Защо се злоупотребява с националните символи

Майя Грекова е социолог, професор по социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Изследователските й интереси са фокусирани върху човешките отношения, проблемите на малцинствата и на ромите в България. Основните й публикации по тези проблеми са: Ромите в София: от изолация към интеграция? (В съав.) София: „Изток-Запад”, 2008; Mалцинство: социално конструиране и преживяване. София: Критика и хуманизъм, 2001; Аз и другият (Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество). София: Изд. на Софийски университет, 1996.

Библиография на публикациите й може да бъде намерена на адрес http://phls.uni-sofia.bg/documents/users/44/CV_prepodavateli/Mayq_Grekova.pdf

Професор Грекова,  ромски активисти от Варна излязоха  с ясно послание: в България трябва да има закон, който да наказва използването на имената и образите на Левски и Ботев, както и на националните ни символи за проповядване на расизъм и на етническа и религиозна омраза. Какво се случва според вас? Защо ромите се страхуват, когато видят млади мъже с фланелки с образа на Левски или българското знаме?

Аз ще си позволя да разделя въпроса Ви.

Първият въпрос е имаме ли нужда от нов/специален закон за злоупотребата с националните символи? Моят отговор е не. В българското законодателство има достатъчно ясни разпоредби, които санкционират както проповядването, така и подбуждането към „дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност“ и, разбира се, упражняването на насилие поради тези причини(Наказателен кодекс, чл. 162, ал. 1-2). Така че аз съм против предложението за създаване на такъв закон, както и на всякакви закони от подобен вид. Смятам, че проблемите в България не са в липсата на закони, а в прилагането им, поради което и проблемите ни се задълбочават.

Вторият въпрос е защо ромите се страхуват, когато видят млади мъже с фланелки с образа на Левски или развяващи българското знаме? Защото, и в това няма нищо ново, расизмът и омразата към различния (в българския случай към ромите, но не само) успешно се представят като любов към родината, защита на българската нация и т.н. и да, при това свое публично представяне злоупотребяват с национални символи. И тогава образът на Левски, Ботев, националното знаме на гърдите или в ръцете на млади мъже започват да играят ролята на сигнал за опасност. Защото за тези млади мъже нацията е синоним на „българщината“ и съответно в нея няма място за не-българи (най-вече за роми, но не само – омразата се излива и по отношение на бежанци, хомосексуални). Някой е научил тези млади мъже, че омразата към другите е доказателство за любов към „своите“.

Каква вина и отговорност носят националистическите партии НФСБ и ВМРО за това?

Отговорността им е огромна! Вината им трябва да се доказва в съда. Не че вярвам, че това ще се случи! Отговорността им е огромна, защото си позволяват от позицията на български политици и народни представители да проповядват расизъм и омраза към ромите и по общо – към различните, с което легитимират омразата към тях и подбуждат към насилие спрямо тях.

Защо не се преследват със силата на закона проявите на расизъм в България? Кое прави „мъртъв“ чл.162,ал.1 от НК, който инкриминира проповядването или подбудителството към расова или национална вражда или омраза, или към расова дискриминация?

Отговорът на този въпрос предполага детайлно изследване на случаите, при които е започнато досъдебно производство и съответно е закрито. Не знам да е провеждано такова изследване.

Но ако говорим за случаи, за които „се знае“ (от медии; от конкретни лица, оказали се обект на насилие), но срещу извършителите не е започнато досъдебно производство, аз бих откроила две причини: страх у потърпевшите, че ако подадат жалба/иск „ще стане по-лошо“; недоверие в органите на съдебната система. А когато страхът от извършителите се усилва от недоверието в институциите, призвани да санкционират съответните прояви на омраза и расизъм, резултатът е мълчание и затваряне в гетото; но и прояви на ответна агресия.

А в по-широк план – когато народни представители си позволяват да използват език на омразата, както вече казах, те със самото това го легитимират. Но и остават недосегаеми за закона, доколкото вероятно тяхното говорене попада под защитата на чл. 69 от Конституцията. („Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“.) Основателно е допускането, че подобна ситуация мотивира употребата на език на омразата и извършване на съответни действия от последователи на „национално отговорната политика“ на народните избраници, загрижени за „националните интереси“.

Само заради  приемането ни в Европейския съюз ли имаме  Закона за защита от дискриминация? Регулаторният орган – Комисията за защита от дискриминация, който следи за прилагането му,  не се ползва с обществен авторитет. Защо според вас?

Краткият ми отговор е да! И този закон не е изключение. Много други документи са ратифицирани или изработени и приети с решение на НС или на МС, „защото го изискват от нас“. Не е лошо, че сме ги приели, проблемът е, че не работят (достатъчно) ефективно.

Не знам дали може да се твърди, че Комисията за защита от дискриминация няма обществен авторитет. Но преди години, когато проведохме изследване на разглежданите от Комисията случаи, установихме, че най-малко като дял са случаите на жалби за дискриминация по етнически признак, подадени от български граждани от ромски произход. И тогава твърдяхме, а и сега поддържам това твърдение – причината за това е страх у потърпевшите от извършителите на дискриминационното действие, както и недоверие в институциите.

 

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).