Рефлексии: Проектът “Форми на съпротива” в СГХГ и художественият музей след комунизма

Проектът „Форми на съпротива (1944 – 1985)“ на изкуствоведа Красимир Илиев – уредник в СГХГ, включва изложба със съпътстваща програма от документални филми и дискусия, и каталог – книга. Изложбата събуди множество реакции в масмедиите. Пише за „въпреки.com” изкуствоведката проф. Ирина Генова.

Бяха й посветени статии, радио и телевизионни предавания, публични дискусии – в университетски семинар и в залите на самата изложба. Кураторът Красимир Илиев вложи време и енергия в срещи със студенти от програми по изкуствознание и визуални изследвания. Каталогът – книга излезе сравнително наскоро – в края на месец април, и все още не е получил медиен отклик. Темата за художническото противопоставяне на властта в годините на комунистическото управление у нас не е съвсем нова. В изследвания за творчеството на един или друг художник критици и куратори (сред които и самият Кр. Илиев) са предлагали свои тълкувания върху определени факти и събития. (В това отношение книгата „Форми на съпротива“ би могло да включи библиография, дори само с образователна идея.) Но мащабен проект с амбицията за обобщение се реализира за първи път.

Красимир Илиев

Разглеждайки изложбата с представения документален материал, разлиствайки страниците на книгата (над 200), възпроизвеждащи архивни документи: досиета в Държавна сигурност, писма, записи от обсъждания, доклади, критически бележки, статии, сред които са разположени репродукции на работи от изложбата, се удивявам от огромния труд, вложен в това начинание. На въпроса какъв е бил неговият мотив да посвети част от живота си (две години и половина) за проучване на това впечатляващо множество от архивни материали Красимир Илиев отговори загадъчно, че е сложно – понякога си мислим, че сме мотивирани от едно, а се оказва съвсем друго. Кое в този случай е „другото“ може само да предполагаме.

Карикатурите на Райко Алексиев изиграват ключова роля за гибелта му след 9 септември 1944 година

Впечатленията ми от дискусията около изложбата, която напоследък отново се оживи (виж бр. 17 от 13 май 2016 на вестник „Култура“), са че участниците представят свой личен опит и отстояват формирани вече убеждения. Спецификите на изложбата сякаш малко се обсъждат. Дискутиращите са от различни професионални полета – историци, журналисти, литературоведи, културолози. Изкуствоведите са малко и то най-вече от поколението, което има детски опит с времето на фокус. „Острието“ на обсъждането е насочено към термина „съпротива“. Повечето гласове се обединяват около съмнението дали всички представени художествени произведения, както и поредицата от обособени казуси, може и бива да се определят като „съпротива“. Защо на куратора му е важен терминът „съпротива“? И каква е типологията на съпротивата? Защо не „Форми на репресия“?

Александър Жендов – “Квартално кино”

Влизайки в пространството на изложбата с очаквания, създадени от заглавието, в първия миг виждаме немалко познати образи. В някои от тях досега сякаш не сме съзирали съпротива. За човек, който не е от България, първият поглед би предизвикал известно смущение. Съпротивата другаде в Европа изглежда различно. Най-представителната стена, посрещаща погледа в първата зала, също буди въпроси – защо картини от 1920-те и 1930-те години са поставени на символен пиедестал?

Текстовете, съпровождащи визуалната част в залите, са условие за разбирането. Основните наративни текстове са на български и английски език. Тези за отделни автори и групи произведения са само на български. Доближаваме се до конкретните сюжети, до обстоятелствата на създаването на една или друга работа, до случаи на репресии над художници, закриване на изложби, отхвърляне на творби. Експозицията ни води през годините. От надписите научаваме, че работите от 1920-те и 1930-те години от ключови в националния разказ за модерното изкуство автори – Иван Милев, Владимир Димитров – Майстора, Сирак Скитник, Иван Ненов, Борис Денев – са разположени в центъра на изложбеното пространство заради репресията над тях в определен момент от комунистическия период. Изложбата изисква прочит – фигуративно и буквално. Изложбата в известна степен е организирана като книга.

Галин Малакчиев – “Арлекин”

Наблюдавах с интерес начина, по който Красимир Илиев представяше работата си пред студент(к)и по изкуствознание, призовавайки непрестанно да се вглеждат в образите, да откриват значения и смисли във формално-стиловите им особености. Кураторът настояваше, че бавното гледане носи визуално преживяване и (евентуално) разбиране, което не може да се замести от прочита на текстовете. Кой би оспорил?

В експозицията безспорно има въздействащи образи. Немалко от тях са познати от предишни изложби – във времето на създаването им, както и по-късно. Други никога досега не са били показвани. Има и такива, чиято стойност е най-вече документална. През четирите десетилетия от 1944 до 1985 г. отношението на властта е било различно към сходни във формално стилово отношение работи, както и към работи на един и същи художник. Разнообразни решения е можело да се окажат приемливи при определени обстоятелства стига да не отиват отвъд границите на фигуралния образ. Тази несигурност и променливост на преценките е поддържала състоянието на тревожност, на страх през годините. В много случаи формално-стиловите норми за (не)допустимостта се използвали като претекст за остракиране на недостатъчно лоялни към властта художници. Прояви на независимо поведение са били санкционирани в реториката на „стиловите отклонения“.

Иван Георгиев – Рембранда – “Без название”

И друга особеност, затрудняваща историзирането на съпротивите днес, която кураторът споменава в отговор на критична статия на страниците на в. „Култура“ – „Факт е, че българските художници се съпротивляват поединично…“. Да, у нас няма галерии като „Захента“ във Варшава или „Акумулатори“ в Познан, няма групови изложби като „Нови тенденции“ в Загреб или „Конфронтации“ в Прага (Виж: Piotr Piotrowski. In the Shadow of Yalta.Art and the Avant-garde in Eastern Europe, 1945-1989.London, Reaktion Books, 2009 – б.а). Кр. Илиев предлага своето разбиране за онова, което се е случило у нас – с произведения и документи.

Изборът на термина „съпротива“ (а не „репресия“), който кураторът отстоява в интервюта и разговори, създава представа за активна роля на художниците. Те не просто реагират на репресиите и конюнктурите. Те се съпротивяват по различни начини – бягство извън страната, отказ от участие на контролираната от идеологическата власт художествена сцена, защита на отхвърлени от цензурата произведения и не на последно място – в образите, които създават. Авторът на концепцията ни призовава да мислим върху поведения и художествени практики. Мотивация за такъв проект в моите представи може да бъде усилието за саморефлексия, волята за памет – общностна и лична. А в тези на куратора – може би нещо съвсем друго.

Каталогът – книга на изложбата от Красимир Илиев

В последната част от експозицията са изложени факсимилета от досиета на художници. Събрани заедно, те отключват травматичната и днес тема за властовия контрол, съпротивата и сътрудничеството на терена на художествените институции и практики през десетилетията. След като видях изложбата, очаквах с нетърпение книгата. Любопитствах дали в „изравняването“ на визуалния материал върху страниците, както и с насищането на книжното тяло с текстове, ще отпадне усещането за нееднородност и разнопосочност. Да, книгата е друго пространство. В този проект бих казала, че каталогът – книга е равностоен на изложбата. Да споменем и баналното обстоятелство, че книгата остава.

Красимир Илиев избира формата на летопис (следвайки опита на Димитър Аврамов в „Летопис на едно драматично десетилетие…“, 1994). След двете уводни страници, започват организираните по епизоди във времето документални материали с коментари на автора и репродукции. Акцентирани са отделни случаи: Александър Жендов, Христо Явашев – Кристо, Васил Иванов, Галин Малакчиев, Лика Янко, Атанас Пацев, Маргарит Цанев – Марго, Генко Генков, Евгения Воденичарова и т. н. Внимателните наблюдения на Красимир Илиев върху отделни работи ни връщат отново към изложбата. Книгата може да се разглежда съсредоточено и многократно. (Би било добре да има съдържание, за да се ориентираме по-лесно в разпределението на годините по страници, както и именен показалец, който да улесни търсенето по личности.) Оценявам изобилието от документи, към които може да се връщаме от интерес и при необходимост. Съжалявам, че не са възпроизведени факсимилетата от досиета на художници.

Александър Дяков – “Дух и материя”

Възникват и поредица от въпроси: Защо властовите санкции спрямо едни художници са обособени като „случаи“, а при други – не? Защо например Кирил Петров не е „случай“? Защо са избрани примери предимно от живописта, скулптурата и карикатурата? Има ли и други лични истории на съпротива? Дали художниците са се противопоставяли на конюнктурата най-вече в тези видове изкуство? Разбирам, че не може да се представят всички случаи и затова обосновката на кураторските решения е особено важна. Тя би подкрепила усилието на зрителите да се ориентират в затрудненията на избора.

Какъв да бъде художественият музей след комунизма и как да представя днес художествените практики от близкото минало е тема на дискусии, семинари и публикации. Възможността за критически музей (макар и само въображаема у нас до този момент) разпалва изследователски страсти и амбиции. Приемам проекта на Красимир Илиев като предложение в тази посока. Неговата концепция е индивидуална. В някои отношения тя изисква уточнения, в други – буди несъгласия. Но усилието за близко гледане в контекст е важно за нея.

Контекстуалните свързаности винаги надхвърлят ограниченията на едно или друго индивидуално тълкуване. Критическият музей предполага работа в екипи (у нас сякаш не в това ни е силата), както и прецизно обосноваване на съревноваващи се подходи. Днес се очаква музеят да бъде отворена територия. Книгата „Форми на съпротива (1944 – 1985)“ на Красимир Илиев вече е във въображаемата музейна библиотека.

Текст: Ирина Генова

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Изложбата продължава до 26 май.

Публикуваме статията с любезното съгласие на сайта “Въпреки”.