Жертва на т.нар. „възродителен процес“ осъди прокуратурата по Закона за отговорността на държавата

от -
121

Пострадал от т.нар. „възродителен процес“  осъди прокуратурата по закона за отговорността на държавата за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Това решение е прецедент и ако остане в сила, може да отключи лавина от подобни дела срещу държавата.

Това съобщават на 11 декември електронните издания на вестниците „Сега“ и „Дневник“.

На Ш.С.М. трябва да му бъдат платени неимуществени вреди за периода 1991-2017 г., защото претърпял разочарование и страх, че дълги години няма изгледи за приключване на делото и обвиняемите ще останат ненаказани. Гражданинът ще бъде обезщетен и за излъганите му очаквания за възмездие за погазените права и достойнство, емоционално напрежение и загуба на доверие в институциите, както и здравословни проблеми. Става дума за принудителната смяна на имената на етническите турци, граждани на България, на които насилствено бяха сменени имената по време на т.н. „възродителен процес“.  Досъдебното производство, образувано през 1991 г., още не е приключило.

Софийският районен съд се е произнесъл преди седмица, съобщава „Сега“ и добавя, че  „решението на съдия Даяна Топалова, което подлежи на обжалване, може да повлече стотици дела срещу прокуратурата“.

Ш.С.М. иска 100 000 лв. обезщетение, но е предявил само частичен иск за 5001 лв. Съдът е съгласен, че „справедливият размер на обезщетението е 100 000 лв., и удовлетворява изцяло частичния иск.“

В исковата си молба, подадена през март, Ш.С.М. твърди, че е пострадал от престъпления – побой, въдворяване в лагера „Белене“ и заточение по време на т.нар. „възродителен процес“, за които е образувано следствено дело №1/1991 г., което – вече в продължение на 26 години още не е приключило.

За неприключването прокуратурата се оправдава с твърдението, че разследването е много сложно, защото има много обвиняеми и стотици пострадали, чието поведение е допринесло за забавянето, както и че е трябвало да бъдат изпратени съдебни поръчки в чужбина. Тя смята, че вредите за жалбоподателя са настъпили не поради продължилото повече от четвърт век разследване, а от самия „възродителен процес“ и че поради това тя няма никаква вина. Освен това от прокуратурата твърдят, че търсенето обезщетение „не отговаря нито на вредите, причинени на потърпевшия, нито на средния стандарт на живот в страната, нито на съдебната практика по аналогични случаи. Но съдът не се е съгласил с доводите на прокуратурата. В решението си той заявява, че „няма фактическа и правна сложност, която да обоснове провеждане на досъдебно производство с продължителност, надхвърляща почти два пъти абсолютната давност, с която се погасява наказателното преследване за престъплението, което се разследва. По същество това поведение представлява отказ от правосъдие, тъй като изключва възможността за упражняване на правата на пострадал в рамките на един човешки живот“.

В решението се разказва как след образуването на разследването през 1991 г. до 1998 г. делото е разглеждано относително ритмично и бързо, като в този период обвиняемите са предавани на съд два пъти. И двата пъти съдът е връщал делото на прокуратурата, защото не са били посочени пострадалите от престъплението. От 1998 г. до 2001 г. не са извършвани никакви действия по посочването им. В периода 2001-2004 г. са установени и разпитани 312 пострадали от общо 446. Това е косвено доказателство за неоправданото бездействие от близо 10 г. за установяване на пострадалите. От 2002 г. до сега останалите 134-ма души не са разпитани – заради неправилно оформена съдебна поръчка или по други неясни причини.

„Изпълнението на задължението за пълно и всестранно разследване е било въпрос на организация и воля, при положение че е на разположение ресурс на цяла една държава“, пише съдията.

Още през декември 2003 г. е изтекла абсолютната давност по делото, обяснява през 2007 г. зам. главният прокурор Валери Първанов след заседанието на парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията. Той бе поканен във връзка с писма на наши изселници в Турция до европейските институции, че делото не е стигнало до съд. Първанов припомни на депутатите, че то е образувано през 1991 г. срещу бившия вътрешен министър Димитър Стоянов, Тодор Живков, Петър Младенов и Пенчо Кубадински. Първоначално обвинението е било по глава първа от НК – за подбуждане към расова или национална вражда и омраза. През 1992 г. Първанов го преквалифицира във военно длъжностно престъпление. Внесено е във Върховния съд през 1993 г., но военният съдия Николай Чирипов го връща с указания да се издирят всички пострадали. Това обаче е практически изключително трудно и така е бил намерен формален предлог  разследването по делото фактически  да спре.

Важно е да се отбележи, че макар и да няма приключило разследване и осъдени за т.нар „възродителен процес“, районният съдия Топалова говори за престъпление, което е „резултат от действията на конкретни висши държавни служители (…) и за изпълнение на деянието е използван целият държавен ресурс и най-вече на силови министерства. Репресията е била насочена към ищеца само поради етническия му произход с цел насилствена промяна на етнокултурната му идентичност, но същевременно с  това пострадалият е бил използван като средство за подчиняване на останалите в общността. Начинът на засягане на правата, освен че е изключително мъчителен и грубо потъпкващ човешкото достойнство, засяга по такъв начин основните му човешки права, че има за последица гражданска смърт на пострадалия за този период. Горното съдът счита за проявление на изключителен държавен произвол, подриващ устоите на правовата държава и нарушаващ основни международни демократични стандарти за етническо самоопределяне на индивида“.