да има и ромски учители, които преподават на български ученици. Ако поне един от учителите ти е ром, може би няма да си толкова убеден, че всички роми са отрепки.

Новото правителство си поставя за цел да направи така, че децата, които не ходят на училище, да започнат да го посещават. Доколкото в ромските гета има концентрация на деца, които отпадат от училище или изобщо не тръгват на училище, назначаването на добре подготвени ромски учители е важно условие това да се случи. Не по-маловажно условие е да има действително работеща социална система, която не наказва децата в риск, а ги интегрира.

Лично аз ще имам някаква надежда, че образователна интеграция в България може и да се случи, когато разбера, че Ники (името е сменено) ходи на училище. Ники е дете от квартала, за което разказах в свой предишен текст и което проси, не учи и не може да чете. На всичко отгоре е и транссексуално момче. Макар това да не е истинското му име, ако някой, от когото зависи това, прочете тези редове, лесно ще може да го намери. Няма друго дете в квартала, което редовно да обикаля триъгълника между „Т-Маркет“, „Лидл“ и „Фантастико“, да заговаря живеещите в района, да се сприятелява с тях и после да им иска пари. И всички да знаят, че биологичният му пол не е този, с който се представя.

Почти нищо от това, което Ники казва, не е истина. Уж ходи на училище, а може да чете, не може да прочете цените на стоките в магазина, не знае и азбуката. Уж няма какво да яде, а разказва, че ходи с майка си на почивка и посещава курсове по народни танци в читалище. Майка му е в чужбина и в следващото изречение не е. Хем няма пари, хем ще започва работа. „Забранено е деца да работят“, казвам. „Ама аз съм на 19 години“, отговаря дребосъчето. „Коя година си роден?“ „Двайсет и четвърта.“ „Дай ми някакви пари бе, како. Вече научих азбуката – а, б, г, д, ж!“

Ники има нужда от помощ. Но няма да я получи, ако някой просто го закара в училище и заплаши майка му, че ще остане без социални помощи (в случай, че има майка, която получава такива). На Ники няма да може да се помогне, ако онези, които се опитват да го измъкнат от омагьосания му кръг, не успеят да изградят връзка на доверие с него. А това никак не е лесно. Признавам, че аз не успявам – за това се изисква не само добро отношение, но и специализирани познания и умения, които ми липсват.

Нито образователна интеграция, нито каквото и да е включване на дискриминирана и/или уязвима група ще е възможно, ако тези, които трябва да изработят политиките за това и които задават общия тон на говорене в обществото, презират и мразят онези, които „подлежат“ на включване. Ако на ромите се гледа като на проблем, а на хората с увреждания – като на измамници, които лъжат, за да получават инвалидни пенсии. Ако вицепремиер, отговарящ за демографията, е човек, който твърди в парламентарната зала, че ромските жени имат инстинкти „на улични кучки“. Ако същият (Валери Симеонов) смята, че да си правиш майтапчийски снимки в Бухенвалд е в реда на нещата. И упражнява физическо насилие върху български гражданки от турски произход с цел да им попречи да упражнят правото си на глас. Ако самият премиер Бойко Борисов твърди, че нацистките заигравки са нещо „човешко“. Ако в управляващата коалиция има три неонацистки партии, всяка от които може да се похвали с „проникновения“, които в редица западноевропейски страни безусловно биха довели до осъдителни причини – по отношение на евреите, на ромите, на турците, на бежанците, на гей хората и т.н.

В трамвай в западната част на София веднъж през зимата се качи жена. Виждала съм я многократно – жената е клошарка. Беше студено и кално, тя носеше някакви мръсни торби. Когато се зае да ги намества в трамвая, от тях се разхвърча кал. Късо подстриган младеж ѝ се скара, че цапа трамвая, и започна да я заплашва.

– Кални са времената, душичке. Торбите – кални, но душите – чисти, отговори тя.

Не тази кал трябва да ни плаши, а калта, която ни управлява в момента и която все повече заличава границата между човешко и нечовешко. По отношение на калта, полепнала по бедните, унизените и отхвърлените и техните торби, не бих могла да го кажа по-добре от Жак Превер:

Толкова по-зле

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал.
И толкова по-зле за хората, които не обичат
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал,
които не разбират,
които не разбират кучето,
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези,
които казват, че обичат кучета,
но при условие, че…
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие, че…
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.

(Превод: Иван Бориславов)