В Шариата са заложени правни стандарти, до които Европа още не е дорасла

от -
3 436
Старинен ръкопис с описание на шариата. Източник: Wikipedia

Интервю на списание  „Неприкосновенный запас“ с видния специалист по ислямско право проф.  Леонид Сюкияйнен

Леонид Рудолфович, какви са според вас перспективите на ислямския свят в условията на глобализация? Сега мнозина смятат, че ислямизмът е главната заплаха за западното общество.

В ислямския свят има две позиции по въпроса за взаимодействието с останалия свят. Едната е за изолация и конфронтация, за враждебност към западното общество и за конфронтация с него. Другата е за търсене на път за диалог и взаимодействие, на допирни точки, на опити за изглаждане на противоречията. Двете позиции са в конфликт една с друга; те лесно се забелязват на политическо ниво. Например, мен често ме питат по какво се отличават ислямските радикали от нерадикалите. Отговорът е прост: радикалите отхвърлят възможността за сътрудничество със западния свят, докато умерените са открити за него.

Но не бива да се забравя нещо важно. И то е, че не само ислямът е длъжен да търси допирни точки. Според мен западното общество прави сериозна грешка когато предпоставя, че то е носител на единствено правилните представи за устройството на света и че всички останали просто са длъжни да приемат тази картина на света и да се приспособят към нея. Обаче никому не е известно коя представа е наистина „правилна“, защото никой не притежава крайната истина и поради това никой не може да научи другите на тази „истина“.

Аз бих казал, че европейците са добри юристи, но лоши дипломати и психолози. Например те не се стремяха да помогнат на мигрантите да се приспособят, за да не влизат като чужденци в европейския дом. Ето, например Ангела Меркел заяви, че политиката на мултикултурализъм в Европа се е провалила. Но нека преди това отговорим на въпроса дали изобщо се е провеждала такава политика? Разбира се, изискванията към гостите са големи, но именно Европа се позиционира като общество, което изпълнява цивилизаторска функция! Европейците не се справиха с нея или не поискаха да се справят. Всичко това засилва стремежите вътре в ислямския свят към абсолютна изолация.

Според вас в какво се крие главната причина за противостоенето на ислямското и на западните общества – в религиозните догми, в социално-културните традиции, в правните норми?

Във всяка система от социални норми влизат правни, религиозни, морално-етични, корпоративни и други регулатори. Западното съзнание смята, че правната регулация е най-важната: в случай, че има конфликт между принципите и правилата, винаги правото има приоритет. Например президентът на Португалия, когато подписа закона за еднополовите бракове, заяви, че като католик е против него, на като президент не може да не го подпише, защото документът е одобрен от Парламента.  Католическата църква не поддържа открито еднополовите бракове, това не прави нито една църква. Но когато в западния свят се сблъскат правото и религията, то винаги побеждава правото. Проблемът е в това, че европейците мълчаливо очакват същото. Но в ислямския свят приоритетите са други, в него има твърди религиозни постулати, които не са много, но в замяна на това са пряко споменати в Корана и поради това са за мюсюлманите незаобиколими, защото това е волята на Бога. Нея земната власт няма право нито да измени, нито да отмени. В този случай религиозните норми ограничават действието на правните. Можем да дадем пример със закона  за медиите в някоя арабска страна, да речем, Кувейт. В него е казано, че журналистите не могат да публикуват и разпространяват информация, оскърбяваща Пророка. Може ли да има такова нещо в Европа? Не, защото свободата на словото там е издигната в ранг на почти абсолютна. На Запад журналистите могат да си позволят да рисуват всякакви карикатури и да осмиват религиозните символи. За мюсюлманите това е неприемливо. При това за тях не са приемливи подигравките не само над мюсюлманските, но и над всякакви религиозни ценности: не трябва да се оскърбява нито пророка Мухаммед, нито Иисус Христос, нито Дева Мария. За отбелязване е, че на международни форуми на парламентаристи арабските страни поставят въпроса за разработка на международна конвенция, която забранява оскърбяването на религиозните ценности. Но те все още нищо не са постигнали именно поради невъзможността да бъде ограничавана свободата на словото вън от мюсюлманския свят.

Т.е. вие предполагате, че карикатурите на френското списание „Шарли Ебдо“, в които фигурират символите на християнството и на исляма, в това число и непристойни рисунки, изобразяващи пророка Мухаммед, представляват злоупотреба със свободата на словото?

Това е просто глупаво. Мисля, че да имаш право и да се ползваш от него не е едно и също. Преди да се възползвате от свободата на словото, помислете за ситуацията, в която имате намерение да я осъществите, за възможните последствия и за отговорността си. Преценете тежестта на етическите, на психологическите и на другите аргументи и чак след това решавайте дали наистина използването на правото в дадения случай ще бъде рационално и дали няма да причини вреда. Струва ми се, че в европейския свят хората рядко си задават подобни въпроси и въобще рядко мислят за последствията, когато се стремят да защитят интересите си. Освен това, известно е, че правото на свобода на словото de jure не е абсолютно и в Европа – ограниченията му са изброени в Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧОС).

Уточнявам, че ЕКПЧОС допуска законни ограничения на свободата на изразяване в няколко случая: „поради интересите на националната сигурност, териториалната цялост или обществения ред, с цел предотвратяване на безредици и престъпления, за опрана на здравето и нравствеността, за защита на репутацията и правата на другите, за предотвратяване на разгласяването на информация, която е конфиденциална, както и за осигуряване на авторитета и безпристрастността на правосъдието“.

Нима редакцията на „Шарли Ебдо“, като е решила да публикува карикатури на Мухаммед, не е могла да предвиди очевидните проблеми, които ще възникнат в резултат  на това? Редакторът на един датски вестник, който публикува карикатури на Пророка няколко години преди френското списание, след време говореше за това, че ако би могъл предварително да знае последиците от този ход, то никога не би дал разрешение за публикация. При това в практиката на ЕСПЧ в Страсбург има дела, в решенията по които съдът ограничаваше свободата на словото заради защитата на религиозни ценности. Например в делото „Институт Отто Премингер срещу Австрия“[1] съдът забрани показването на филм, който още не беше излязъл на пазара, но потенциално можеше да оскърби чувствата на вярващите. Католиците тогава се обърнаха предварително към съда с искане да бъдат забранени публичните прожекции и съдиите стигнаха до извода, че вероятността от улични безредици след прожекция на филма е толкова голяма, че е по-разумно да ограничат свободата на словото, отколкото да изложат на опасност живота и здравето на хората. Разбира се, изискването за разумност е приложимо и към ислямския свят. Преди време посланикът на Саудитска Арабия в Москва ми каза, че е предупреждавал ислямските жени преди пътуването им до Москва за необходимостта да махат хиджабите си преди да излязат на улиците на града.

Мюсюлманските юристи често са критикували Всеобщата декларация за правата на човека заради неспособността ѝ да взима под внимание културните и религиозни условия, характерни за незападните страни. Какво бихте казал за опита на мюсюлманите през 1981 г. да приемат Всеобща мюсюлманска декларация за правата на човека? Преамбюла на този документ беше много вдъхновяващ: „Преди 14 века Ислямът даде на човечеството идеалния кодекс на правата на човека. Основната цел на този кодекс е да дари на човешкия род гаранция за честта и достойнството, отстранявайки възможността за експлоатация, за гнет и несправедливост“.[2]

Този документ не е най-авторитетния, защото беше провъзгласен от частна организация – Ислямския съвет на Европа. По-важен такъв документ е Каирската декларация, разработена от Лигата на ислямската конференция (сега – Организация на ислямското сътрудничество) и подписана от министрите на външните работи на редица арабски държави в Кайро през 1990 г.[3] За съжаление, все още няма достатъчно подписи, за да може този документ да влезе в сила. Но според мен, е избран верен път: необходима е плавна интеграция на мюсюлманите в западното общество, без стъпки назад, каквото беше, напр. френският закон за забрана на носене на религиозни принадлежности в държавните училища от 2004 г. Във всекидневието наричаха този закон „антихиджабски“, защото засягаше най-вече жените мюсюлманки. Когато го приемаха имаше много дебати в следния стил: хиджаба е насилие над жената, затвор за нея и т.н. Резултата беше, че много мюсюлмански момичета въобще престанаха да ходят на училище, защото не бяха готови да махнат традиционното облекло. Между другото, представата че хиджабът е затвор и насилие, не е съвсем вярна. По-скоро заслужава да наречем насилие опитите той принудително да бъде махнат. Нима прословутата европейска толерантност не предполага търпимост към другата култура и искрено, а не декларативно намерение тя да бъде разбрана? Френският законодател предполага, че религията като вътрешно убеждение не може да бъде ограничавана, но външните ѝ прояви, например в облеклото или в хранителните навици, е необходимо да бъдат скривани. Обаче Комитетът по правата на човека на ООН специално подчертава, че свободата на вероизповеданието включва в себе си и правото на демонстрация на външна привързаност към религията.

Нека не забравяме, че в миналото именно религиозната мисъл внесе голям принос във формирането на съвременната концепция за правата на човека. Протестанти бяха тези,които инициираха свободата на вероизповеданието, защото бяха преследвани от страна на католиците. А полицата например е шариатски институт, който венецианските търговци са възприели от арабските. В европейското законодателство има немалко други следи от ислямското право: можем да ги намерим в прехвърлянето на дълговете, в института за морската авария, в правното положение на военнопленниците. В днешна Европа има съвети и организации, които разработват норми за поведение за мюсюлманите, които живеят в западния свят. Съвременната ислямска юридическа мисъл произвежда качествен продукт: защо да не възползваме от него за развитие на мултикултурализма? На европейския елит му е необходимо по-тясно да си сътрудничи с колегите и съюзниците – т.е. с ислямските юристи и политици, които заемат умерени или даже либерални позиции. Трябва да се изучава една от най-древните правни култури, за да разберем какво става в главите на носителите й. Но за това е необходимо да се срещаме и да разговаряме един с друг и не само веднъж в година на официални мероприятия, а постоянно, като каним мюсюлмански мислители да се изказват в медиите и в университетите.

Как бихте оценили положението на жените в мюсюлманското общество като цяло? Шариата често бива подлаган на критика именно заради това.

Ще почна с един много удачен пример. Веднъж с жена ми, като бяхме в Йемен, отидохме на пазара да търсим местни украшения. В дюкяна, както предполага традицията, почнахме пазарлък с търговеца. Когато почнахме да настояваме за обявяване на крайна цена, той отиде в другата стая, за да получи указания от жена си, която беше истинската стопанка както на дома, така и на дюкяна, макар да не стоеше зад щанда. Вътрешният и външният светове на мюсюлманските жена са две съвсем различни неща. Когато преподавах в Кувейт в юридическия факултет, ме поканиха да говоря във факултета по педагогика, където се учеха най-вече момичета. Той се намираше  в друга част на града и ме отведоха до там с кола. Като се приближихме към вратите на сградата, шофьорът  изключи двигателя и започна да чака да се източи потока от излизащи от двора на факултета коли. Той ми обясни, че зад воланите на тези коли стоят жени и следователно, нас няма да ни пуснат и трябва само да чакаме.  Наистина нито една от тях дори не ни погледна! И това са забравените жени на Изтока?! Да, хиджабът върху тях е важен предмет на националната традиция, но ако те поискат да го махнат, то ще намерят начин, бъдете уверени. Това е друг свят и друга култура. В ислямското общество наистина не са редки случаите на насилие над жени, на нима те са малко в Европа  и в САЩ или в Русия? Тези случаи не са свързани с Шариата, това са местни варварски обичаи, а не ислям.

Може ли, като се опираме на всичко казано до тук, да направим извод, че ислямското право само по себе си не противоречи на международните правни стандарти?

По някои въпроси не е възможно да има сближаване на исляма със световните стандарти за права на човека. Но неразрешимите въпроси са много малко и списъкът им е съвсем кратък. Преди всичко, това, разбира се, е въпросът за правния статут на жената. Но регулирането на семейните отношения в ислямския свят в последните години се развива така, че правата и свободите на жените се защитават все по-добре. Не толкова остър, но също много сложно си остава противоречието, свързано с правото на свобода на вероизповеданието. В Европа е прието да се смята, че човек може да мени религиозните си възгледи. А в исляма  е предвидено наказание за вероотстъпничество. Там то е едно от най-тежките престъпления.

Но какво е положението със съдебната процедура, със спазването на принципите на справедливото правосъдие, на осигуряването на равенството на страните в процеса? В много региони на мюсюлманския свят още се практикува убиването без присъда, разпространено е кръвното отмъщение. Всичко това явно няма отношение към правовата държава.

Това, за което вие току-що споменахте, все пак не е свързано с ислямското право и с Корана, които не поощряват подобни неща. Напротив, ислямът може да бъде смятан за инструмент за преодоляване на архаичните обичаи и традиции. Цивилизованият шариат гарантира защита от варварски правила – напр. от т.нар. „убийства на честта“. Не трябва да смесваме адата, т.е. обичаите и традициите, с шариатските стандарти на правосъдие, които в реалния свят мюсюлманите следват не навсякъде и не винаги.

При това в шариата са заложени такива правни стандарти, до които Европа още не е дорасла. Процедурата по разглеждане на спорове в шариатския съд напр., предвижда твърдо спазване на принципа на формално равенство на страните. Представете си, че момичетата, стоящи на масата отляво, са решили да се обърнат към ислямски съд за разрешаване на конфликт. Ако аз бях съдия, то не бих могъл да почна сега да гледам делото, защото една от тях е с 20 см по-близо до мен, отколкото другата. Стандартите на ислямското правосъдие, с редки изключения, не предполагат преразглеждане и обжалване на съдебните решения, там е прието съдията еднолично да решава. Когато се постановява решение от съда, то се изпълнява веднага. Но битовото разбиране на шариата, което се изразява в неофициално правосъдие, е нещо съвсем друго. При сблъсъка с местни, често съвсем варварски обичаи, и шариата като правна система, то той предлага механизми, много по-близки до европейските правни стандарти, в това число и в правата на човека.

Известно е, че в ислямското право има норма, според която показанията на жена не могат да бъдат приети от съда, ако не потвърдени от други лица. И обратно – показанията на свидетелите мъже се приравняват към показанията на две жени. Може ли по някакъв начин да се оправдае такъв подход?

Първо, това, което вие споменавате, се отнася само до някои видове дела, напр. имуществени спорове. За това Коранът се е изказал даже с известен хумор: „Ако една сгреши, друга ще я поправи“.[4] В 70-те години на миналия век, намирайки се в Йемен, присъствах на съдебно заседание, в което се разглеждаше много сложно дело. Жена беше обвинена в убийство на новородено бебе, родено извънбрачно. Тя твърдеше, че то се е родило мъртво. Условията не позволяваха да се направи аутопсия и затова съдията особено щателно разпитваше обвиняемата. Между другото той поиска тя с подробности да опише деня на смъртта на бебето. След споменаването на това, че тя е излязла от дома си в 3 часа, съдията погледна стенния часовник и попита жената какво време показва циферблата му. Подсъдимата отговори: 6 часа. Съдията каза на съдебния секретар да впише в протокола, че жената е излязла от къщи в 9 ч. преди обед, а не в 3 ч., както беше заявила. Защо той постъпи по този начин? Защото тя отчиташе времето от момента, когато се е разсънила. Казано другояче, 6 ч. сутринта в нейната картина на света беше „нулева“ отметка.

Към казаното е полезно да добавим, че в мюсюлманските страни жените традиционно имат  закрит начин на живот и не винаги си представят добре как изглеждат финансовите документи: точно поради това те не могат да свидетелстват по спорове за имуществени и дългови въпроси. Когато в Египет в началото на 50-те години на миналия век стана революция, новата власт да даде избирателни права на жените. Мюсюлманските учени правници, към които тя се обърна за юридическо заключение, отговориха, че това не е правен, а социален въпрос. Аз лично съм съгласен с тази позиция. Защото притежаването на права има смисъл само тогава, когато от тях можеш ефективно да се възползваш. Трябва да имаме това пред вид, когато разсъждаваме за потискането на правата на жените в исляма.

Нека да направим извод: шариата какво е? Той преди всичко правна или религиозна система е?

Въпреки че корените на ислямското право са в религията, то има относителна самостоятелност. Като започвам да чета уводната си лекция по ислямско право, аз винаги говоря на студентите, че ако то беше само част от религията, то с това нашият курс би следвало да свърши, преди да е почнал.

Вие много говорихте за това какво трябва и какво не трябва да прави европейския свят. А какви усилия, насочени към съгласие и диалог, трябва да предприеме другата страна?

От мюсюлманска страна също има малко желание да се слуша и да се разбира другата култура, не е достатъчна работата в публичното поле, съвсем малко е гласното представяне на позицията на ислямските прависти. Когато във Франция се водеше дискусията за закона, забраняващ хиджаба, официалните представители на исляма повтаряха политически лозунги за измяна на идеалите на Френската революция, но никак не ползваха правни аргументи и механизми, не участваха в дискусиите във френския парламент, както и в тези, водени на други политически места. Повтарям – и двете страни имат грях в това отношение, защото предпочитат да аргументират позициите си не чрез правен анализ и убеждение, а с помощта на истерия и на други недопустими методи.

Въпросите зададе Юлия Счастливцева

[1] Постановление на ЕСПЧ от 20 септември 1994 г. В решението си съдът сочи: „Свободата на художественото творчество не може да е безкрайна. Тя може да е ограничавана, първо, от други основни парва и свободи, гарантирани от Конституцията (например от свободата на вероизповеданието и на съвестта); второ, от потребността за подреждане на формата човешкото съвместно, основано на принципа на търпимостта; и, накрая, в случаи на въпиющо нарушение на защитавани от закона права и интереси на  други лица. Във всеки от тези случаи трябва внимателно да се уравновесяват конкретните обстоятелства на делото, като се обръща особено внимание на всички отнасящи се към него съображения. […] Като се съобразява с казаните съображения в това дело, които се отнасят до филм, основаната цел на който са провокационни нападки към Църквата, а също така фактът на нееднократно и продължително нарушаване на на защитени от закона интереси, то правото на свобода на художественото творчество в дадения случай се счита за второстепенно.“  Вж.: www.echr.ru/documents/doc/2461425/2461425.htm.

[2] Вж. текста на документа: www.idmedina.ru/books/history_culture/minaret/16/declaracia-01.htm.

[3] Декларацията от Кайро представя  ислямската гледна точка върху правата на човека и прокламира ислямското законодателство (шариат) като единствен източника на правото за мюсюлманите. Целта на документа е изработването на „общи указания“ за държавите членки на организацията в областта на правата на човека“. Декларацията гарантира повечето от правата, изброени във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, но заедно с това утвърждава принципите на неравенството, закрепени в шариата и в ислямската религиозна традиция по отношение на семейните отношения, политическите права и други аспекти от живота на мюсюлманското общества. През 1992 г. текстът на Декларацията от Кайро беше представен в Комисията на ООН по правата на човека, където бе подложен на критика. Вж. текста на този  документ: www.idmedina.ru/books/history_culture/minaret/16/declaracia-02.htm.

[4] Тук се перифразира фрагмент от сурата „Крава“: И вземете за свидетели двама от вашите мъже. А ако няма двама мъже – тогава мъж и две жени, за които сте съгласни да бъдат свидетели, така че ако едната се обърка, то другата да ѝ напомни истината“.  (Коран 2:282) – Забележка на ред. на списанието.

Интервюто на проф. Сюкиянен, чийто превод поместваме, е публикувано в бр. 2-ри на руското академично списание „Неприкосновенный запас“.

Превод: Емил Коен