Неудовлетворителното говорене за история в медиите

от -
3 336

Какво представляват публичните участия и представяния на прoфесионалните историци в медиите? Защо се запълва националния ефир с тържествени и общоприети приказки за празника, или за утвърждаване на вече формирана национална митология?

Докога ще слушаме /гледаме купищата дефицити на „родната историография“ – теоретична нищета, дълбок провинциализъм спрямо достиженията на световната историческа наука, едноизмерен национализъм, и непознаване на фактите, и игра на полуистини и лъжи.

Близо три десетилетия след промените и сбогуването уж с режима до 1989 г., българското образование по история е една овехтяла скърцаща каруца, сравнима сякаш единствено с македонската.

Ст.Д.

 

 

Размисли преди Деня на народните будители

От години си мисля за публичните участия и представяния на прoфесионалните историци в медиите. Щом се зададе кръгла годишнина, национален или официален празник, те се появяват поканени там именно в качеството им на „експерти“. Това, което най-често се случва обаче, е да се запълва времето с тържествени и общоприети приказки за празника или за утвърждаване на вече формирана национална историческа митология. Поднесеното най-често има вида на някаква „претоплена манджа“ от утвърден и до болка познат исторически разказ. За да не се главоболи с критики на консервативното по исторически въпроси обществено мнение, колегата или колежката използва присъствието си в медията, за да преутвърди вече известното, да изтъкне някой не много значителен детайл, стараейки се същевременно никак да не засяга патоса на официалния разказ или пък някой друг колега или колежка. Твърде често гостът или гостенката говори напълно некомпетентно и наизуст. Водещият или водещата не го/я прекъсва, защото нали е дал думата на „експерт“. Колегата също не прекъсва колегата си/колежката си, за да не се карат и да има мир в студиото. Като резултат експерт лъже зрителите или им говори някакви полуистини. Малко са онези историци, които говорят действително експертно и използват онези десет-двадесет минути или пък половин час за някакъв истински анализ, или да споделят с публиката, че това, което тя знае от училищния учебник или от медиите, има малко общо с реалните факти. Обикновено не се съобщава на аудиторията почти нищо ново, за което или няма как да разбере или ще й трябва много време за ровене, с което тя на практика не разполага. В този смисъл твърде често по годишнини и празници, професионалисти най-често се изказват като непрофесионалисти, а нерядко водещият е дори далеч по-провокативен и свеж в идеите си. Осъзнавайки обаче, че Денят на народните будители трябва да се напълни с ново съдържание, се питам как професионалният историк или историчка със своята експертност трябва да изпълнява тази си роля в днешното българско общество.

                             Съединението в медиите 2017 г.

Тези ми редове са провокирани от наскоро отишлия си „исторически“ месец септември. Като казвам „исторически“ имам предвид изпълнен със значими събития от миналото.  В последните двадесетина години се утвърдиха като официални празници 6 септември – Денят на Съединението и 22 септември – Денят на Независимостта. Като прибавим и вече неотбелязваните официално 9 септември и 23 септември, можем да кажем, че септември обема в себе си почти всичко значимо в новата и най-новата българска политическа история. Та вземам повод от тазгодишния 6 септември и отбелязването на Съединението по БНТ.

Та и този път все професионалисти и експерти бяха поканени. Един от тях, проф. д-р Пламен Митев, два мандата декан на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, на въпрос на водещия Иво Никодимов за „митовете“ около Съединението, отговори странно. Той заяви, че би искал да започне с  „малко по-теоретичен аспект на този въпрос“. Първоначално изненадата ми беше огромна, но и приятна. По време на моето следване в Историческия факултет на Софийския университет не се разискваха особено теоретични въпроси. Бях останал с впечатление, че тази теоретична нищета продължава и досега. Но изведнъж си помислих, че са настъпили позитивни промени. Митев отсъди, че „много често в нашето публично пространство се говори за митовете в националната ни история“  и „малко се прекалява (!) с тези митове“. Прекалявало се (!), според неговото видимо дълбоко убеждение, защото „т.нар. митове са всъщност истини, които професионалните историци знаят много добре.“ И ако имало нещо, което може да „обърне представите ни за историята, то това може да се случи примерно за епохата на Античността, когато един артефакт може да обърне наопаки цялата ни представа за хронология, за отделните личности“. В замяна на това, изтъкна самоуверено Митев, „за новата и най-новата българска история много трудно можем да очакваме такива „бомби със закъснител“, които ще ни покажат нещо ново, нещо различно, нещо, което винаги е било фалшифицирано, манипулирано.“ Затова, според дългогодишния декан на Историческия факултет на Софийския университет, трябвало да се тръгне към „едно по-умерено възприемане на историческата истина.“ За това ще помогнели електронните учебници в бъдеще.

Връщайки се обаче към темата и деня на Съединението, Митев добави, че има „не толкова мит, а загърбване на някои личности“. Митев поясни, че има предвид под това незаслуженото лепване на прякора „Треперко паша“ върху „достоен българин“ като генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, с което се пренебрегва неговата значима роля за решаването на българския църковен въпрос, както и други приноси. Или пък – добави Митев за друг случай – председателят на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов, обявил се в самото начало против съединистката акция и изпратил войски срещу нея, също е имал „важна роля“ в последващи събития.

След още малко приказки за електроннните учебници и как Съединението трябва да се гледа не само в Пловдив, но и извън Пловдив се  стигна до поставянето на въпроса за повишаване заплатите на университетските преподаватели по история (явно предварително намислено). Само че казаното дотук поставя съвсем сериозно въпроса дали те заслужават по-високи заплати или просто Митев е решил да го играе на приказки за запълване на телевизионно време и евтин популизъм сред т. нар. „историческа колегия“. Боже мой! Това ли преподават той и колегите около него на студентите в 2017 г.? Казвам това с цялата си отговорност, тъй като на практика почти нищо от изреченото от Митев не е вярно и не отговаря на историческата реалност, или пък спестява значима част от нея, както и детайли, които биха чувствително променили цялостната картина и внушения. Но нека да караме по ред.

Митовете в „националната история“ и митът „национална история“

Няма такова „теоретично“ постижение нито в българската, нито в световната историография, което да твърди – както убедено го прави в телевизионното студио пред огромната аудитория самият Митев – че митовете се отнасяли само за „Античността“. Дори ми е неудобно да привеждам купищата литература от значими учени от различни страни по целия свят, посветени на митовете в историографията отнасящи се за средновековната, новата и най-новата история. Някои от тези страни дори са и съседни. Та какви ли не аспекти на проблема са задълбочено разгледани в световната историческа наука – връзката с оглед на мита между наратива, идеологията и науката; митовете за произходите на народите и техните функции; модерното конструиране на мита; политическите аспекти на модерната митология; за мита в историята и историята в мита; за ролята на изградения мит за исторически личности в съвременната политика на страните и какво ли още не! Малцина са онези, които ще отрекат твърдението, че всичките модерни идентичности се базират както на историята, така и на мита.

Освен това, говорейки за „митовете“ именно в „националната ни история“, Митев показа, че изобщо не смята и самото митологизирано понятие за „национална история“ като проблематично. За него видимо това е единствено възможният начин за разказване на миналото на живелите по тези места предполагаеми предци на днешните български граждани. Но нещата стоят по-иначе. Самото понятие за „национална история“, която може да се издърпа далеч назад във времето е твърде атакуемо. Не само за България, а и за Италия, Румъния, Франция, Сърбия и т.н. „Националната история“ е само мисловна конструкция, начин на разказване, който дори и когато е от определено взета гледна точка легитимен, е само един от многото възможни други начини, по които може да се разкаже за живота на живелите по тези места преди определен брой години или векове българи, турци, евреи, арменци, роми, власи и т.н.

Не е вярно, че професионалните историци нямат нищо общо с митовете. Та нали всъщност чрез учебниците по история, написани от същите университетски преподаватели историци, в главите на подрастващото поколение и нашето общество се набиват и остават после за цял живот основно митове. Или поне само те са тези, които оставят в крайна сметка от ученото в училище и припомняно по празници в медии. И до ден днешен децата и юношите на България – а както и стана ясно, за съжаление, и студентите историци в университета – учат за наличието през Средновековието на „славяните от българската група“. Макар този възглед да представлява единствено създадена със задна дата мисловна конструкция на историци, пишещи за средновековната история. Ето защо за наличието термина тези, които са наречени „славяни от българската група“, не са подозирали в онова време. И макар понятието да е отдавна поставено под въпрос в историческата наука, то продължава да се набива в главите на бъдещите професионалисти и експерти в България. Представям си как се срещат жителите на две средновековни села от Северозапада в началото на 9 в. и обясняват, че едните са „славяни от българската група“, а някъде хей там зад баира да речем започват „славяните от сръбската група“. Също толкова безумно е да си представим спор между тях кой от коя точно група славяни е. И защо ли се наричат самите славяни „севери“, „седем рода“, „смоляни“, „тимочани“, „абодрити“, „браничевци“ …? Къде ли са учените от БАН и СУ да ги информират и да поправят тези техни „погрешни“ и „неправилни“ възгледи и разбирания?

И до ден днешен децата в училище – а оказа се и студентите в университета – учат, че след официалния акт на покръстването и приемането на славянската писменост, за има-няма две-три десетилетия, се случил процес на амалгамиране и се образувала в края на 9 в. самоосъзната „българска народност“. После и след падането на Второто българско царство пак имало самоосъзнат „български народ“, който преживявал дълго своята непрекъсната история под османска власт. Ала дори и един Иван Вазов явно е разбирал, че подобна „национална история“ на „българския народ“ през Средновековието или под властта на султаните не съществува обективно в миналото, докато не бъде създадена като интелектуална конструкция и записана на книга. Затова и в стихотворението си за Паисий той неслучайно пише:

 „От днеска нататък българският род

история има и става народ!“

Въпреки това и в доминиращия досега разказ за миналото не става много ясно как точно по някое време това съзнание за принадлежност към „българския народ“ явно поизбледнява и изчезва, за да се появи период, който се нарича „Възраждане“, когато всичко това трябва да се припомня. Защото знаем, че то трябвало да „събуди“ „заспалото“ национално чувство на винаги съществувалия „български народ“, като му го припомни. Само че точно този вид национално чувство в миналото просто е отсъствало. То не е вълнувало особено поданиците на средновековните български царе, на византийските василевси, на всевъзможните отцепници и сепаратисти, установили своя власт, както и на османските султани. Оттук децата и студентите няма как да разберат, че през 19-то столетие се създава всъщност тепърва нещо напълно ново и неизвестно на огромното мнозинство до тогава. Така и никой не им обясни през годините каква е тази разлика между набиваните представи за „българската народност“ и „българската нация“, защото след всичко, което се говори, те трябва да са едно и също. Не става също ясно, че „българската нация“ съвсем не се формира с издаването на фермана за Българската екзархия през 1870 г., а това е един отворен процес, който продължава и по-късно.

Примери могат да се дадат и още. Но нека да спрем дотук. Защото историческата колегия обича да вади „бисери“ на кандидат-студентите и да издевателства над тях чрез публикуването им в медиите. Ала всеки сериозен историк по света няма как да не разгледа точно горните няколко историографски идеи, пронизали същите учебници на учениците в българското училище, кандидатстудентския конспект и учебните програми по „История на България“ в университета, като най-обикновени „бисери“ на една от години склерозирала в наивния си и инертен национален романтизъм историография. Това ли отсъствието на митове в средновековната, новата и най-новата история? Това ли са тези „истини, които професионалните историци знаят много добре.“? А дали ги знаят „много добре“? Това ли не е знание, което е „фалшифицирано, манипулирано“? Не, видно е, че с митовете съвсем не се прекалява. По-скоро просто разговорът за тях все още не е започнал истински.

А как сме с фактите?

Не се оказа вярна и убедителната заявка на Митев, че „т.нар. митове са всъщност истини, които професионалните историци знаят много добре“. Напротив. Твърде често се демонстрира учудващо непознаване на фактите и историците участват в медиите, за да утвърждават отдавна повтаряни клишета. В желанието си за оригиналничене или за запълване на телевизионното време, Митев подбра двата посочени по-горе примера – за Г. Кръстевич и Ив. Ст. Гешов. Само че с тях той определено вкара в заблуждение и манипулация телевизионните зрители. Да видим защо?

Първо за Кръстевич. „Загърбен“ ли е Г. Кръстевич? Лепнат ли му е за поколения напред прякора „Треперко паша“? Не се ли знае, че е един „достоен българин“ с голяма роля за решаването на българския църковен въпрос и редица други събития? Само че почти нищо от това не е вярно. След като в деня на Съединението, знаменателния 6 септември 1885 г., бившият генерал-губернатор е унизително разкаран с файтона му из Пловдив под предводителството на годеницата на Продан Тишков-Чардафон, Недялка Шилева, той е бързо забравен от действащите политически актьори. Вярно, че в брошурата си „Чардафон Велики“, издадена през 1887 г., като олицетворение на омразната „Румелия“ той е все още „Кръстевич паша“ и понякога „Треперко“. Ала с това дейците по Съединението и екзалтираната от провъзгласяването му пловдивска тълпа не правят нищо повече освен да изразят неприемането си на Източна Румелия, на „оня, който представляваше султана, който имаше право да вика в Румелия турска войска.“ Заедно с това обаче отдадено му е и заслуженото, задето не се е възползвал от правомощията си. Станалото е представено от З. Стоянов като действие, замислено единствено от Чардафон и покойния вече кап. Райчо Николов, които вместо да откарат Кръстевич направо за Голямо Конаре, го развеждат из града. Според свидетелството на З. Стоянов, уведомени от д-р Стоян Чомаков за случващото се, той и тогавашния майор Сава Муткуров лично прекратили позорното действие и подигравката със стареца. Но така или иначе самият Кръстевич като генерал-гунернатор и олицетворение на Румелия бързо е забравен и близо десетилетие почти не е споменаван. Дори и като „Треперко паша“. Никой от дейците по Съединението не е особено горд от това, което са направили със стареца и се стремят бързо да го забравят. Често избягват инцидента и в спомените си. След получената телеграма от 16 ноември 1898 г. за кончината му в Цариград българското Народно събрание в София става на крака за да почете паметта му. Няколко оратори говорят от трибуната за заслугите на Кръстевич. Заседанието на парламента е прекратено, а до неговата вдовица гъркиня и сина му е изпратена съболезнователна телеграма. Наредено е на българското дипломатическо агентство в Цариград да положи венец на гроба му.

Постепенно през годините язвителността към главния управител Г. Кръстевич се стаява напълно. Стига се дори дотам, че и по-детайлни разкази за Съединението говорят за „добрия старец“ и спестяват какво точно му се е случило. В „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев нарича разхождането на пленения Кръстевич из Пловдив „едно недостолепно карнавалско шествие“. През 1914 г. Марко Балабанов посвещава на Кръстевич, който „будеше съзнанието на полузаспалия ни народ“, ненадмината за дълги години напред монография. Така е въобще във времето до голямата промяна на 9 септември 1944 г. Инерцията в позитивното описание както на Съединението, така и на сваления главен управител дори е толкова силна, че и през 1946 г. (!) Илия Мусаков пише изключително възторжена книга за Кръстевич в поредицата „Нашите водачи“ на библиотека „Наши времена“. Къде е тук онова „загърбване на някои личности“, за което говори Митев? Къде е това сякаш трайно продължило незаслужено лепване върху „достоен българин“ като Кръстевич на прякора „Треперко паша“? Къде е подценяването на заслугите му както за църковния въпрос, така и куп други приноси на котленеца?

Едва в комунистическия разказ след 9 септември 1944 г. Кръстевич „го отнася“ отново като „Треперко паша“, „чорбаджия“, „туркофил“, „бивш турски чиновник“, начин на говорене за него непознат дори в месеците след събитието. Но защо това трябва да бъде откритие на телевизионно предаване за отбелязване на Съединението през 2017 г.? Макар че си струва и тук да подчертаем как още в средата на 70-те години в популярната книга на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български“ Кръстевич е отново реабилитиран като важна фигура на просветителския цариградски кръг – „енциклопедист“ с приноси във филологията, историята, юриспруденцията, дипломацията, журналистиката. Т. Жечев обаче, макар и припомняйки тихото величие на ‚добрия старец“, не упреква превъзбудените съединистки дейци: „Младите  и буйни глави – пише той – не са били длъжни да познават трепетите на неговото българско сърце.“ През следващите години и други автори направиха нужното за открояване на живота и делото на Кръстевич. Достатъчно е само да посочим публикациите още през 90-те години на Вера Бонева. Та в този смисъл направо да се чуди човек за какво „загърбване на някои личности“ говори Пл. Митев?

А и още нещо. Осмиването и неприязънта към самия Кръстевич в месеците, когато се подготвят духовете за осъществяване на Съединението през 1885 г., съвсем не са случайни, а и не идват на празно място. Кръстевич става генерал-губернатор на Източна Румелия през април 1884 г. след одобрението и помощта на Русия и мощна кампания в полза на Съединението, за което бе бързо забравено. Нещо повече. Кампанията на приятелите на Кръстевич от Народната партия и Руското консулство в Пловдив в полза на Съединението през същата тази 1884 г. е толкова напориста и агресивна, че цялата опозиция от т.нар. „казионни“ остава вън от местния парламент. Кръстевич дори не използва и 10-те места, които той лично назначава като главен управител, за да бъдат някакъв коректив на равновесието и компенсация за безогледната кампания преди това. От собствената си квота той неблагоразумно назначава единствено съединисти от Народната партия и неутрални. Затова и неслучайно в спомени от 1931 г. не друг, а сам Иван Ст. Гешов признава тази грешка. В този смисъл думите на Пл. Митев по БНТ съдържаха както невярна, така и спестена информация. Никой не е наричал „Треперко паша“ и разкарвал за посмешище по пловдивските улици заслужилия Кръстевич, точно както на времето смъртни присъди не са били произнасяни за „поета“ Никола Вапцаров или за „археолога“ Богдан Филов. „Треперко“ е наречен единствено този, който бидейки главен управител, олицетворява турската провинция Румелия.

Доста произволни бяха и другите изтървани и подхвърлени думи на Митев за председателя на Постоянния комитет в Източна Румелия Ив. Ст. Гешов, обявил се против съединистката акция, но после имал „важна роля“ в последващи събития. И тук обаче сякаш се натъкваме на приказки на експерта за запълване на времето, в които нито се прави някакво гръмко разкритие, нито пък се информира в необходимата доза за нещо ново аудиторията. Както видяхме, дори не някой друг, а самият Ив. Ст. Гешов признава открито през 1931 г. грешката на своите приятели и дори сякаш най-вече на самия Кръстевич. Той не крие, че е разпратил шифрована депеша срещу смутовете в Чирпан и Голямо Конаре за запазване на тишината. Макар политическият момент да изисква привличането във Временното правителство и на хора от свалената от власт Народна партия в Румелия, мнозина си дават сметка, че не е подходящо включването именно на фигури като Ив. Ст. Гешов, поради което не е и включен. На 9 септември съединистът Мутовски от Нова Загора се оплаква на З. Стоянов, че кметството не позволява по заповед на самия Ив. Ст. Гешов новата власт да издигне знамена и портрета на българския княз Александър I, тъй като делото от 6 септември е на „зломислени хора.“ Та за какво „загърбване“ говорим тук?

Освен това, само тесни специалисти знаят, че Ив. Ст. Гешов е един от авторите на „махзара“ от декември 1886 г., както и един от тримата (заедно с д-р Георги Хаканов и Д. Попов), които на 4 декември 1886 г. се явяват пред великия везир Кямил паша и му го връчват с молба да го предаде на султана. Целта е той да бъде информиран за нечутия терор настанал в Източна Румелия след „лошия“ 6 септември с искане за турска намеса. Нещо повече. На 2 април 1887 г. заедно с Драган Цанков и Тодор Бурмов, както и М. Маджаров и С.С. Бобчев, отново Ив. Ст. Гешов се включва в изпращането пък на обръщение до руския цар Александър III, в което сочат като едничко средство за избавление на България руската окупация. Да, както виждаме, в „последващите събития“ също участието на Иван Ст. Гешов е доста проблематично и оспоримо. Години и десетилетия след това политическите противници не пропускат да го напомнят както на него, така и на политическите му приятели. И това поне до края на 20-те, като в припомнянето на „махзара“ след Първата световна война се включват вече и земеделците.

 Между теоретичната нищета, стереотипите и инерцията

Не бих си позволил да се спирам на този случай, ако той не беше показателен за куп дефицити на „родната историография“. Тук на едно място са събрани и теоретична нищета, и дълбок провинциализъм спрямо достиженията на световната историческа наука, и едноизмерен национализъм, и непознаване на фактите, и игра на полуистини и лъжи. С идеите, че нямало митове, и с овехтелия исторически разказ на българския романтизъм, вече близо три десетилетия след промените и сбогуването уж с режима до 1989 г., българското образование по история е една овехтяла скърцаща каруца, сравнима сякаш единствено с македонската. Наистина в него има хора, които заслужават по-големи заплати, но има и такива, които с подобни знания през 2017 г. мъчно могат да защитят и тези, които в момента получават. Та за какво да се повишават заплатите? За да се разпространяват тези допотопни идеи ли? За да се учат студентите (бъдещи учители по история), че няма митове? Че имало „славяни от българската група“? Че имало формирана самоосъзната „българска народност“ в края на 9 в. Че имало самоосъзнат „български народ“ от периода 15–18 в.? Та за този народ – по сполучливия израз на Албена Хранова – не му трябва никакъв Паисий Хилендарски, защото подобно на героите от романа на Антон Дончев „Време разделно“, той знае абсолютно всичко? Или пък да се учат, че „Възраждането“ припомнило на българите, че са българи? Че процесът на формиране на българската нация, завършил с фермана от 1870 г.? Не, тази заплата е видимо напълно достатъчна и дори прекалена, щом получаващите я експерти вместо да се „ограмотят“ около съвременните достижения по основни проблеми на хуманитаристиката и съвременната историческа наука, и вместо да допроверят фактите, залъгват студентите си и телевизионната аудитория със старите патриотарски митологии и фалшиво новаторство. Това ли наистина се преподава на студентите? А напоследък определени успехи имат  румънската, турската, сръбската, гръцката историография с едно критичното вглеждане в своето минало?

Спомням си преди години по телевизията даваха репортаж за футболен мач на „Славия“ на стадиона „Овча купел“. Един от зрителите беше вече бившият футболист и начеващ мениджър Лъчезар Танев. Та го попитаха да сподели нещо за срещата. Танев каза, че е ужасèн от демодираната игра и се чуди на тези треньори и футболисти, тъй като за разлика от преди има кабелна телевизия (още нямаше Интернет) и могат да разберат, че никой по света вече не играе по този начин. В днешния контекст на родните експерти по история можем да кажем, че има Интернет, а пък и ако не се знаят чужди езици, що нещо беше преведено на български по тези въпроси от средата на 90-те насам! Не се ли знае за него? Не се ли ползва? Не е ли подтикнало към някакъв размисъл? Само прашасва в библиотеката ли? Не се ли дава на студентите, след като не са благоволили да го отворят преподавателите?

Мисля, че и телевизиите трябва да подхождат по-отговорно, като канят гостите си, и да дават все повече място на специалисти, които отговарят на съвременните академични стандарти по света.. Преди месеци, около подписването на договора за добросъседство между Република България и Република Македония, гражданинът на последната Виктор Канзуров, дебатира в студиото на македонското „Радио 77“. Опонент му беше един от 26-те македонски „историчари“, поставили подпис под писмото до правителството в Скопие срещу сключването на договора със София. Тогава Канзуров,заявявайки, че е „македонец и българин като Гоце Делчев и Тодор Александров“, попита нещо интересно работещите в медията. Ставаше дума, ако им се развали техниката, с която работят в студиото, дали ще поканят за ремонта й майстор от 50-те и 60-те години или човек, запознат с най-новото в радиотелевизионното дело. И тъй като отговорът беше ясен, веднага попита защо за коментар по исторически въпроси са поканили некомпетентен човек, който цитира исторически романи (и у нас много обичат да вадят „доказателства“ и „факти“ не от къде да е, а от „Време разделно“), за да доказва, че Гоце Делчев не се бил чувствал българин.

Затова и към българските медии и особено телевизионери трябва да се отправи призив. Не канете такива, които си мислят, че няма митове и че за българската истиориография няма тайни. Както виждате „тайните“ и „митовете“ са много и твърде основополагащи в цялата измислена приказка. Световната историческа наука (а тя като физиката, няма как да е българска физика и американска физика, или е наука или не е) е просто една голяма тайна за някои хора. За съжаление, такава тайна ще си остане и за техните питомци, ако овреме те не вземат мерки.

В миналото „народните будители“, подoбно на развитията в тогавашна Европа, са учили обикновените селяни, че трябва да се усъвършенстват, да работят за своето собствено издигане, за „просвещение“, в рамките на нещо ново, засега заспало – „народността“. По този начин те са били в тон с най-новото знание. Затова още на времето великолепният Георги Дюлгеров започваше „Мера според мера“ с раждането на агнето от овцата, за да стигне през образа на Дилбер Танас, до въпроса за смисъла на човешкия живот на този свят. Затова Милен Русков усеща важността на онова „возвисяване“ на човека в романа си „Възвишение“. „Будителите“ е трябвало да направят от обикновените поданици на Османската империя „граждани“ и „българи“. И ако Спиридон Палаузов е трябвало да разказва на тогавашните българи за нявгашното „величие“ на Симеонова България, а Марин Дринов за славянските им предци и прабългарите непредци, то днес задачата на историка е да представи цялостната балансирана картина и да учи обществото на множествеността на гледнитте точки към миналото, да изравя подтиснатите и никога не влезли в учебниците по история гласове, да стимулира у хората нагласа към критично мислене и съжителство с различния.

Снимка: Стефан Дечев /архив/

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
detchev@izmislen.eu'
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за ьизследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.